5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
София, 21.07. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1986/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от Общината [населено място], срещу въззивното решение № 53 от 16.01.2014 г. по в. гр. д. № 958/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 446 от 18.05.2013 г. по гр. д. № 7665/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от касатора установителен иск за собственост на сграда с предназначение трафопост „Р.” в [населено място],[жк]. Касаторът поддържат основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК, като се позовава и представя съдебна практика.
От ответника по касация [фирма] е постъпило становище, че касационно обжалване не следва да се допуска, от третото лице – помагач на ответника [фирма], не е постъпил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост съдът приел, че в тежест на ищеца е да докаже, че е собственик на твърдяното в исковата молба основание – пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА, а именно, че обектът е част от техническата инфраструктура на енергийната система на общината и кумулативно с това, че обслужва именно тази инфраструктура. В случая няма данни, че трафопостът обслужва само инфраструктурата на общината, доколкото е установено, че крайни потребители са физически лица и оттам може да се направи извод, че се обслужват обекти, собственост на трети лица, а не самата община. Извод, че не се касае за обект от техническата инфраструктура на общината, следва и от законовата регламентация, уреждаща статута на този вид имоти, действала от момента на въвеждане в експлоатация на трафопоста /който се води в инвентарните книги на ответника като сграда с дата на придобиване 01.11.1981 г., а като машини и оборудване – с дата на придобиване 01.03.1980 г. / до датата на влизане в сила на пар. 7, ал. 1, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА. Като част от електрическата мрежа, трафопостът съгласно чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанство /ЗЕ от 1975 г. – отм./, е държавна собственост, както и съставлява част от единната енергийна система на страната, което следва от чл. 4, ал. 1 от с. з. След като е част от посочената система, служеща за задоволяване потребностите от национално значение, трафопостът не е обект от техническата инфраструктура на енергийната система, обслужващ само територията на ищцовата община. Предвид специфичното си предназначение, той може да бъде разглеждан само като част от единната енергийна система, собствеността върху която съгласно законовите разпоредби е била държавна. Аналогична по отношение характера на тези обекти като служещи за задоволяване на потребности от национално значение, е и последващата правна уредба – чл. 68 ЗЕЕЕ /отм./. Собствеността и предназначението на обекта са законово регламентирани и ако същият е изграден върху имот, отреден за благоустройствени и комунални мероприятия, това не променя неговите характеристики и не би го превърнало в обект, съставляващ част от общинската инфраструктура.
Въззивният съд приел, че не е налице и втората предпоставка за уважаване на иска, а именно спорният обект да не е включен в уставния фонд на търговско дружество. Съгласно чл. 12 от ЗЕ /отм./ дейностите по производството, преноса, разпределението и пласмента на електрическа енергия за общо ползване, се извършват от електропроизводствените и електроснабдителните организации към Асоциация „Енергетика“. А щом това е така, то обектите – изключителна държавна собственост по силата на чл. 2, които служат за извършването на тези дейности, се считат предоставени на съответните предприятия по силата на закон и без наличие на изричен акт за това. Ето защо в случая е без значение дали трафопостът е бил изрично заприходен, тъй като включването във фондовете на енергийното предприятие е следствие от факта, че е бил част от общодържавната енергийна система. Налице е хипотеза по чл. 97, ал. 2 НДИ /отм. / – въз основа на предоставянето обектът следва да се заведе в счетоводството на предприятието. Затова и неоснователни са доводите, че липсват доказателства имотът да е предоставен на държавното предприятие „Електроснабдяване – П.”, а възраженията относно доказателствената сила на счетоводната документация, на воденето на счетоводството и на направените в същото записвания, не се отразяват върху правилното решаване на спора. Д., че ЗЕ от 1975 г. /отм./ не следва да се прилага като противоречащ на Конституцията на РБ, съдът намерил за неоснователен.
Въззивният съд изложил съображения и по довода дали въведената с ал. 2 на пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА отрицателна предпоставка има обратно действие, и намерил, че макар да е приета по-късно, разпоредбата на ал. 2 е функционално свързана с ал. 1 и поражда действие едновременно с нея.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса: при наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на пар. 7, ал. 1 и 2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора енергиен обект сграда- трафопост, преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон – 17.09.1991 г. По този въпрос въззивното решение според касатора противоречи на решение № 1337 от 06.01.2009 г. по гр. д. № 4382/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 921 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 2704/2008 г. на ВКС, І-во г. о., а така също е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
С оглед изложените от въззивния съд решаващи мотиви следва да се приеме, че въпросът е изграден на фактически изводи, каквито съдът не е направил, а тези, които е направил, не могат да бъдат предмет на касационна проверка на този етап от производството, тъй като съдът проверява не правилността на решението и на фактическите констатации, а предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за отхвърляне на иска са за това, че предпоставките на пар. 7, ал. 1, т. 7 и ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА не са налице, а не защото е прието, че въпреки наличието на тези предпоставки трафопостът не може да премине в собственост на общината. Освен това не може да се приеме, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в представените от касатора решения, защото те касаят приложението на пар. 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА по отношение на други по вид и предназначение обекти – котелно помещение и хидрофор в жилищна сграда, съответно земя, отредена за трафопост, правото на собственост върху които, за разлика от енергийните обекти, не е било и не е предмет на специална правна регламентация. Ето защо не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е: допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./. Касаторът представя решение № 64 от 10.02.2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., по ГПК /отм./ и решение № 987 от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, като основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК. Още един въпрос, по който според касатора въззивното решение противоречи на решение № 987/2010 г., както и на решение № 96 от 06.07.2010 г. по т. д. № 886/2009 г. на ВКС, І-во т. о., е поставен в касационната жалба: след преминаване на дейността по електроразпределението от държавните предприятия в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете в баланса на търговското дружество. Първият от тези въпроси не е обусловил решаващите изводи, защото съдът не е приел наличие на презумпция за заприходяване на имота в баланса на електроразпределителното дружество, а е изложил съображения защо следва да се приеме, че трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие, което от своя страна води до приложението на чл. 97, ал. 2 НДИ /от 1996 г. – отм./ – въз основа на предоставянето съответният обект следва да се заведе в счетоводството на предприятието. Двата въпроса нямат и самостоятелно значение за изхода на спора, поради което и не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това е така, защото те са свързани с доказването на отрицателната предпоставка на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА – обектът да не е включен в уставния фонд на търговско дружество, докато двете предпоставки – на пар. 7, ал. 1, т. 7 и на пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА, при които държавните имоти преминават в собственост на общината /мрежите и съоръженията да обслужват само територията на съответната община и да не са включени в уставния фонд на търговски дружества/, са кумулативни и липсата на която и да е от тях е достатъчно основание за отхвърляне на претенцията за собственост на общината. Не може да се приеме и противоречие между въззивното решение и решенията, на които касаторът се позовава, защото при формиране на правните изводи в решение № 64/2010 г. по гр. д. № 2612/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., не е обсъждана уредбата по ЗЕ /отм./ и НДИ /отм./, а решение № 987/2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 96/2010 г. са по отношение на други видове обекти – реална част от урегулиран поземлен имот, и земя, попадаща в терен по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, правото на собственост върху които е предмет на правна регламентация, различна от тази за енергийните обекти. На последно място – решаваща за факта на предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба, проследена от въззивния съд, а включването му в баланса на това предприятие е последващо фактическо действие, предпоставено от нормативната уредба и при преценката за наличието на предпоставката по пар. 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА доказването му има второстепенно значение.
Поставен е и въпросът: каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени. Свързан с него е следващият въпрос: длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания. По тези въпроси според касатора въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 155 от 13.03.2007 г. по т. д. № 917/2006 г. на ВКС, ТК. Тези въпроси не са обусловили решаващите изводи в обжалваното решение, защото въззивният съд е основал извода си за принадлежност на обекта към имуществото на ответника не на счетоводни записвания, а на разбирането, че е трафопостът е бил предоставен на енергийното предприятие по силата на закона. Освен това посоченото от жалбоподателя решение е неотносимо към настоящия случай, защото е постановено по търговски спор за вземане, а не за право на собственост върху енергиен обект. Наред с изложеното следва да се посочи, че тези въпроси също нямат самостоятелно значение за изхода на спора по изложените в предходния абзац съображения.
Последният въпрос, поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е: допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на ал. 2 от пар. 7 от ПЗР на ЗМСМА, създавайки задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК /решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г. на ВКС, І-во г. о./, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл. 14, ал. 1 ЗНА не й е придал такова действие. Касаторът представя решение № 1253 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 3541/2007 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено по реда на ГПК /отм./, според което нормата няма обратно действие.
Становището на ВКС, намерило израз в задължителна съдебна практика /решение № 96 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 3122/2008 г., решение № 244 от 25.02.2010 г. по гр. д. № 99/2009 г., двете на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/, е, че разпоредбата на пар. 7, ал. 2 не е с обратно действие, а има тълкувателен характер и затова поражда действие едновременно с първоначално приетата ал. 1 на пар. 7 от ПЗР ЗМСМА. Въззивното решение е в съответствие с утвърдената съдебна практика и няма основание за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Във връзка с останалите представени съдебни решения касаторът не е формулирал конкретни правни въпроси по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, които да бъдат разгледани в производството по допускане на касационното обжалване.
Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени разноски по водене на делото във ВКС, които да му бъдат присъдени.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 53 от 16.01.2014 г. по в. гр. д. № 958/2013 г. на Пернишкия окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 446 от 18.05.2013 г. по гр. д. № 7665/2011 г. на Пернишкия районен съд в частта за отхвърляне на предявен от Общината [населено място] установителен иск за собственост на сграда с предназначение трафопост „Р.” в [населено място],[жк].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: