О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
гр. София, 18.05.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1563 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на К. и П. М. Я. против решение № 213/23.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 452/2015 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими.
Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 32 от ЗОПДИППД /отм./ за вреди, причинени от незаконни действия или бездействия, извършени във връзка с този закон, К. носи отговорност при условията и по реда на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Прието е, че преди изменението на закона в ДВ бр. ДВ бр. 38/ 2012 г., в сила от 19.11.2012 г., не е съществувала изричната разпоредба на чл. 2а, но дори в този случай К. носи отговорност за вреди, причинени от незаконни действия или бездействия, извършени от нейни органи или длъжностни лица във връзка със ЗОПДИППД /отм./, предвидена в чл. 32 от този закон, като се дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непоредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностно лице. Въззивният съд е приел, че за ангажиране отговорността на комисията в този случай е необходимо наличието на няколко кумулативно действащи предпоставки – вреда, причинена на пострадалия /ищеца/, тя да е настъпила от незаконнни действия или бездействия на длъжностни лица или държавни органи при приложение на ЗОПДИППД /отм./ и да е налице пряка причинна връзка между действието, респ. бездействието, и настъпилата вреда. К. обстоятелства, на които в случая се е основавало исконето за присъждане на обезщетение са, че са налице вреди, нанесени от незаконна дейност на ответника, изразяващи се във внасяне на мотивирано искане по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./ против ищеца за отнемане в полза на държавата на придобитото от него и семейството му по незаконен начин имущество, без да е имало основание за това, т.е. без да е извършена пълна проверка за наличие на всички предпоставки, както и поддържане на това искане пред три съдебни инстанции. Прието е за установено, че с решение № 27/ 12.04.2006 г. на К. е започнало производство по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./, в което е поискано да бъдат отнети в полза на Държавата аптека с площ от 148,25 кв.м., товарен автомобил, притежавани от ищеца по настоящото дело дружествени дялове и левовата равностойност на полученото от продажбата на недвижим имот сума и от продажбата на дяловете в дружества, а с влязло в сила решение искането е било отвърлено. Съдът е приел, че от обективния факт на започване на посоченото производство по ЗОПДИППД /отм./ са нанесени вреди на ищеца, по което производство, въпреки липсата на всички законови предпоставки, е било внесено мотивирано искане в съда, завършило с влязло в сила решение, с което то е отхвърлено, и извършените по него действия, имайки предвид и липсата на задълбочена и системна проверка от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество и несъобразяването на съотношението на получените от проверяваните лица /ищеца и съпругата му/ приходи през релевантния период и извършените от тях разходи, в т.ч. пазарната оценка на придобитите активи, и преценка на доказателствата, са били незаконосъобразни, поради съдът е приел, че ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по предявения против него иск. Прието е, че основание за ангажиране отговорността на ответника е именно неизпълнението на вмененото от закона задължение на длъжностни лица при него да проверят имуществото на проверяваното лице, правното основание за придобиването му и неговата стойност, трансформацията на имуществото, доходите, обичайните и извънредни разходи на лицето, както и други обстоятелства, които имат значение за изясняване на имуществото и начина на придобиването му, като съберат необходимите доказателства чрез изискване обяснения от лицето, писмени доказателства, назначаване на вещи лица и всички други доказателства от значение за изясняване произхода на имуществото /чл. 18 от ЗОПДИППД /отм./, като едва след извършване на такава задълбочена проверка, водеща до мотивиран извод за наличие на основателно предположение, че имуществото е придобито от престъпна дейност, основаващо се на пряка или косвена причинна връзка между тази престъпна дейност и придобиването на имуществото, съответният директор на териториална дирекция изготвя мотивирано заключение, в което се посочват видът и размерът на имуществото, подлежащо на отнемане в полза на държавата както и доказателствата, от които се установяват тези обстоятелства /чл. 27 от ЗОПДИППД /отм./, а К. внася мотивирано искане в окръжния съд по постоянния адрес на лицето за отнемане на това имущество /чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./. Във връзка с размера на дължимото обезщетение, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото против него производство по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./, изразяващи се в психически и емоционален стрес, притеснение, че притежаваното от него имущество може да бъде отнето, нарушения в съня, по цели нощи будувал, а когато заспивал, сънувал кошмари, станал нервен и раздразнителен, започнал да приема успокоителни, състоянието му рефлектирало върху отношенията в семейството, обстановката станала изнервена, имало скандали, той не искал да води дълги разговори с роднините си, търсел усамотение, контактувал единствено със семейството си, изпитвал вина за разболяването на съпругата му и се притеснявал се от медийното отразяване на случая, особено като се има предвид, че той живеел в малък град, където много от хората знаели за делото, а то рефлектирало негативно върху доброто му име в обществото, като всички описани и преживяни чувства и емоции са се отразили негативно върху емоционалното и психическото му състояние, а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка със започнатото и проведено производство по чл. 28 от ЗОПДИППД /отм./. Прието е, след обсъждане на доказателствата в тази насока, че сумата от 8 000 лева следва да обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди.
В изложението на касационните основания към касационната жалба на К. се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Поставя се правен въпрос, действия или преценки на ищец, касаещи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и предпоставките за предявяването му пред съд, представляват ли обстоятелства от значение за надлежното упражняване на правото на иск и имат ли самостоятелно значение извън редовността на исковата молба. Не се сочи обосновка на така поставения правен въпрос и в каква насока е налице по този правен въпрос произнасяне от страна на въззивния съд и в коя си част това произнасяне евентуално противоречи на посочените решения на ВКС, доколкото касаторът се позовава на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като касационно основание по допустимостта на касационното обжалване.
Втория правен въпрос е, в случай, че няма правна норма, която да задължава ищеца по точно определен начин да тълкува закона, да преценява фактите и наличието на обосновано предположение, може ли предприетите до предявяването на иска действия и преценки да представляват незаконно действие по смисъла на ЗОДОВ и ЗОПДИППД /отм./. В тази насока се сочи противоречие с възприетото от ВКС с решение № 106/14.05.2013 г. по гр.д.№ 1074/2012 г. на ІІІ гр.отд. Липсва соченото противоречие, доколкото с цитираното решение, ВКС не се е произнесъл по въпроса, дали предприети действия от комисията до предявяването на иска представляват незаконни действия, както и изобщо в отговора на правния въпрос по цитираното решение на ВКС липсва произнасяне относно законност или незаконност на действията на комисията. С това решение са обсъждани единствено действията на комисията във връзка с допустимостта на искане за отнемане на имуществото по чл.28 от ЗОПДИППД/ДВ, бр.19 от 2005 г., отм./. Липсата на соченото противоречие обуславя и извод за липсата на така соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Следващите три въпроса /под №№ 3,4 и 5 от изложението на касационните основания/, касаят правната квалификация на предявения иск и доколко дейността на комисията е административна по смисъла на ЗОДОВ. В тази насока, въпросите са поставени при твърдението на касатора, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Д., чрез К. като специализиран държавен орган – чл. 5, ал. 1 З., отговаря по реда на ЗОДОВ и при действието на отменения ЗОПДИППД, по силата на изричното препращане в чл. 32 от този закон. Отношенията между нея и проверяваните лица при осъществяване на предвидената в закона проверка, не са равнопоставени, видно от правомощията й. Някои решения на комисията имат характера на административни актове, но за тях се предвижда съдебната защита на засегнатите лица да се осъществи пред общите съдилища. Съдебният контрол за законност по смисъла на чл. 120 от Конституцията може да се осъществява и от граждански съд. Ако едно решение на комисията засяга права на определено лице и тези права не са били защитени в производството пред общите съдилища, лицето във всички случаи може да обжалва това решение пред административния съд. Част от дейността на комисията е с белезите на правозащитна – юрисдикционното производство протича между равнопоставени страни и решаващият орган стои извън тях и материалноправното отношение, от което произтича спорът. Това са действията по обезпечаване, предявяване и разглеждане на иска, и за вреди от неправомерното им извършване Комисията отговаря по чл. 1 от ЗОДОВ, като компетентен да разгледа иска е гражданският съд. За отговорността по чл. 1 ЗОДОВ определяща е не правната същност на акта, а основният характер на дейността на органа, който го издава. Тъй като обезщетението за вреди по чл. 1 ЗОДОВ не може да се претендира по друг закон, общият ред на ЗЗД в случая е неприложим. Характеристиката на актовете на Комисията /както по стария, така и по новия закон/ като административни и като правозащитни обяснява защо в новата разпоредба на чл. 2а ЗОДОВ не е посочен изрично редът за осъществяване на отговорността й – по ГПК или по АПК, в сравнение с посоченото в чл. 1, ал. 2, чл. 2, ал. 2 е чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Отговорността за крайната правозащитна дейност включва и тази за подготвящата я административна дейност на същия орган. Затова искът за обезщетение подлежи на разглеждане на общо основание – чл. 1 от ЗОДОВ, срещу органа, от чиито незаконни действия са причинени вредите – чл. 7 от ЗОДОВ, вр. с чл. 32 от ЗОПДИППД отм. С изменението на от 19.11.12 г., отговорността на Комисията, като субституент на държавата, е изведена в изрична разпоредба – чл. 2а, но това не значи, че преди изменението К. не може да носи отговорност по ЗОДОВ. Това разрешение на поставените от касатора правни въпроси е възприето от ВКС с отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване по подадена частна касационна жалба по гр.д.№ 2099/29.04.2014 г. на ІІІ гр.отд. на ВКС и което разрешение се споделя и от настоящия състав. Доколкото същото е възприето и от въззивния съд с обжалваното решение, не е налице соченото касационно основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Шестия правен въпрос, касае възможността комисията да носи отговорността по ЗОДОВ тогава, когато проверяваното лице е представило доказателства за доходите си едва в рамките на съдебното производство. По този правен въпрос липсва произнасяне от страна на въззивния съд, поради което същия е неотносим към производството по чл.288 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК изисква, по отношение на относимостта на правния въпрос, на първо място, произнасяне по него от страна на въззивния съд. Отделен е въпроса, дали въззивния съд е дължал произнасяне по него, като в тази насока не се сочи процесуалноправен въпрос, който евентуално би бил относим.
Седмия правен въпрос е, може ли да се квалифицира правото на обжалване на съдебни актове като поведение, обективиращо незаконни действия. Сочи се като касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практика на ВКС, без да се сочи на кое конкретно решение или решения противоречи възприетото от въззивния съд в тази насока. На следващо място, съдът не е приел, че правото на обжалване обективира незаконни действия, а е приел единствено обжалването на съдебните решения като факт, определящ и продължителността на съдебния процес.
Осмият поставен въпрос е, може ли да се даде вяра на свидетелски показания от кръга на заинтересованите лице, когато същите не се потвърждават от другите събрани по делото доказателства. Съдът не е приел от правна страна, че свидетелските показания на първо място са от кръга на заинтересовани лица и на следващо място, въпреки че техните показания не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, той ще ги възприеме за достоверни. На следващо място, с така поставения въпрос са цели преценка на събраните по делото свидетелски показания и тяхната обективност, т.е. преценка на обосноваността на съдебното решение. Необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, като нейното евентуално наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, доколкото необосноваността, като порок на съдебното решение, е посочено като касационно основание в разпоредбата на чл.281 ГПК. В тази връзка е неотносим и деветия правен въпрос, касаещ изискването за причинна връзкща между действията на комисията и вредите за ищеца, тъй като съдът е приел за установена същата, а преценката за това, дали същата е налице, не е допустимо да се извършва в настоящото производство.
В изложението на касационните основания по касационната жалба на ищеца по делото се твърди, че е налице касационното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсва съдебна практика по приложението на чл.2а ЗОДОВ. Тази формулировка не съдържа в себе си правен въпрос, още повече, че съдът не е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл.2а ЗОДОВ, а самото посочване на правна норма от една страна и липсата на съдебна практика на ВКС то нейното приложение не е основание за допустимостта на касационното обжалване.
В двете изложения към касационните жалби се твърди, че съдът се е произнесъл по правния въпрос за понятието справедливост и приложението на чл.52 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е обсъдил събраните в тази насока доказателства в съответствие с цитираната от касаторите практика, като неговата преценка относно размера на дължимото обезщетение не е правен въпрос, който да подлежи на разрешаване еднакво от съдилищата. Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ., от който произтича отговорността на държавата за вреди като критерий за преценка е въведен и дългия несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване, характера на престъплението по повдигнатото обвинение, публичното му разгласяване и свързаните с това последици. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
С оглед изложеното, не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване, като с предвид този изход на спора в настоящото производство, разноски на страните не следва да се присъждат.
Водим от горното, състава на ВКС, ІV гр.отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 213/23.11.2015 г., постановено по гр.д.№ 452/2015 г. от състав на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.