4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
София, 21.07.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2947/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК от Общината [населено място] срещу решение № 431 от 27.12.2013 г. по в. гр. д. № 756/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 313 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 7589/2011г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от касатора иск за право на собственост върху недвижим имот – трафопост „10 апартамента”, находящ се в [населено място], [улица], представляващ съвкупност от сграда и енергийно съоръжение, със застроена площ 48 кв. м. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
От ответника по иска [фирма] и третото лице – помагач на ответника [фирма] не са подадени писмени отговори.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел, че трафопостът, който е изграден през 1972 г., не обслужва [община] или нейна инфраструктура, а 234 броя потребители и обекти на територията на общината, както и че е част от цялостната енергийна система. Като енергиен обект по силата на чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството /ЗЕ/ от 1948 г. /отм./, както и съгласно чл. 2, ал. 1 от следващия Закона за електростопанството /ЗЕ/ от 1975 г. /отм./, трафопостът е бил общонародна държавна собственост, а впоследствие държавна собственост, като ищецът не е доказал наличието на хипотеза по чл. 2, ал. 2 ЗЕ от 1975 г. /отм./, който е и приет след построяването на спорния обект. По тези съображения въззивният съд приел, че не е налице предпоставката по пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА за преминаване на трафопоста в собственост на общината. На следващо място съдът приел, че не е налице и втората предпоставка – към момента на влизане в сила на ЗМСМА обектът да не е бил включен в уставния фонд на търговско дружество, съответно да не се води в баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. Съгласно ЗЕ от 1948 г., действащ към 1972 г., когато е построен спорният трафопост, както и съгласно последващия ЗЕ от 1975 г. /отм./ електроразпределителната дейност се е извършвала само от лицензирани субекти и трафопостът е бил въведен в експлоатация от Държавното предприятие „Електроснабдяване” П. като субект, притежаващ такъв лиценз. Като посочил, че към релевантния момент е съществувало само правото на стопанисване и управление на държавните имоти, още повече в областта на енергетиката, където дейността се е извършвала само от лицензирани държавни предприятия, и съобразил данните в акта за държавна собственост от 1973 г., чиято доказателствена сила на официален документ не е оборена, наличието на два броя пасторти и заключението на вещите лица, въззивният съд приел, че трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление и включен в активите на Държавното предприятие „Електроснабдяване” П. от 1973 г. и няма данни за последващо изключване. Същевременно въззивният съд намерил за неоснователен довода на ищеца, че пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА има действие от момента на влизането му в сила през 1995 г., и посочил, че тази правна норма представлява допълнение към ал. 1, поради което, макар и да е приета по–късно, нейната цел е преценката на фактите и обстоятелствата към 17.09.1991 г., а не в по-късен момент.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. при наличието на положителните и съответно липса на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1, т. 7 и 2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора – енергиен обект сграда – трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. и 2. ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа. По тези въпроси според касатора въззивното решение противоречи на решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 2704/2008 г. на ВКС, І-во г. о., а така също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви следва да се приеме, че въпросите са изградени на фактически изводи, каквито съдът не е направил, а тези, които е направил, не могат да бъдат предмет на касационна проверка на този етап от производството, тъй като съдът проверява не правилността на решението и на фактическите констатации, а предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за отхвърляне на иска са, че предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА не са налице, а не защото е прието, че въпреки наличието на тези предпоставки трафопостът не може да премине в собственост на общината. Затова и тези въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представените от касатора решения, защото те касаят приложението на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА по отношение на други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, съответно земя, отредена за трафопост, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация.
Следващите въпроси, по които според касатора са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, са: 1. допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./ и 2. след преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете /и конкретно спорният трафопост/ в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА – 17.09.1991 г., респективно, ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса, например като: оборотна ведомост, от която се установяват конкретните дълготрайни материални активи, които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или друг документ за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. По поставените въпроси касаторът счита, че обжалваното решение противоречи на решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о.
Първият въпрос не е обусловил решаващите изводи в обжалваното решение, защото съдът не е приел наличие на презумпция за заприходяване на имота в баланса на електроразпределителното дружество, а е изложил съображения защо следва да се приеме, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие. Двата въпроса нямат и самостоятелно значение за изхода на спора, поради което и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото са свързани с доказването на отрицателната предпоставка на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА – обектът да не е включен в уставния фонд на търговско дружество, докато двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, при които държавните имоти преминават в собственост на общината, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. Освен това следва да се посочи, че съгласно чл. 9 от Закона за електростопанството от 1948 г. /отм./, при действието на който е построен и въведен в експлоатация спорният трафопост, всички машинни съоръжения, инсталации и други, които имат връзка с производството, преноса, трансформацията и разпределението на електрическата енергия, се считат неразделна част от електростопанското предприятие. При действието на този закон е съставен и представеният по делото акт за държавна собственост от 1973 г., в който е записано, че обектът е отстъпен на „Електроснабдяване” район П.. С оглед нормативната уредба в ЗЕ от 1948 г. /отм./, възпроизведена и в ЗЕ от 1975 г. /отм./ – чл. 2, ал. 1, чл. 8, ал. 1, чл. 12, ал. 1, и конкретните данни по делото, заприходяването на обекта като дълготраен материален актив в счетоводството на праводателя на ответника и включването му в баланса на държавното предприятие „Електроснабдяване” е последващо фактическо действие, предпоставено от нормативната уредба, и при преценката за наличието на предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА доказването му има второстепенно значение.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради противоречие с решение № 155 от 13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006 г. на ВКС, ТК, са поставени въпросите: 1. каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени и 2. длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания. Предвид изложеното по-горе, въпросите не са решаващи за изхода на делото. Посоченото от жалбоподателя решение е неотносимо към настоящия случай, защото е постановено по търговски спор за вземане, а не за право на собственост върху енергиен обект.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпроса: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал. 2 на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о./, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Позовава се и представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, според което нормата няма обратно действие. Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА. Въззивното решение е в съответствие с така утвърдената съдебна практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение 431 от 27.12.2013 г. по в. гр. д. № 756/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 313 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 7589/2011г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от Общината [населено място] иск за право на собственост върху недвижим имот – трафопост „10 апартамента”, находящ се в [населено място], [улица], представляващ съвкупност от сграда и енергийно съоръжение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: