6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. С., 17,08, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми август през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 1330 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма], частна касационна жалба срещу определение № 101, постановено на 14. 01. 2015 г. от Софийски апелативен съд (САС), Търговско отделение, 11 състав по ч.т.д. № 4683 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено определение на СГС, постановено в производство по чл. 248 от ГПК, с което на свой ред е оставена без уважение молба на касатора за допълване на постановено по делото прекратително определение, в частта за разноските.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима. В случая обаче не се установява по делото да са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд, поради следното.
За да потвърди обжалваното по въззивен ред първоинстаницонно определение, САС е изложил в решаващите мотиви на постановеното и обжалвано въззивно определение, че в издадените от адвокатското дружество фактури № 381/13. 03. 2014 г. за 12000 лева и № 386/23. 05. 2014 г. за 30000 лева е записано, че се издават за услуга „плащане по договор от 10. 03. 2014 г.“ и че за фактурата от 13. 03. 2014 г. данъчното събитие е възникнало на 13. 03. 2014 г., а за фактурата от 23. 05. 2014 г. съответно на 23.05.2013 г. Въззивният съд приема в мотивите си, че по делото няма представени доказателства относно посоченото в тези две фактури на обща стойност от 42 000 лева основание – „плащане по договор от 10. 03. 2014 г.“, като сочи че договор от 10. 03. 2014 г. между посочените във фактурите страни, или между някакви други страни няма. Същото, според въззивния съд се отнася и за фактура № 372/14. 01. 2014 г. с тази разлика, че в нея посоченото основание е „плащане по договор от 14. 01. 2014 г.“, а по делото няма представен договор от 14. 01. 2014 г. Въз основа на така изложеното само, въззивният съд прави решаващия си за изхода на делото извод, изложен в края на мотивите на определението му, непосредствено преди диспозитива на същото, и кореспондиращ отново само с възпроизведената непосредствено по-горе, част от мотивите му, досежно това, че от направения анализ на доказателствата се налага извода, че твърдяното плащане в размер на 48 000 лева за предоставена адвокатска услуга от адв. Р. И. Ф. по гр.д. №225/2014 г., на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 1-1 състав не е установено по делото.
Извън, допълнително и отделно от тази, решаваща за изхода на делото, като единствено кореспондираща с крайния извод на съда за неустановяване по делото, именно на твърдяното плащане на претендираното адвокатско възнаграждение, част от мотивите на въззивният съд, същият излага, че няма представени доказателства, които по безспорен начин да установяват връзката между Б.-АД, А. дружество „А., И., Ф., Я.“ и адв. Р. И. Ф., доколкото няма – липсва пълномощно издадено от Б.- АД на А. дружество „А., И., Ф., Я.“, от което последното да черпи мандат и да упълномощава конкретен адвокат. Отново и изрично, само с оглед пълнотата на поставения в частната жалба въпрос за незаконосъобразното и необосновано действие на първоинстанционният съд по повод на молба, касаеща активността на адв. Р. И. Ф., и заплащане на направения разход за нейния хонорар, въззивният съд сочи, че от данните по делото се установява, че тя се включва в производството на 04. 06. 2014 г., когато се легитимира с подписано от адвокатското дружество пълномощно, а не от Б. АД, и с цитираните вече фактури, и кредитни преводи, а по приложеното в.ч.гр.д. № 1085/14 г. има депозирана молба от Б. АД от 20. 05. 2014 г., която е подписана от управителя на адвокатското дружество без да има доказателства за връзката и мандатните отношения между двете дружества. Отново и само в тази, неотносима към крайния и решаващ извод на съда, обусловил изхода на делото, част от мотивите си, САС сочи, че по делото няма налични доказателства, че на 14. 01. 2014 г. – датата на която е издадена първата от трите фактури адв. Р. И. Ф. или друг адвокат от А. дружество „А., И., Ф., Я.“ е правил справки, проучвал е делото или е извършвал процесуални действия, установяващи адвокатска активност към тази дата.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът твърди, че са налице два процесуалноправни въпроса, по които въззивният съд се е произнесъл и те са били решаващи за делото:
1. Сключен писмен договор между адвокатско дружество и негов клиент, и издадено на основание този договор, и пълномощно за процесуално представителство с мандат за адвокатско дружество установяват ли връзката между клиента на адвокатското дружество, адвокатското дружество и упълномощения от това дружество адвокат- негов член?
2. За да бъде основателна претенцията за присъждане на разноски, необходимо ли е да бъдат представени доказателства пред съда за това каква работа е извършена от адвокатското дружество или това са отношения, които засягат доверителя и довереника по отчетната сделка?
По отношение на същите се заявява общо наличието на допълнителни селективни критерии по т. 1, 2 и 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като също се сочи общо, неконкретизирано противоречие с ТР № 6/2012 г., а конкретно – с Определение № 474/27. 06. 2013 г. на ВКС по ч.т.д. № 2209/13 г. на Първо т.о. и Определение № 60/26. 02. 2014 г. на ВКС по т.д. № 3254/13 г. на Второ т.о.
И двата въпроса, формулирани от касатора, не са релевантни по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е изяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същите са обсъждани от въззивния съд в постановения от него съдебен акт, но видно от пресъздадените по-горе мотиви на САС, отговорите им не са решаващи за изхода на делото, респ. – не са го обусловили, както това изискват задължителните за съдилищата разрешения, дадени с т. 1 от цитираното ТР № 1/2010 г., за да бъдат същите въпроси годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както и въззивният съд е посочил в определението си, същият ги е обсъдил само за пълнота и изчерпателност на изложението, след и извън решаващите изводи на съда, посочени по-горе, и свързани само с липсата на Договор за правна помощ от 10. 03. 2014 г. и такъв от 14. 01. 2014 г., сключени между Б.-А. К. Б.” АД, и А. дружество „А., И., Ф., Я.”, както и с невъзможността да се направи пряка връзка между фактурираните плащания и правната помощ, оказана на доверителя по гр.д. № 225/2014г. на Софийски градски съд (с оглед посочената от въззивния съд разлика в датите на конкретния договор и вписаното във фактурите), които и само констатации на съда, кореспондират с крайния му извод, обусловил изхода на делото, а именно – че по същото не е установено твърдяното плащане на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.
На свой ред, обосноваността на изводите на въззивния съд в посочената им, решаваща за изхода на делото част, е въпрос досежно правилността на обжалваното определение, поради което и е извън обхвата на настоящото производство по преценка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване.
По отношение на същите два въпроса не е налице и поддържан от касатора, допълнителен селективен критерий, както по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК (конкретно противоречие с ТР № 6/2012 г. не се релевира, а посочените две определения на ВКС не съставляват задължителна съдебна практика по см. на т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.), така и по т. 2 на същия законов текст, доколкото са различни обусловилите правните изводи на ВКС в посочените две определения, и тези по настоящото дело, установими по делата обстоятелства. Такъв критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е заявен изцяло и само общо, без да се обосновава, и в случая по делото не се установява същият да е налице в смисъла, разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г.
С оглед изложеното и доколкото в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице, както общият, така и допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 101, постановено на 14. 01. 2015 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав по ч.т.д. № 4683 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: