5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
С., 11.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 57/2019 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. И. Т., подадена чрез адв. М. Д., срещу въззивно решение № 159 от 05.10.2018 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 400/2018 г., с което е потвърдено решение № 123 от 12.04.2018 г., постановено по гр. дело № 75/2017 г. на Старозагорския окръжен съд, в частите, с които се отхвърлят предявените от Р. И. Т. срещу И. Т. П. и Г. Р. П. осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, за вземане за сумата над
8 058.47 лв. до пълния претендиран размер от 17 950 лв. за извършени подобрения през периода 2002г. – 2008г., с които се е увеличила стойността на процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се в [населено място], както и за вземане в размер на
47 050 лв., дадена през периода 1999г. – 2011г. в изпълнение на договор за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 26, т. 4, рег. № 6125, дело № 526 от 22.10.2002г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради необоснованост и незаконосъобразност– основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове до заявените размери.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът излага съображения за незаконосъобразност на решението, като противоречащо на материалноправните разпоредби и несъответстващо на закона и доказателствата по делото. Счита, че същото не е съобразено със задължителната практика на ВКС по идентични казуси, като не сочи такива. Моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса: „Когато в хода на производството ответниците оспорват основанието, сочено от ищцата за получаване на суми, но не са доказали това свое твърдение, въпреки че доказателствената тежест е тяхна, счита ли се оспорването за успешно проведено и съответно твърдението на ищеца доказано?“.
Ответниците по жалбата И. Т. П. и Г. Р. П. изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел за установено по делото, че между страните бил сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу насрещни задължения за издръжка и гледане, сключен с нот. акт № 26, т. 4, рег. № 6125, дело 526 от 22.10.2002г. на нотариус П. К., съгласно който ответниците се разпоредили в полза на ищцата с правото си на собственост върху процесния апартамент [населено място] срещу досега полаганите от приобретателката задължения за издръжка и гледане на прехвърлителите, така и срещу настоящи и бъдещи такива задължения. Констатирал е, че сключеният между страните договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка е изцяло развален с влязло в сила на 24.03.2017г. съдебно решение, постановено по гр. дело № 2624/2016г. по описа на РС – Казанлък. Обосновал е, че пълното неизпълнение на задълженията на ищцата по договора за издръжка и гледане не е установено със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните, тъй като предмет на делото по соченото гр. дело № 2624/2016г. по описа на РС – Казанлък било потестативното право на ответниците за разваляне на договора, но в диспозитива на съдебно решение не е посочено, че развалянето на договора е поради пълно неизпълнение на задълженията по него от ищцата, поради което, независимо от формираните за това в решението мотиви, въпросът за неизпълнението на ищцата по договора не е преклудиран.
Относно претенцията за заплащане на сумата 47 050лв., за която ищцата е твърдяла, че е дала на ответниците през периода 1999г. – 2011г. в изпълнение на договора за издръжка и гледане съдът е разяснил, че по иска за вземане с правно основание чл. 55, ал. 1 изр. 1 ЗЗД ищецът доказва даването, а ответникът следва да докаже основанието за получаване на сумата. Тъй като в случая страните са имали сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 2002г., като насрещната престация по договора на ищцата за издръжка и гледане е и за вече дадена издръжка и гледане, ищцата следва да докаже конкретно въведените от нея твърдения и основание за предоставяне на сумата на ответниците, а в доказателствена тежест на ответниците е да докажат твърдяното от тях основание за получаване на сумата, а именно за издръжка на децата на ищцата. Твърденията на ищцата са, че е предоставила на ответниците парични суми по договора за издръжка и гледане, както следва: за периода от 1999г. до 2008г. сума в размер на
15 549.49 кипърски лири с левова равностойност 51 988.52 лв., която сума била изтеглена от ответницата П. с дебитната карта на ищцата от сметката на ищцата в Банката на К., а за периода 2008 г.-2011г. около 10 000 евро, които били преведени от ищцата по личната сметка на ответницата в „Ц.“ АД България. Констатирано е от съда, че тези твърдения на ищцата са изрично оспорени от ответниците в отговора на исковата молба, както във връзка с размера на предоставените средства, така и относно твърдяното договорно основание, като не са оспорили, че от 1999г. до сега ищцата работи в К.; получаването на някакви парични суми от ищцата, чието основание е издръжката на децата на ищцата, за които няма спор, че са били отглеждани в България от ответниците, техни баба и дядо. Предвид това съдът е приел, че не е било безспорно и ищцата е следвало да проведе пълно и главно доказване на въведените от нея конкретни твърдения за предоставяне на ответниците по конкретно посочените начини/чрез предоставяне на дебитна карта и чрез безкасов превод по сметка/ на конкретно посочените парични суми за конкретно посочените периоди. Въззивният съд е счел за неоснователно оплакването за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в недопускане на доказателственото искане на ищцата да бъде задължена ответницата П. да представи извлечение от банковата си сметка в „Ц.“ АД клон К. от откриване на сметката до м. ноември 2011г., поради наличието на друг доказателствен способ за доказване на тези обстоятелства, а именно съдебна експертиза, обусловена от необходимостта от специални познания, с които съдът не разполага. За установяване на същите обстоятелства ответницата била задължена да се яви лично и да отговори по реда на чл.176 ГПК. Отчетено е, че писменото заключение на СИЕ е основано на проверка само на представените по делото банкови документи и вещото лице не е извършило такава по движението по банковата сметка на ответницата за посочения период, но заключението било прието без възражения и оспорвания. По същество на спора въззивният съд е приел, позовавайки се на СИЕ, че ищцата периодично е внасяла парични средства в личната си сметка за периода 21.01.2004г.-14.08.2008г. в размер на 11 824.34 кипърски лири и 3 590 евро, но не се установява тази сума да е била получена от ответниците, чрез изтеглянето й от ответницата с дебитната карта на ищцата и чрез безкасови преводи от ищцата по сметката на ответницата в „Ц.“ АД клон К.. Съдът е приел за правилни оспорените мотиви на окръжния съд, че са недоказани твърденията на ищцата за превеждане от нея по сметката на ответницата на сумата от 10 000 евро, както и за изтегляне от ответницата с предоставената й от ищцата дебитна карта на останалата част от вземането в размер на 15 549.49 кипърски лири с левова равностойност 51 988.52лв. След като не се установило получаването от ответниците на сумата в общ размер 47 050 лв. за периода 2009г.-2011г. по твърдения начин, то съдът счел за безпредметно да се обсъжда кое е основанието за получаване от ответниците на тази сума. Независимо от това за пълнота посочил, че е основателно възражението на ответниците за наличие на посоченото от тях основание на получените от тях суми от ищцата. Този извод съдът основал на съвкупната преценка на доказателствения материал, а именно на показанията на незаинтересования свидетел М. Г., които се подкрепяли и от показанията на св. С., преценявани на основание чл.172 ГПК, и не били опровергани от други доказателства по делото. Въззивният съд е приел, че въззивната жалба в частта, с която искът за вземането за подобрения е отхвърлен за размера над 8 058.47 лв. до 17 950 лв. е бланкетна, като в нея не са изложени конкретни оплаквания за неправилност, поради което на основание чл.269 ГПК не разполагал с правомощия да извършва служебна проверка за правилност на решението в тази част.
При тези мотиви на въззивния съд с поставения от касатора въпрос не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният въпрос относно разпределяне на доказателствената тежест за конкретни релевантни по делото обстоятелства и за преценката дали доказването е успешно, е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Отделно от това поставеният въпрос не съответства на приетото от въззивния съд, а изразява субективното виждане на касатора за установените по делото факти. Решаващият мотив на съда за отхвърляне на исковата претенция е, че не се установява предаването на претендираните суми. В допълнение въззивният съд е посочил, че дори и този факт да е осъществен, то ответниците доказали в процеса поддържаното от тях основание за получаване – за издръжка на децата на ищцата, отглеждани от тях.
Касаторът не обосновава и наличието на поддържаното допълнително основание за допускане на касационно обжалване-противоречие с практиката на ВКС, като не сочи съдебни актове, попадащи в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед изхода на спора разноски на касатора не се следват, а ответниците не са ангажирани доказателства за извършването на такива.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 159 от 05.10.2018 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 400/2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: