5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
София, 18.10.2019година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на седми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 243/2019 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ЗАД „Алианц България”, гр. София против решение №76 от 26.09.2018г. по т.д.172/2018г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация- „Аурум” ЕООД, гр. Бургас, чрез пълномощника си- адв. С. К. е на становище, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК, поради което решение то не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, в резултат на проведено производство по чл.285 ГПК, e заявил че въззивното решение било „недопустимо, очевидно неправилно, необосновано, немотивирано и постановено при съществено нарушение на материалния и процесуален закон”. Поддържал е, че преди настоящето, било заведено друго дело – между същите страни, за същото искане и на същото основание, с което бил предявен „частичен иск”, който е отхвърлен като неоснователен и недоказан. От така изложеното, касаторът е направил извод, че по това дело съдът бил разгледал единствено риска „кражба чрез взлом” без да съобрази уговорения риск „кражба чрез използване на техническо средство”, като този пропуск не давал възможност за „ нов иск”, тъй като отстраняване на пропуска на съда следвало да се реализира в друго производство- по реда на инстанционния контрол. Между първата и втората искова молба не били настъпили нови факти,поради което следвало да се приложи забраната на чл.299 ГПК. Касаторът е заявил, че ако бъде прието за допустимо решението, то същото било очевидно неправилно, като е развил оплаквания за неправилност на решението, поради неправилно интерпретиране на установените факти, изведено най общо от това, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдяните по иска обстоятелства.Касаторът е поставил и три въпроса – първият в хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с ТРОСГК № 1 /01г. – „ В случай че е отхвърлен предявен частичен иск, допустимо ли е разглеждането на нов иск за пълният размер на претендираната сума”. Вторият, поддържан във връзка с основанието чл.280, ал.1, т.3 ГПК – „ При предявен иск за изплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ / отм./ за настъпило застрахователно събитие „ кражба”, без да бъде конкретизиран в петитума на исковата молба вида на кражбата, следва ли съдът съобрази всички договорености, съгласно общите условия на застрахователния договор касаещи събитието кражба”. И третият въпрос поставен в хипотеза на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с казуална практика на ВКС – решение по гр.д. № 1394/14г. на ВКС, ІІ г.о. – „ Допустимо ли е, при условие, че са налице две искови молби с еднакво съдържание и идентичен петитум, съдът да допусне повторно разглеждане на иска …” Други доводи не са развити.
Касаторът е поддържал довод за недопустимост на съдебният акт, който следва да бъде разгледан служебно. Доводите на страната са обосновани от нея, с това че преди настоящето, било заведено друго дело – „между същите страни, за същото искане и на същото основание”,с което бил предявен частичен иск, който е отхвърлен като неоснователен и недоказан. От така изложените обстоятелства, касаторът е направил извод, че по първото заведено дело, съдът е пропуснал да се произнесе по уговорения риск „кражба чрез използване на техническо средство”, като този пропуск не давал възможност да бъде предявен „ нов иск”, а само процесуалната възможност за ревизиране на акта по реда на инстанционния контрол. Недопустимостта на въззивното решение е обоснована с приложимост на забраната на чл.299 ГПК.
Развитото разбиране е правно необосновано, формирано при смесване на различни правни институти, неприложими към случая. Частичният иск, за да бъде квалифициран като такъв, предполага вземане, от което е предявена само част , при изричното указване в исковата молба за това, че се претендира, част от конкретно определено и изрично посочено цяло. В случая такова не е налице, доколкото при подадената искова молба, по която е образувано и приключило производството / гр.д. №4438/15г. на БРС/, като основание за претенцията е представен договор, различен от този, по който е образувано настоящето производство – с различен предмет, очертаващ различен фактически състав на изискуемите за доказване факти. В тази връзка исковата молба, по която е образувано гр.д. №4438/15г. на БРС е заведена с оглед договор между страните, обективиран в полица № 08190140200000016 касаеща застрахователни рискове – „пожар юридически лица”и допълнително договорено покритие на риск по раздел ІІ, т.1 от общите условия – т.е. само риска „ кражба с взлом”. Това е разглеждал, съобразно заявеното и съдът по така образуваното дело и при приключването му, силата на пресъдено нещо обхваща единствено претендираното вземане, обусловено от настъпване на застрахователно събитие по този риск- „ кражба с взлом”. Настоящето производство е образувано по друг договор, обективиран в полица №09070140200000004, като същата съдържа договореност и относно риска- „ кражба с техническо средство”, съгласно т.2 на раздел ІІ от общите условия. Т.е. предявено е вземане на различни основания, произтичащи от различни договори между страните, чието неизпълнение от страна на застрахователя е било предмет на спор. Или не е налице, нито предявен частичен иск, както неправилно счита касаторът, нито една и съща искова молба, третираща едно и също основание, в която единствено хипотеза, различна от разгледаната, приложение намира чл. 299 ГПК. С оглед изложеното постановеното въззивно решение е допустим съдебен акт.
Страната е поддържала и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, обосновано от нея чрез развити оплакванията за неправилност на акта. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.
С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, в случая, страната само е поддържала с оглед направените и развити оплаквания за обща неправилност / идентични с изложените в жалбата/, произтичаща от твърдения за неправилно възприета фактическа обстановка, различна от твърдяната от страната и в тази връзка с оплакване на неправилно приета доказаност на иска, така квалифицирана и от касатора т.е. с доводи за неправилност, а не за очевидна неправилност съобразно изложените предпоставки за наличието й. Или, с това изложение, касаторът не обосновава извод за усатновеност на предпоставкине по чл.280, ал.2 пр. 3-то ГПК.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ПК. Поставеният от него първи въпрос не е релевантен, с оглед дадената със задължителна практика дефинитивност на правния въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване / т.1 ТРОСГТК № 1 /09г. /. Този извод произтича от това, че така формулиран, въпросът не е разрешаван от въззивния съд и е ирелевантен към случая въобще, доколкото същият не се отнася до частично предявен иск, какъвто не е разглеждан. Вторият поставен въпрос също не е свързан с решаващите изводи на състава, с оглед фактическото си съдържание, което не съответства на въведените с исковата молба факти и обстоятелства, разгледани с оглед твърдението за недопустимост на решението. По същата причина не отговаря на изискванията за общо основание и третият поставен въпрос, съдържателно обусловен от твърденията на касатора, а не от установеното от данните по делата.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението на БАС.При този изход на спора, на ответника по касация следва да бъдат присъдени, поисканите своевременно и установени като заплатени разноски по спора – възнаграждение за един адвокат в размер на 800лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №76 от 26.09.2018г. по т.д.172/2018г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗАД „Алианц България”, гр. София да заплати на „ Аурум” ЕООД, гр. Бургас, направените пред касационната инстанция разноски в размер на 800лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: