О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
гр.София, 15.06.2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4291 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86/27.10.2017 г. /.
Обжалвано е решение № 72/12.07.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 166/2017 г. на Бургаския апелативен съд, с което е отменено частично решение № 11/22.03.2017 г. по гр. д. № 438/2016 г. на Ямболския окръжен съд, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца С. Г. П. сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение в извършване на престъпление, за което лицето е оправдано и 240.72 лв. – обезщетение за имуществени вреди за направени по време на наказателното производство пътни разходи. Отхвърлена е претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди – за разликата до размера на сумата 20 000 лв. и за имуществените вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение за периода на неоснователното обвинение, претендирани общо за сумата 37 157.34 лева. Решението на първата инстанция е влязло в сила в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди, представляващи платено в наказателното производство адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 850 лв., тъй като не е било предмет на въззивно обжалване.
Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по материалноправния въпрос за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, като се репарират само вредите, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение. Приложена е съдебната практика, която според касатора обосновава основанието за допускане на касационния контрол по чл.280, а.1, т.1 ГПК.
Касаторът С. Г. П., представляван от адв.А., обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за: определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД; дължи ли се обезщетение за имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от нереализирани трудови възнаграждения, поради отстраняване на лицето от длъжност, настъпили в резултат на заповеди на административните органи, издадени по чл.234, ал.1, т.4 ЗМВР /отм./, но които са пряка и непосредствена последица от привличане на лицето в качеството му на обвиняем; чия е отговорността за претърпените от служителя вреди в този случай – на административния орган, издал заповедите за отнемане на достъпа до класифицирана информация и за отстраняване от длъжност, или на прокуратурата, образувала незаконно наказателно производство за извършено от служителя, в качеството му на длъжностно лице престъпление, за което впоследствие е оправдан. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в периода от 15.03.2011 г. до 08.10.2015 г. срещу ищеца С. Г. П., в качеството му на длъжностно лице, е водено наказателно производство за извършено от него престъпление по чл.202, ал.1, т.1, вр. с чл.201, вр. чл.316, вр. чл.311, ал.1 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда. В хода на производството е взета мярка за неотклонение „подписка“. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е счел, че са налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и отговорността на прокуратурата следва да се ангажира за незаконно упражнената процесуална принуда, в резултат на която ищецът е претърпял неимуществени вреди. Счетено е, че справедливото обезщетение за тези вреди възлиза на сумата 10 000 лв. За да определи такъв размер на обезщетението, въззивният съд е отчел продължителността на наказателното преследване / 4 години и 6 месеца/; обстоятелството, че срещу ищеца е повдигнато и поддържано обвинение за извършено „тежко“, по смисъла на чл.93, т.7 НК, престъпление; наложената лека мярка за неотклонение „подписка“, без данни мярката да е ограничила правата му; изживените от ищеца отрицателни емоции и страдания, засягането на честта, достойнството и уронването на доброто му име пред близки хора, приятели и колеги; причинените му притеснения, неудобство, стрес и напрежение от факта на повдигнатото обвинение и разглеждането на делото два пъти в съдебна фаза; произнесената осъдителна присъда при първото разглеждане на делото. Същевременно е посочено, че събраните по делото доказателства не установяват незаконно упражнената процесуална принуда да е причинила на ищеца увреждания с трайни последици за психическото и физическото му състояние, респ. негативни изживявания и засягане на личната му сфера извън обичайните за подобни случаи. Поради това, въззивният съд е приел, че сумата в размер на 10 000 лева справедливо ще обезщети ищеца за претърпените неимуществени вреди.
По иска за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, претендирани като пропусната полза от неполучено трудово възнаграждение от момента на отстраняването на С.П. от длъжност и до постановяване на оправдателната присъда, въззивният съд е посочил, че съгласно нормата на чл.4 ЗОДОВ, обезщетение за имуществени вреди се дължи, когато те са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение в извършване на престъпление. В случая, такава пряка причинно-следствена връзка не се установява, тъй като С.П. е отстранен от длъжност по предложение на директора на ГД „Гранична полиция” със Заповед № К-9771/26.09.2011 г. на министъра на МВР, считано от 04.10.2011г. Заповедта не е издадена по нареждане на органите на прокуратурата, а на основание чл.234, ал.1, т.4 ЗМВР /отм./, съгласно която разпоредба държавен служител в МВР може да бъде временно отстранен от длъжност, когато бъде отнет достъпът му до класифицирана информация, ако заеманата от него длъжност изисква такъв. По отношение на ищеца с акт на директора на ГД „ГП”-МВР му е отнет достъпа до класифицирана информация /този административен акт не е представен по делото/, което е послужило и като основание за издаване на заповедта за отстраняването му от длъжност. Въззивният съд се е позовал на разрешението, дадено с т.10 от ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, че само когато незаконното действие или акт се осъществяват по нареждане на органите на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, защото действа при условията на обвързана компетентност. Приел е, че в случая прокуратурата не е материално легитимирана да отговаря по предявената от ищеца имуществена претенция, тъй като отстраняването от длъжност на ищеца е извършено с акт на административния орган по назначаването, а не по реда на НПК – поради привличането му като обвиняем, или поради взета мярка за неотклонение „задържане под стража” или „домашен арест” /чл.234, ал.1, т.1 ЗМВР – отм./, т.е., че няма данни административният орган да е действал в условия на обвързана компетентност. На следващо място е посочено, че и за последвалото дисциплинарно уволнение прокуратурата не носи отговорност, тъй като административният орган е действал самостоятелно при формиране на преценката си за наличие на основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя. Същевременно, след отмяната на заповедта за уволнение с влязло в сила решение на ВАС на РБ, ищецът е получил полагаемите му се обезщетения по ЗМВР /отм./, в т.ч. и за 6 – месечния период за незаконното прекратяване на служебното правоотношение /чл.254 ал.1 ЗМВР – отм./. След възстановяването му на длъжността, предприетото по искане на служителя прекратяване на трудовия договор, поради пенсиониране, също не обосновава наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претенцията на ищеца за пропуснати трудови възнаграждения до датата на влизане в сила на оправдателната присъда.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване и по двете жалби не следва да бъде допуснато. Поставените от касаторите въпроси обуславят решението по делото, но при разрешаването им въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС.
Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани и изяснявани от ВС и ВКС в задължителната му съдебна практика, като при спазването им, предвид специфичните за всеки отделен случай обстоятелства, различният размер на обезщетенията не обосновава противоречие в практиката. Във връзка с приложението на принципа на „справедливост” константно е приемано, че той изисква в най-пълна степен възмездяване на накърнените с вредоносното действие нематериални ценности, според степента на засягане на личната и емоционална сфера на лицето. В този смисъл, когато съдът е съобразил всички релевантни обстоятелства и е обсъдил и анализирал всички доказателства, имащи значение за установяване на степента и характера на увредата, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Въззивното решение не противоречи, а съответства на приетите в задължителната практика на ВС и ВКС разрешения, поради което поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за селектиране на жалбите не се установява.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставените материалноправни въпроси в изложението на касатора С.П., касаещи претенцията за имуществени вреди. Отстраняването на ищеца от длъжност е станало при действието на ЗМВР /отм./, който дерогира приложението на общите норми в Закона за държавния служител /респ. и приложението на чл.100 ЗДСл /. Въззивният съд е приел, че липсва пряка причинно-следствена връзка между претендираните за репариране имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение и воденото наказателно производство. Връзката е опосредена/прекъсната от образуваното дисциплинарно производство, наложеното наказание дисциплинарно уволнение и после от прекратяването на служебното правоотношение по искане на ищеца поради пенсиониране, което обстоятелство изключва общия ред за ангажиране на отговорността на държавата. В този смисъл е съобразена установената практика на ВКС /т.10 и т.11 от ТР№3/ 2004г. на ОСГК, решение № 343/10.12.2014 г. по гр. д. № 1610/2014 г., IV г.о., решение №708/14.01.2011г. по гр.д. № 1389/2009 г., IV г.о./, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на установена пряка причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Само в случаите, когато имуществените вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение са резултат от действия на друг орган, който е действал при условията на обвързана компетентност, тогава отговорност за тези вреди носи прокуратурата, при условие, че специален закон не предвижда друг ред за обезщетяването им / арг. от чл.8, ал.3 ЗОДОВ /. При наличието на специална законова уредба / чл.254, ал.2 ЗМВР – отм., вр. с чл.240, ал.4 ППЗМВР – отм., респ. чл.237, ал.2 ЗМВР/ за обезщетяване на имуществените вреди, претендирани като неполучено трудово възнаграждение / или разликата във възнагражденията/ от ищеца – бивш служител на МВР, поради отстраняването му от длъжност като административна мярка и незаконно прекратеното служебно правоотношение, в т.ч. и при неустановена /респ. прекъсната/ причинна връзка на претендираните вреди с незаконното обвинение, отговорността на прокуратурата по общия ред на ЗОДОВ не може да се ангажира.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 72 от 12.07.2017 г., постановено по възз. гр. д. № 166/2017 г. на Бургаския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.