6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
гр. София, 24.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 622 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Столична община чрез главен юрисконсулт Д. Г. А. – Ж. срещу решение № 2209 от 23.11.2016г. по т. дело № 3948/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав, с което след частична отмяна на решение № 3414 от 26.04.2016г. по гр. дело № 2344/2014г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 5 състав Столична община е осъдена да заплати на ищеца [фирма]: на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата 247 517,94 лв., представляваща неизплатена част от дължимото възнаграждение по договор № РД–56–1072/24.10.2007г. за осъществен обществен транспорт по автобусна линия № 42 от транспортната схема на общината за 2011г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 19.02.2014г. до окончателното й изплащане; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 52 768,62 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главното задължение за времето от 21.01.2012г. до 19.02.2014г.; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер 30 912,57 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Релевира доводи относно липсата на автоматична корекция на цената на превоза, която да настъпи при осъществяване на някое от изброените в чл. 5, ал. 3 от процесния договор условия, както и относно липсата на съгласие за увеличаване на цената, изразено в писмена форма по смисъла на чл. 43 от договора. Излага твърдение, че с оглед логическото и граматическо тълкуване на волята на страните съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД и предвид спецификацията на правоотношението предвидените в чл. 5, ал. 3 от договора три предпоставки за промяна на цената са кумулативни и същите не са се осъществили през посочения в исковата молба период. В писменото изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който се решава противоречиво от съдилищата: „относно приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка с приложението на тълкуваната клауза на чл. 5, ал. 3 от процесния договор в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните“. Касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като поддържа, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата – решение № 1836/01.10.2014г. по т. дело № 434/2014г. на Софийски апелативен съд и решение № 929/25.04.2014г. по т. дело № 3367/2013г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Х. Л. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като поставеният от касатора въпрос не се явява правен, а фактически. Претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало търговско правоотношение по договор от 24.10.2007г., сключен въз основа на проведен конкурс по реда на Наредба № 2/15.03.2002г. на министъра на транспорта и съобщенията за условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществени превози на пътници с автобуси и леки автомобили, съгласно което ищецът [фирма] по силата на възлагане от ответника Столична община се е задължил да изпълни обществен превоз на пътници по основна градска автобусна линия № 42 от транспортната схема на Столична община срещу възнаграждение в размер на 2,88 лв./км пробег без ДДС за срок от осем години, считано от датата на въвеждане в експлоатация на линията – 19.11.2007г. Констатирал е, че съгласно чл. 5, ал. 2 от договора възложителят заплаща на изпълнителя за текущия месец авансово суми в размер на 30% от дължимите за определения пробег за текущия месец, за които суми изпълнителят издава данъчни фактури, като изравняването се извършва до 20-то число на месеца, следващ отчетния. Позовавайки се на заключението на съдебно – счетоводна експертиза, решаващият съдебен състав е установил, че за 2011г. автобусите на ищеца по линия на автобус № 42 са изминали общо 529 808,92 км, който пробег е заплатен от ответната община съобразно уговорената в договора цена от 2,88 лв./км без ДДС или общо 1 833 138,80 лв. с ДДС.
След тълкуване на чл. 5, ал. 3 от договора съобразно разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, въззивната инстанция е изложила съображения, че изменението на цената при промяна на размера на годишната инфлация настъпва автоматично, без да се изисква отделно и изрично съвпадане на нови волеизявления на страните чрез сключване на споразумения към договора, както и че волята на страните е била изпълнението на договора да започне при уговорена цена от 2,88 лв.без ДДС, като промяната й стане допустима след изтичането на календарната 2008г. или от началото на календарната 2009г., съобразно размера на инфлацията за предходната година.
Съдебният състав, отчитайки уговорената и индексирана цена и доказания годишен пробег по линията, е установил, че ответникът дължи на ищеца за 2011г. сума в размер 2 076 850,97 лв., от която е платена сума в размер 1 833 138,80 лв. и е останала неиздължена част в размер 247 517,94 лв.
Решаващият съд е приел за неоснователно възражението за погасителна давност поради неизтекъл тригодишен давностен срок, тъй като исковата молба е била подадена на 19.02.2014г., а предмет на делото са плащания за времето от 01.01.2011г. до 31.12.2011г., като падежът на първото е на 20.02.2011г., съобразно уговорката по чл. 5, ал. 2 от договора, а на последното – на 20.01.2012г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Преценявайки решаващите изводи на въззивния съд и въпросът и доводите, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради отсъствие на визираното в чл. 280, ал. 1 ГПК общо изискване за достъп до касация.
По смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, за да обоснове допускане на касационния контрол, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Значението на поставения въпрос се определя от правните изводи на съда по същество досежно съобразяване с практиката и закона, а не до преценка на приетата по делото фактическа обстановка. В настоящия случай това изискване не е изпълнено. Поставеният от касатора въпрос „относно приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка с приложението на тълкуваната клауза на чл. 5, ал. 3 от процесния договор в съответствие с изявената, а не предполагаема воля на страните” не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а фактически, тъй като се отнася до съдържанието и преценката на клаузите на процесния договор. Направените в касационната жалба и изложението към нея оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, които не се квалифицират като основания за допускане на касационно обжалване, а се отнасят до правилността на постановения съдебен акт, чиято проверка е предмет на касационния контрол, но не и на производството по допускането му.
Поставеният въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение и поради това, че относно приложението на чл. 20 ЗЗД е формирана постоянна практика на ВКС, съгласно която, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се извежда чрез тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други, като всяка следва да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 81 от 07.07.2009г. по т. дело № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 482 от 30.05.2012г. по гр. дело № 1421/2010г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 546 от 23.07.2012г. по гр. дело № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 1 от 24.07.2012г. по гр. дело № 777/2010г. на ВКС, ГК, I г. о. и други. В настоящия случай въззивната инстанция е преценила необходимостта от тълкуване на процесния договор и установяване действителната воля на страните и в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила и тълкувала отделните негови клаузи във връзка едни с други, с оглед смисъла и целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, въз основа на което е изяснила действителната обща воля на страните. Доколко тълкуването е правилно и обосновано, е въпрос, относим към обосноваността на обжалвания съдебен акт и представлява касационно основание за отмяна на решението поради неговата неправилност съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради липса на противоречиви правни изводи, формирани в цитираните решения на Софийски апелативен съд. В същите е прието, че клаузата на чл. 5, ал. 3 от договора, предвиждаща автоматична промяна на цената на километър, е приложима, за който и да било период от време, освен за календарната 2008г., тъй като изпълнението на договора е започнало в самия край на календарната 2007г. и позоваването на инфлационния индекс за същата година във връзка с промяната на дължимата цена за следващата година не може да се преценява по друг начин, освен като нарушение на установения в разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗЗД принцип за добросъвестно изпълнение на поетите по договора задължения.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника [фирма] направените от последния разноски за касационното производство в размер 6 400 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2209 от 23.11.2016г. по т. дело № 3948/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 9 състав.
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], [улица] да заплати на [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер 6 400 лв. /шест хиляди и четиристотин лева/ – разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.