О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 01.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети май, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1164 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Производството е образувано по касационна жалба на ищеца [фирма] /в ликвидация/, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Рудник „Света А.“, представлявано от ликвидаторите П. В. П. и Ю. А. Л., срещу решение № 2162 от 13. 11. 2016г. по в. гр. дело № 1475/2016г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав, с което е потвърдено решение № 430 от 30. 11. 2015г. по гр. дело № 583/2015г. на Пернишки окръжен съд и ищецът [фирма] /в ликвидация/ е осъден да заплати на [община] сумата 903.75лв. – юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция. С първоинстанционното решение, Пернишкият окръжен съд е отхвърлил като неоснователен иска с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 3 ГПК на [фирма] /в ликвидация/ срещу [община] за заплащане на сумата 22 500лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени от бездействие на длъжностни лица на ответника при изпълнение на задължение по чл. 192 ГПК по гр. д. № 3245/2013г. на Пернишки районен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаването на исковата молба.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 3 ГПК/– основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба ищецът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжна ли е страната да докаже, че съществува едно обстоятелство и/или документ (преписка), която по силата на нормативни актове е била администрирана, движела се е между инстанциите институциите и е съхранявана от държавен орган или общинска институция?“; 2/ „Налице ли е неоснователно непредставяне на искани документи по смисъла на чл. 192, ал. 3 ГПК, което да ангажира деликтната отговорност на трето лице, ако третото лице не разполага с тях, а е било длъжно по закон да администрира, да следи за движението им между инстанциите и институциите и да съхранява същите, съобразно нормите на действащото законодателство?“; 3/ „Налице ли е неоснователно непредставяне на искани документи по смисъла на чл. 192, ал. 3 ГПК, което да ангажира деликтната отговорност на трето лице, ако третото лице не разполага с тях, тъй като се е лишило от тях, поради изпращането им в некомпетентна по произнасянето им институция?“; 4/ „Длъжни ли са държавните и общински институции да следят за администрирането и приключването на преписки и съдържащите се в тях документи за произнасяне с окончателен влязъл в сила акт на инстанция или институция над тях, като изискват от произнеслата се окончателна инстанция или институция връщането на преписките и съдържащите се в тях документи, предвид вмененото им по закон задължение за съхраняване?“ и 5/ „Какъв е предела на отговорността на третото лице по чл. 192 ГПК в случай, че то не разполага с искания от него документ или документи, тъй като се е лишило от него без правно основание?“. Поддържа, че в практиката са налице множество случаи, при които трети лица не представят исканите по реда на чл. 192 ГПК документи с твърде неясни мотиви и причини, за които не могат да бъдат освободени от носенето на деликтната отговорност и че с помощта на привидно легални правни действия и/или бездействия се лишават от определени документи, които понякога са неизгодни за самите тях. Навежда довод, че с отговорите на поставените въпроси би могла да се преустанови подобна порочна практика и да се посочи още веднъж отговорността на третите лица по повод съхранението на документите, което е тяхно задължение по закон, като това ще подпомогне точното прилагане на закона и развитието на правото, свързани с динамиката и развитието на обществените отношения.
Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ – [община] депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000лв., но не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 3 ГПК за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от неправомерно бездействие на служители на ответника – [община], изразяващи се в непредставяне по гр. д. № 3245/2013г. на Пернишки районен съд на изисканата на основание чл. 192 ГПК отчуждителна преписка от 1956г. за процесния недвижим имот, е неоснователен поради неосъществен фактически състав на чл. 49 ЗЗД. Квалифицирал е отговорността по чл. 192, ал. 3 ГПК за вреди от неизпълнение на задължение по чл. 192, ал. 1 ГПК на третото задължено лице спрямо страната, направила доказателственото искане по чл. 192 ГПК в съответното исково производство, като деликтна отговорност на адресат на процесуално задължение – публичноправен или частноправен субект. Намерил е, че служителите на ответника са положили дължимата грижа за изпълнение на процесното задължение по чл. 192 ГПК като са извършили активни действия по представяне на всички документи, с които общинската администрация е разполагала, и същевременно са уведомили съда, че всички останали документи от отчуждителната преписка са изпратени на Димитровски градски народен съвет, отдел „Комунално стопанство“ на 30. 08. 1956г. във връзка с жалба на ДМП „Г. Д.“ срещу оценителния протокол от 23. 03. 1956г. и не се намират в архива на [община]. При това положение не е налице противоправно поведение на служители на ответника в изпълнение на процесуалното задължение по чл. 192 ГПК, заключава апелативният съд, както не е налице и причинно – следствена връзка между такова поведение и претендираните имуществени вреди, съизмеряващи се със стойността на спорния имот по делото, по което е направено искането по чл. 192 ГПК, тъй като нито в него, нито в настоящия процес са представени доказателства, индициращи, че в отчуждителната преписка са се намирали платежни документи, удостоверяващи обезщетяване на отчуждените собственици, без което не настъпва отчуждителното действие на уличната регулация съгласно редакцията на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./ от 1956г. вр. с чл. 74а ЗПИНМ /отм./, според който новата редакция на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ/отм./ се прилага и спрямо улични регулации отпреди влизането й в сила, ако дотогава отчуждените недвижими имоти не са заети за мероприятията, за които са отчуждени, какъвто е бил случаят по гр. д. № 3245/2013г. на Пернишки районен съд. В атакуваното решение, въззивният съд е приел, че не е налице неизпълнение на процесуалното задължение по чл. 192 ГПК, тъй като ответната община е представила всичко намиращо се у нея от отчуждителната преписка, което обаче се е оказало недостатъчно за уважаване на иска за собственост с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на имота на основание чл. 17а Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия /отм./, като неблагоприятното за ищеца решение не е постановено в резултат на неизпълнение на процесуалното задължение на общината, а на липсата на реално обезщетяване на собственика, от когото е отчужден имота през 1956г..
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретния правен спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и/или 3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, следва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
В изложението към касационната жалба на ищеца не се съдържа правен въпрос, който да удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Всички зададени въпроси се свеждат до възможността да се реализира деликтна отговорност на третото задължено лице по чл. 192 ГПК, ако то не е представило поискан документ, защото не разполага с него, тъй като се е лишило от него без правно основание или не го е съхранило, макар да е имало такова законово задължение, като не може да се приеме, че те са обуславящи за крайния изход на конкретното дело. Решаващите правни изводи на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 3 ГПК са за неосъществен фактически състав на непозволеното увреждане по чл. 49 ЗЗД, вкл. отсъствието на виновно противоправно поведение на служители на ответната общинска администрация при изпълнение на задължението по чл. 192 ГПК и на причинно – следствена връзка между евентуално такова поведение и твърдяната вреда /стойността на имота, върху който ищецът не е установил право на собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./ в исковия процес, в който [община] е била задължена на основание чл. 192 ГПК да представи отчуждителната преписка от 1956г. за имота/, т.е. освен изпълнението на задължението на третото лице по чл. 192 ГПК е съобразено и друго обстоятелство от значение за изхода на спора – липсващата причинно – следствена връзка между поведението на служителите на ответника и причинената на ищеца вреда, което само по себе си е достатъчно за отхвърляне на иска. Апелативният съд е приел, че отсъствието на реално обезщетяване на отчуждените собственици в хипотезата на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ /отм./, редакция от 09. 07. 1956г., за което не са представени в никое от исковите производства доказателства, е причината, довела до отхвърляне на иска за собственост на ищеца в другото производство, т.е. до причинената имуществена вреда, като изпълнението или не на задължението на [община] по чл. 192 ГПК за представяне на отчуждителната преписка е ирелевантно спрямо този конкретен причинно – следствен механизъм. Доколкото всички зададени от касатора въпроси касаят изпълнението на задължението на ответника в качеството му на трето задължено лице по чл. 192 ГПК, което е само един от кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД, те не са от значение за изхода на конкретния правен спор. Дори да се приеме обратното, от значение за отговорността по чл. 192, ал. 3 ГПК е наличието на виновно противоправно поведение на конкретни служители на ответната общинска администрация при изпълнение на процесуалното задължение по чл. 192, ал. 1 ГПК за представяне на намиращи се в тази администрация документи, към което поведение е ирелевантно непредставянето на обективно липсващи документи, без значение какви са причините другите, съпътстващи липсващите документи да не се намират у третото задължено лице. Ищецът не е установил, че документи за обезщетяване на собствениците на имота са съществували и са били част от отчуждителната преписка от 1956г., поради което въпроси за тяхното съхраняване в съответната общинска администрация, респективно за незаконосъобразното лишаване от такива документи в контекста на изпълнено задължение по чл. 192 ГПК, въобще не са обсъждани от въззивния съд в атакуваното решение.
Неформулирането на правни въпроси от значение за изхода на настоящия правен спор от касатора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглежда соченото допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
Съгласно т. 4 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Приложимите към процесното правоотношение материалноправни норми /чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 192, ал. 3 ГПК/ не са непълни, неясни или противоречиви, за да обусловят необходимост от тълкуване от значение за развитието на правото, нито по тях е постановена съдебна практика, нуждаеща се от актуализиране или корективно тълкуване. Поради това не е осъществено и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 100 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25а, ал. 3 Наредбата за заплащането на правната помощ.
На основание изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалвано на атакуваното въззивно решение, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2162 от 13. 11. 2016г. по в. гр. дело № 1475/2016г. на Софийски апелативен съд, първи граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма] /в ликвидация/, ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], Рудник „Света А.“, представлявано от ликвидаторите П. В. П. и Ю. А. Л., да заплати на О. П., сумата 100 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.