5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 15.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2550 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „БАНКА ДСК” ЕАД, представлявана от юрисконсулт С., срещу решение № 178 от 13.06.2018г. по в.т.д. № 733/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 94 от 02.10.2017г. по т.д. № 75/2016г. на Пазарджишки окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора против Г. И. П. иск по чл.422 ГПК за признаване за установено, че Г. И. П. дължи на „Банка ДСК” ЕАД следните суми: главница в размер на 149 134,14 лева, договорна лихва за периода 23.05.2013г. – 22.04.2015г. в размер на 31 373,99 лева, санкционираща лихва за периода 07.04.2015г. – 22.04.2015г. в размер на 794,31 лева, заемни такси в размер на 1 377,90 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015г. до окончателното погасяване на задължението, дължими суми по договор за ипотечен кредит от 18.06.2007г., допълнително споразумение от 14.12.2009г. и допълнително споразумение от 25.03.2011г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК № 74 от 24.04.2015г. и изпълнителен лист по ч.гр.д .№ 361/2015г. на Пещерски районен съд, и касаторът е осъден да заплати в полза на Пловдивски апелативен съд сумата 3651,80 лева – държавна такса за въззивна жалба.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и със събраните по делото доказателства. Поддържа, че възражение срещу заповедта за изпълнение е подадено от особения представител на ответника, назначен по изпълнително дело № 591/2015г. по описа на ЧСИ М. А., рег. № 884 от КЧСИ, с район на действие ОС – Пазарджик. Излага съображения, че подаденото възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение от назначения особен представител е недопустимо, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл.47, ал.7 ГПК в заповедното производство са приложими единствено процесуалните правила на чл.47, ал.1-5 ГПК и на длъжника не следва да се назначава особен представтел за получаване на заповедта за изпълнение, а фигурата на особения представител се конституира едва след изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение от длъжника. Твърди още, че особеният представител на ответника е назначен с цел осъществяване на представителство в рамките на изпълнителното производство и по отношение на действията по принудително изпълнение и не би следвало да се ползва с представителна власт в друго производство срещу същото лице, каквото се явяват заповедното и исковото производство. По изложените съображения счита, че издадената заповед за изпълнение не е била надлежно оспорена и подлежи на изпълнение. Поддържа, че като не е констатирал, че производството е образувано по сезиране от неоправомощено за целта лице, въззивният съд е постановил неправилно решение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Попада ли в правомощията на назначения за целите на изпълнителното производство особен представител да сезира съда с възражение по чл.414 ГПК и да представлява ответника до приключване на исковото производство?
2. Подаденото от назначения за целите на изпълнителното производство особен представител възражение срещу заповедта за изпълнение приравнява ли се на възражение, подадено от длъжника по смисъла на чл.414 ГПК?
Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 526 от 15.10.2009г. по ч.т.д. № 443/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 418 от 15.07.2009г. по ч.т.д. № 397/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 742 от 18.11.2013г. по ч.т.д. № 713/2013г. на ВКС, ТК, определение № 708 от 15.10.2010г. по т.д. № 556/2009 на ВКС, ТК, ІІ т.о.
Ответникът Г. И. П., представляван от особен представител адв. З. М., не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е констатирал, че ищецът се е снабдил по реда на чл.417 ГПК със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за процесните вземания против ответника по ч.гр.д. № 361/2015г. на Районен съд Пещера и подаденото в срока по чл.414 ГПК възражение от ответника е наложило ищецът да установява вземането си с иск по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно сключването на 18.06.2007г. на договор за ипотечен кредит между страните, с който на ответника е предоставен кредит в размер на 150 000 лева със срок на издължаването му 240 месеца на равни месечни вноски съгласно погасителен план. Приел е за безспорно, че кредитът е бил преструктуриран на два пъти със сключени между страните допълнителни споразумения към договора за кредит – съответно от 14.12.2009г. и от 25.03.2011г., които е обсъдил.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника, че не е уведомен за предсрочната изискуемост на кредита, като след обсъждане на събраните по делото доказателства, е приел, че в случая връчването на уведомлението е извършено чрез нотариална покана по силата на приложението на правилата на ГПК за връчване на съобщения и препращането в чл.50 ЗННД към тези правила. Счел е, че макар ответникът да не се е намирал на адреса поради временното му пребивававане в чужбина, без да уведоми кредитора за това съгласно изискването на чл.13, т.10 от ОУ, уведомлението му било редовно връчено съобразно разпоредбата на чл.46, ал.1 и ал.2 ГПК.
Въззивният съд е счел за основателно възражението за неоснователност на иска, доколкото искът е основан на последното, сключено без представителна власт, от съпругата на ответника споразумение от 25.03.2011г. Посочил е, че описаното в споразумението пълномощно, въз основа на което съпругата на ответника го е представлявала при сключването му, е било изключено от доказателствата по делото на основание чл.183, изр.2 ГПК. Посочил е още, че с това споразумение е извършено преструктуриране на остатъка от кредита и е приет нов погасителен план, с което се променя и размерът на месечните погасителни вноски, като след изтичане на 18-месечния период, считано от сключването му, тези вноски са в чувствително по-висок размер спрямо вноските по предходния план за съответния период. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай сключеното без представителна власт споразумение не е потвърдено. Поради това е достигнал до извод, че посоченото споразумение е непротивопоставимо на ответника и не поражда целените с него правни последици. С оглед на това, доколкото се основават на обявената от кредитора предсрочна изискуемост на кредита вследствие неизпълнение от страна на кредитополучателя на задължения, произтичащи от допълнителното споразумение от 25.03.2011г. към договора за кредит и погасителния план към него, въззивният съд е приел, че исковете не са доказани по основание и в заявените размери.
Въззивният съд е счел, че исковете са неоснователни и в частта за вноските с изтекъл падеж, включени в остатъка от непогасеното задължение по кредита, тъй като същите произтичат от установения със същото споразумение остатък от кредита и са определени по размер съобразно извършеното с това споразумение преструктуриране на кредита и с приетия нов погасителен план.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са поставени с оглед обстоятелството, че в настоящия случай възражението по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е подадено от особен представител на ответника, назначен в изпълнителното произодство. Тези въпроси са относими към допустимостта на предявения иск, но въззивния съд не ги е обсъждал и не е излагал мотии във връзка с тях. Независимо от това, съгласно т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, с оглед служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, касационната инстанция е длъжна да го допусне до касационен контрол. Поради това настоящият състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост с оглед обстоятелството, че искът по чл.422 ГПК, предмет на настоящото дело, е предявен в хипотезата на възражение по чл.414 ГПК, подадено от особен представител на ответника, назначен в изпълнителното производство. С оглед допуснатия касационен контрол за проверка на допустимостта на въззивното решение, по довода за очевидната му неправилност касационната инстанция ще се произнесе с решението по същество на спора, ако прецени, че въззивното решение е допустимо.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3651,80 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 178 от 13.06.2018г. по в.т.д. № 733/2017г. на Пловдивски апелативен съд.
УКАЗВА на „БАНКА ДСК” ЕАД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 3651,80 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: