6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
С., 11.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4884/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. Ф., подадена чрез адв. Б. М., срещу въззивно решение № 1371 от 01.06.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4756/2017 г., с което е потвърдено решението от 05.06.2017 г., постановено по гр. дело № 13663/2015 г. на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от С. В. Ф. срещу Г. В. Г., Т. А. Г. и Т. Й. С. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за прогласяване недействителността спрямо ищеца на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 13.10.2015г. и оформен с нотариален акт № 41, том I, дело № 35/2010г. по описа на нотариус А. П. и ищецът е осъден за заплати на Г. В. Г. сумата от 1430 лв., а на Т. Й. С. сумата от 1750 лв. разноски по делото. С въззивното решение С. В. Ф. е осъден да заплати на Т. Й. С. сумата от 840 лв. разноски пред въззивната инстанция.
В касационната жалба и в приложеното към нея изложение се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1 т.3 ГПК. Изразява се несъгласие с решаващия извод на съда за неоснователност на иска поради изтекла погасителна давност. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото на въззивния съд с указания за откриване на производство по оспорване на документ, в частта му относно датата, положена с пощенското клеймо върху плика, с който е изпратена исковата молба. Във връзка с тези доводи касаторът поддържа в изложението си, че въззивното решение е постановено в разрез с трайната и задължителна практика на ВКС. В тази връзка цитира т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГК на ВКС, според която „необходимост от ново установяване на факт пред въззивната инстанция възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“, а също, че „въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебното прилагане на императивна материалноправна норма.“ Сочи също решение № 63/13.02.2012г. по гр.д. № 361/2011г. на ВКС, I г.о., решение № 243/05.11.2015г. по гр.д. № 2410/2015г. на ВКС, III г.о. и решение № 167/26.10.2017г. по гр.д. № 209/2017г. на ВКС, I г.о., разглеждащи въпроса за задължението на въззивния съд да допусне поискани от страната доказателства, несъбрани по делото поради пропуск или процесуално нарушение от първоинстанционния съд.
Ответниците по жалбата Т. Й. С. и Г. В. Г., в писмен отговор, чрез адв. Д. Х., изразяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение, извършени от ответника Т. С..
Ответната страна по жалбата Т. А. Г., в писмен отговор, подаден чрез адв. И. В., също изразява становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Отправено е до съда искане за определяне на адвокатско възнаграждение по ЗПП и НЗПП.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не е налице соченото от касатора основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 1142 от 22.06.2012г., постановено по т.д. № 1898/10г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-10 състав, потвърдено с решение по в.т. д. № 1283/2013 г. на Софийския апелативен съд, по предявен от С. В. Ф. срещу „ГМ Капитал“ ООД – С. и Г. В. Г. иск на основание чл. 92 от ЗЗД ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 804 155,40 евро, ведно със законната лихва върху тях, начислена за периода от 29.07.2010г. до окончателното й изплащане, като на 16.07.2013 г. е издаден изпълнителен лист за принудително събиране на сумата; че с договор за покупко – продажба, оформен с нотариален акт № 41, том I, дело № 35/2010 г., по описа на Нотариус А. П., на 13.10.2010г. Г. В. Г., действащ лично и като пълномощник на Т. А. Г., е продал на Т. Й. С. описаните собствени недвижими имоти, находящи се в [населено място], на [улица] и представляващи апартамент и гараж, ведно с припадащата се част от общите части на сградата и правото на строеж за сумата от 200 000 лева. Прието е също за установено, че Т. Й. С. е брат на Г. В. Г., а ответницата Т. А. Г. съпруга на Г. В. Г. към датата на извършване на продажбата. Въззивният съд е счел за доказано от събраните свидетелски показания на свидетелите Б. Д. /бивша съпруга на ответника Т. С./ и Г. П., че купувачът Т. С. е договарял с ответника Г. още през 2007 – 2008 г., когато той е заплатил уговорената цена и се е нанесъл в апартамента, както и че отношенията между двамата братя, които са и от различни бащи, не били близки, тъй като С. преимуществено живеел в чужбина, поради което и не е знаел за бизнес отношенията на брат си и за това, че има задължения.
При така установените факти, съдът формирал извод, че не е осъществен фактическият състав на чл. 135 ЗЗД. Счел е за съществуваща първата от положителните предпоставки – задължение на ответника, признато с влязло в сила съдебно решение /неясно на коя дата/, по което е издаден изпълнителен лист за събиране на сумите. Обосновал е, че с иска по чл.135 ЗЗД разполага лице, което има качеството на кредитор на длъжника независимо от вида на вземането му – парично или непарично, без да е необходимо това вземане да бъде изискуемо, ликвидно или да е съдебно признато, тъй като в хода на процеса по чл.135 ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими доказателствени средства, като е достатъчно вземането да предхожда увреждащото кредитора действие на длъжника, както е в случая. Прието е, обаче, че не се доказва наличието на увреждащо кредитора действие, тъй като извършеното отчуждаване е станало по възмезден начин, чрез покупко – продажба, при която купувачът е заплатил на продавачите сумата от 200 000 лева. Изложени са съображения, че не във всеки случай възмездността на прехвърлянето изключва увреждането на кредитора, доколкото е възможно да има увреждане и в случаите, при които длъжникът продава своя недвижим имот, тъй като чрез това се затруднява удовлетворяването на кредитора, защото кредиторът много по – трудно може да се удовлетвори от паричната сума, отколкото от недвижим имот, но наличието на увреждане следва да се установи от ищеца с оглед на останалото имущество на длъжника, а такива доказателства не са събирани. Въззивният съд е приел за недоказано и знанието от страна на ответниците Т. А. и Г. Г., че с извършеното от тях разпореждане с процесния имот увреждат ищеца, тъй като по делото нямало данни да е образувано изпълнително производство и ответниците да са канени преди датата на прехвърляне на имота през 2015 г. да заплатят задължението си на ищеца. Разяснил е също, че макар разпореждането на длъжника да представлява намаляване на имуществото му и поради това застрашава интересите на кредитора, то необходимо е да се установи доказване на факта, че той е знаел, че срещу него има образувано производство и че уврежда кредитора. За недоказана съдът е приел и третата предпоставка за уважаване на предявения иск, свързана със субективния елемент от неговия фактически състав. Посочил е, че разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД установява оборима презумпция за знание на увреждането и в тези случаи, тежестта на доказване е обърната – вместо ищецът – кредитор да доказва знанието, ответниците трябва да доказват незнанието си. Приел е, отчитайки естеството на отношенията между Т. С. и неговия едноутробен брат Г. Г., че в случая не е налице знание между страните по сделката за увреждащото им действие по отношение на ищеца – кредитор.
Липсата на доказателства относно наличието на повечето от предпоставките за уважаване на иска по чл. 135 от ЗЗД е мотивирала съда да приеме, че сделката, предмет на предявения иск, не следва да бъде обявявана за недействителна по отношение на ищеца. Краен извод за неоснователност на иска съдът формирал и при изследване на възражението за изтекла погасителна давност. Пояснил е, че погасителната давност за предявяването на иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД започва да тече от сключването на увреждащата сделка и не се влияе от прекъсване на давността по отношение на самото вземане или от други действия на страните, /освен от предявяване на самия П. иск/. Съобразил е, че видно от единствено четливия ясно печат върху пощенските марки на приложения плик, исковата молба е депозирана в съда на 23.10.2015 г. Счел е, че другият печат, носещ дата 12.10.2015 г., е нечетлив и е отрязан наполовина, като се вижда само датата, докато от вътрешната част на пощенския плик също е поставен в цялост печат на приемане на пратката в приемащата пощенска станция – 24.10.2015 г., който също е ясно четлив и е в цялост. Съобразено е, че в регистратурата на Софийски градски съд исковата молба е входирана на 27.10.2015 г.. При отчитане на логична последователност на извършените действия – подаване чрез пощенска станция на 23.10.2015 г., приемане на пратката на 24.10.2015 г. и пристигане в СГС на 27.10.2015 г., то съдът е приел, че исковата молба е изпратена по пощата на 23.10.2015 г., а увреждащата кредитора сделка е реализирана на 13.10.2010 г., поради което е изтекла общата петгодишна давност за реализиране на правото.
При тези мотиви на въззивния съд не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, служещ като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира.
В настоящия случай касаторът не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С позоваването на цитираната съдебна практика обосновава оплакването си за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в несъбиране на относими доказателства досежно датата, на която е подадена исковата молба и за преценката дали искът е погасен по давност или не. На първо място тези оплаквания са относими към преценката за правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На следващо място – въпросите не са обуславящи решаващите изводи на съда и поради това също не отговарят на изискването за общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Това е така, защото доводите на касатора са изцяло привързани към извода на съда за неоснователност на иска, поради изтичане на общата петгодишна давност преди предявяването му. В случая решаващите мотиви на съда за отхвърляне на иска са свързани с липса на предпоставките на фактическия състав на чл. 135 ЗЗД. Във връзка с тези решаващи мотиви въпрос от касатора не е повдигнат в изложението. В допълнение съдът е обосновал извод за неоснователност на иска и поради погасяването му по давност. В този смисъл какъвто и отговор да се даде на повдигнатите въпроси, това не би обосновало различен краен резултат по спора. Дори съдът да бе уважил доказателствените искания на касатора и чрез събраните доказателства да се установи различна дата на подаване на исковата молба, този факт няма да повлияе върху крайния извод за неоснователност на претенцията поради липса на визираните предпоставки.
В обобщение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед изхода на спора на ответника по жалбата Т. Й. С. следва да се присъдят сторените в касационното производство разноски в размер на 1100 лв., чието извършване е удостоверено в договор за правна защита и съдействие от 12.11.2018г.
Особеният представител на ответницата Т. А. Г. е осъществил възложеното му от закона и от съда представителство, като е изготвил и депозирал отговор на касационната жалба и в съответствие с разясненията, дадени в т. 6 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които възнаграждението за особения представител е в размер, определен съобразно чл. 36 от ЗАдв., вр. Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати на особения представител възнаграждение в размер на 1637, 15 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1371 от 01.06.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 4756/2017 г.
ОСЪЖДА С. В. Ф. да заплати на Т. Й. С. сумата от 1100лв. – разноски пред касационната инстанция.
ОСЪЖДА С. В. Ф. да заплати на адвокат И. И. В. – П. от САК, сумата 1637,15лв., представляваща възнаграждение за осъществена пред касационната инстанция защита като особен представител на Т. А. Г..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: