О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
София, 16.06.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2718/2015 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], общ. Баните срещу решение № 101 от 01.06.2015 г. по в. гр. д. № 89/2015 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Смолянски окръжен съд решение № 476 от 25.11.2014 г. по гр. д. № 58/2014 г., са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Южноцентрално държавно предприятие“, [населено място] (правоприемник на Д.-С.) обективно кумулативно съединени искове: иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на договорно правоотношение по сключен между страните договор № 24/25.10.2010г. за предоставяне стопанисването и ползването на дивеча в дивечовъден участък „С.“ в района на дейност на Д.-С. и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на получена без основание сума в размер на 33 943.14 лв. по усвоена банкова гаранция.
Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо поради това, че съдът се е произнесъл по непредявени искове, тъй като е приел, че процесният договор между страните е развален по силата на друго изявление на ответника – с предизвестието от 18.08.2014 г., а не с това от 10.06.2014 г., което е посочено като основание на иска във фактическите твърдения в исковата молба и съответно е приел, че ответникът не се е обогатил неоснователно, доколкото е имал основание и право да получи и задържи банковата гаранция поради развалянето на договора с предизвестието от 18.08.2014 г. В касационната жалба са изложени оплаквания и за неправилност на въззивния акт поради допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон, както и поради необоснованост. Според касатора, съобразяването на настъпилото в хода на процеса обстоятелство –предизвестието от 18.08.2014 г. за прекратяване на договора поради неизпълнение на други задължения на ищеца, различни от задължението за предоставяне на банкова гаранция, респ. съобразяването на представените в тази насока доказателства, е в противоречие с разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК, тъй като тези факти и доказателства не са от значение за спорното право такова, каквото е индивидуализирано в основанието и петитума на предявения иск. Оплакването за нарушение на материалния закон е аргументирано с твърдението, че съдът не е изпълнил задължението си да изследва наличието на предпоставките за усвояване на сумата по банковата гаранция и че не е отчел, че искането на ответника до банката за плащане на сумата по нея е обосновано именно с неизпълнение на задължението на ищеца за подновяване валидността на банковата гаранция, каквото неизпълнение в случая не е доказано.
Като значими за допускането на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Кой определя предмета на делото и обемът на дължимата защита и съдействие и какви са правомощията на съда при произнасяне по съществото на един правен спор; 2. Кои новонастъпили в хода на процеса факти попадат в приложното поле на чл. 235, ал. 3 ГПК; 3. Длъжен ли е съдът да изследва предпоставките за плащане на сумата по банковата гаранция, предвидени по валутното правоотношение, във връзка с което тя е издадена, при твърдение от страна на ищеца, че сумата е усвоена неоснователно“.
По отношение на първите два въпроса се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната съдебна практика, съответно – решение № 526 от 03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 181 от 12.04.2012 г. по гр. д. № 239/2011 г. на І г. о., а по третия въпрос – че е налице противоречие в практиката, обосновано с твърдението, че обжалваният акт противоречи на решение № 1087 от 06.03.2008 г. по т. д. № 662/2007г. на ВКС, ІІ т. о.
Ответникът по касация – „Южноцентрално държавно предприятие“, [населено място] (правоприемник на Д.-С.) – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения, изложени в писмен отговор от 13.08.2015 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че правоотношението, възнакнало от процесния договор, не е прекратено с отправеното от ответника до ищеца предизвестие от 10.06.2014 г., тъй като към момента на получаването му задължението по чл. 5, т.5.4. за продължаване на банковата гаранция вече е било изпълнено. Същевременно, обаче, съобразявайки настъпилото в хода на процеса ново обстоятелство – отправеното от ответника предизвестие за разваляне на договора на основание чл. 7, т. 7.3., б. А поради неизпълнение на задълженията на ищеца във връзка с бизнес прогрмата и за своевременно заплащане на годишните вноски, решаващият състав е приел, че понастоящем правоотношението между страните вече не съществува, поради което, след отмяна на първоинстанционното решение в тази му част, е отхвърлил предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Като неоснователно е счетено възражението на ищеца, че релевираното от ответника ново обстоятелство – последващото прекратяване/разваляне на договора – е неотносимо към предмета на спора, доколкото същият се свежда единствено до това, дали договорът е прекратен с отправеното предизвестие от 10.06.2014г. поради неподновяване на банковата гаранция. В тази връзка е изразено разбирането, че с оглед изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, предмет на предявения положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е съществуването на правоотношение между страните по сключения от тях договор № 24/25.10.2010 г., а не се касае за отрицателен установителен иск за несъществуване на право на ответинка да прекрати/развали договора с предизвестието от 10.06.2014 г., т. е. искът касае съществуването на договорно правоотношение към настоящия момент, а не към минал момент (деня на връчване на предизвестието от 10.06.2014 г. или деня на подаване на исковата молба или деня на връчване на предизвестието от 18.08.2014 г.), като при уважаването му със сила на пресъдено нещо се установява, че правоотношението съществува към приключване на устните състезания и че е съществувало от момента на неговото възникване със сключването на договора, а при отхвърлянето му ще се установи, че правотношението или изобщо не е съществувало или че е престанало да съществува от деня, в който е настъпило правопогасяващо основание. Според въззивната инстанция, изложените в исковата молба обстоятелства относно предприетите от ответника действия по прекратяване на процесния договор чрез предизвестието от 10.06.2014 г. не съставляват част от основанието на иска за съществуване на договорното правоотношение, което е сключването на договора кто негов източник, и затова последващите действия по развалянето му не съставляват основание за предявяване на друг иск, а са правопогасяващи факти, наведени от ответника с оглед оспорване съществуването на договорното правоотношение, които са от значение за неговото съществуване и като такива, настъпили в хода на производството, следва да бъдат взети предвид по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
По отношение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумата 33 943.14 лв. по усвоената от ответника банкова гаранция съдът е приел, че същият е неоснователен, тъй като независимо, че процесният договор не е развален поради неизпълнение на задължението за продължаване срока на гаранцията, с оглед на което именно сумата по нея е получена от ответника, за последния е възникнало правото по чл. 11 от договора да я получи и задържи предвид последващото разваляне на договора с предизвестието от 18.08.2014 г. поради неизпълнение на други задължения на ищеца, което неизпълнение, а също и самото разваляне на договора, са настъпили в рамките на продължения с Анекс № 3 срок на валидност на банковата гаранция.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност обжалваният акт да е недопустим поради произнасяне по непредявен иск. Действително, в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че ищецът е изпълнявал всички свои задължения по процесния договор, включително и задължението за представяне в срок на удължена банкова гаранция. Петитумът на същата, обаче, е за съществуване на правоотношението по процесния договор, а не за несъществуване правото на ответника да го прекрати с предизвестието от 10.06.2014 г. Така очертан, предметът на спора е за съществуване на самото правоотношение, т. е. и понастоящем, което предпоставя да се установи, че то не е прекратено към момента на приключване на устните състезания. С оглед на това, всички настъпили в хода на процеса факти, относими към съществуването на правоотношението, в т. ч. и последващото му преустановяване, следва да се разглеждат като такива, имащи значение за предмета на спора, поради което подлежат на съобразяване по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, не може да се счете, че е налице произнасяне по непредявен иск.
Що се отнася до втория обективно съединен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съобразяването на посоченото ново обстояателство е от значение при преценката за неговата основателност, но не и за неговата допустимост, от което следва идвода, че касационният контрол не може да бъде допуснат на това основание.
Поставените от касатора въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване, тъй като са формуллирани само теоретично. Доколкото не са отнесени към конкретния казус, отговорът на първите два процесуални въпроса се извежда от самата нормативна уредба и създадената съдебна практика. В случая съдът е извършил преценка за това, какъв е предметът на спора, като е взел предвид изложените в исковата молба обстоятелства и изрично формулирания петитум и с оглед на това е направил извод, че новонастъпилото обстоятелство (предизвестието от 18.08.2014 г. за прекратяване на договора) е такова от значение за спорното правоотношение. Правилността на тази негова преценка е въпрос, който подлежи на обсъждане по същество, но не може да бъде основание за допускане на касационния контрол. Същото се отнася и за третия въпрос – решаващият състав е изследвал предпоставките за плащане на сумата по банковата гаранция, но съобразявайки новонастъпилото обстоятелство – последващото разваляне на процесния договор, т. е. този въпрос е изцяло обусловен от изразеното становище, че развалянето на договора с предизвестието от 18.08.2014г. е подлежащо на съобразяване обстоятелство съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Именно защото отговорът на въпросите е обусловен от конкретните факти по делото, не е налице и противоречие с цитираната практика, респ. не е налице противоречие в съдебната практика по последния поставен в изложението въпрос.
Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1548.29 лв., определено съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнажграждения.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 101 от 01.06.2015 г. по в. гр. д. № 89/2015 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Баните, [улица] да заплати на „Южноцентрално държавно предприятие“, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 1548.29 лв. (хиляда петстотин четиридесет и осем лева и двадесет и девет стотинки).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: