1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 474
гр.София, 30.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1545/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Д. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 784 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 3403/ 2018 г., с което частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 36907/ 2017 г. и като краен резултат е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Т. М. Е. иск, квалифициран по чл.45 ЗЗД, за заплащане на сумата 15 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди.
Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е нищожно и/или недопустимо като постановено от незаконен състав, в нарушение на принципа на случайно разпределение на делата, при наличие на основания за отвод на едни от членовете на състава на съда и като постановено въз основа на недопустимо събрани доказателства и ненаправени от ответника възражения. Твърди също, че решението е и очевидно неправилно, без да излага конкретни съображения в какво тази неправилност се състои. Освен това повдига като основание за допускане на касационното обжалване правни въпроси, които съдът прецизира при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК, ВКС в следния смисъл: за задълженията на въззивния съд да следи служебно за спазването на сроковете за представяне на доказателства и за направа на възражения от ответника без оплакване от страна на ищеца поради това, че същият не е имал интерес от обжалване на първоинстанционното решение; за порока, от който страда постановеното от въззивния съд решение, при постановяването му въз основа на възражения и доказателства, направени и събрани след изтичане на преклузивните процесуални срокове и въз основа на доказателства, които са неподписани документи, както и за доказателствената стойност на такива документи, заверени за вярност от страна, както и ако в него е нарушен принципа на политически неутралитет на магистратите поради извършване на политически анализ на личността и дейността на страна по делото; за възможността да бъде осъществен деликт чрез обида или клевета в рамките на политически дебат между политици в политическо учреждение, когато в изказванията не се засягат важни за обществото теми. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ответната страна Т. Е. оспорва жалбата. Счита, че всички сочени от касатора обстоятелства, дори да съществуват, не са от категорията, годни да обусловят невалидност или недопустимост на обжалваното решение. Поддържа, че то е постановено от законен състав в нужната форма и в пределите на правораздавателната власт на съда. Счита, че касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като касаторът не е обосновал наличие на кое да е от допълнителните основания по чл.280 ал.1 ГПК, както и защото въпросите са формулирани некоректно и са неотносими към правните разрешения на въззивния съд.
ВКС намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че ищецът и ответникът са народни представители и че на 19.05.2017 г. в свое изказване от парламентарната трибуна ответникът Е. нарекъл ищеца Т. „политически травестит”, след което се обърнал към него с думите „… виж преди всичко себе си и своите роднини, който са престъпници и осъждани…”. Приел за установено също, че бащата на ищеца Т. е бил осъждан. От правна страна съдът посочил, че направените от ответника Е. изявления не съставляват противоправно действие, тъй като съгласно чл.39 ал.1 КРБ употребата на словото и изказването на мнения е свободно. Забранени са изказванията, които засягат честта и достойнството на другиго и осъществяват състави на престъпленията обида или клевета, но не и изразяването на оценъчни съждения. Съдът посочил, че изразът „политически травестит” е с наложено значение в българския език в смисъл на политик, който афишира едни идеи, а с действията си защитава други такива. Посочил също, че този израз е бил използван от самия ищец по отношение на други политически личности и че употребата му в рамките на разгорещени политически дебати е допустимо. При такъв дебат неправомерно би било само използването на изрази, които не допринасят за неговата стойност, а целят единствено нанасяне на преднамерена обида на опонента. Съдът приел, че процесният случай не е от категорията на последните, защото ответникът, наричайки ищеца „политически травестит”, е отнесъл това изявление към честата смяна на политическите му позиции. Позовал се на решение на ЕСПЧ по жалба № 2014/06, според което употребата при политически дебат на сходен израз („политически проститутки”) не преминава допустимите граници на свободата на изразяване. По отношение на израза „… виж преди всичко себе си и своите роднини, който са престъпници и осъждани…” съдът посочил, че изявлението не е адресирано лично към ищеца, а единствено към неговите роднини. Приел, че родствената връзка с престъпник не е позорно обстоятелство, но дори и при обратен извод, то осъждането на бащата на ищеца за извършено престъпление е установено по делото обстоятелство, признато от самия ищец. Верността на изявлението изключва отговорността за клевета, като няма значение дали ищецът има и други осъждани роднини, тъй като ответникът не е изнесъл данни за конкретно престъпление.
Няма основание за допускане на така постановеното решение до касационен контрол поради съществуваща вероятност то да е недопустимо или нищожно. Ищецът не сочи обстоятелства, въз основа на които да може да се приеме, че то е постановено от незаконен състав. Членовете на съдебния състав са надлежно назначени за съдии от компетентния орган в Републиката, а административното им разпределяне в съставите в съответното съдилище няма отношение към валидността на постановените от тях актове. Вън от изложеното, в конкретния случай съставът е формиран въз основа на приложената по делото Заповед № РД-08-47/ 02.07.2018 г. на административен ръководител в СГС, мотивирана с встъпването на 8 съдии в длъжност „младши съдия” и с възприетия принцип на ротация при разпределението на младшите съдии в отделенията и съставите. С тази заповед младши съдия А. Г. е определен за член-съдия в ІV-Б състав в Гражданско отделение – въззивни състави на СГС, считано от 03.07.2018 г., като постоянните (неротируеми) членове на този състав са съдиите Р. К. и С. И.. Това са съдиите, които са постановили обжалваното въззивно решение – т.е. освен че е законен, съставът е и административно надлежно формиран. По същите причини не е нарушени принципът на случайно разпределение на делата – при ротацията на младшите съдии в гражданско отделение всеки поема висящите дела на ротираният член от състава, в който е определен да участва. Наличие на основания за отвод на младши съдията Г. ищецът не е твърдял, нито е искал такъв в хода на производството. Независимо от това, дори такива да са били налице, това не прави постановеното решение нищожно или недопустимо (виж решение № 200/ 19.01.2018 г. по т.д.№ 592/ 2016 г., ІІ т.о., ВКС и цитираната в него практика). Ако бъде нарушена законовата забрана за постановяване на съдебни актове от съдия, за който е налице основание за отвод, не е налице нищожност или недопустимост на съдебния акт, а това е нарушение на съдопроизводствените правила.
Няма основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и по формулираните от касатора правни въпроси. По въпроса за задълженията на въззивния съд да следи служебно за спазването на сроковете за представяне на доказателства и за направа на възражения от ответника е съобразена задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, т.2. Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Хипотезата, в която страната няма интерес от обжалване, предполага позоваване на процесуалните нарушения в отговора срещу въззивната жалба, но това в случая е без значение, тъй като ищецът не само е имал интерес от въззивно обжалване, но той е упражнил това си право, като е подал въззивна жалба. Както в нея, така и в отговора срещу въззивната жалба на ответника, той не е формулирал оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения.
Останалите формулирани от касатора правни въпроси са необуславящи. Въззивният съд не е отхвърлил иска въз основа на възражения на ответника или на представените от него доказателства във вид на неподписани документи. Той е приел за установено единствено, че ищецът и ответникът са народни представители; че на 19.05.2017 г. в изказване в парламентарно заседание ответникът Е. нарекъл ищеца Т. „политически травестит” и се обърнал към него с думите „… виж преди всичко себе си и своите роднини, който са престъпници и осъждани…”, както и че бащата на ищеца Т. е бил осъждан. По нито един от тези факти страните не спорят, те са отделени като ненуждаещи се от доказване още в първоинстанционното производство и не са приети за установени от печатни материали. Искът е отхвърлен, защото въззивният съд намерил използваните от ищеца изрази за вместващи се в рамките на правото на свободно изразяване на мнение, а сочените от него факти – за верни. По отношение на тези му изводи формулираните правни въпроси са неотносими.
Няма основание за допускане на постановеното решение до касационен контрол и като очевидно неправилно. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд може да направи извод за очевидна неправилност на обжалваното решение само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят формулира в изложението си доводи за неправилност, които са свързани с разрешаването на правните въпроси, които също повдига като основание за допускане на касационния контрол. След като тези въпроси (доколкото са обуславящи) са разрешени в съответствие с установената от ВКС съдебна практика, не може обжалваният акт да бъде оценен като очевидно неправилен.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 784 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 3403/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: