О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 29.12.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 5823 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 30.04.2014 год. по гр. д. № 4079/2014 год. Софийски градски съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.11.2013 год. по гр. д. № 49003/2011 год. на Софийския районен съд, с което е допусната съдебна делба между Л. М. И., В. Е. Ж., М. Ж. М. и С. Ж. М. на недвижим имот – дворно място в [населено място], представляващо УПИ VІ-776 в кв. 8 с площ 610 кв. м., ведно с находящата се в него двуетажна жилищна сграда, състояща се от приземен и два жилищни етажа при дялове 3/6 ид. ч. за първата и по 1/6 ид. ч. за всеки от останалите трима съделители.
Въззивното решение се обжалва от В. Е. Ж. с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК /подадена по пощата на 16.06.2014 год., видно от пощенския плик на л. 57 от настоящето производство/ и приподписана от пълномощника адв. Т..
Касаторката поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон – чл. 69 и чл. 79, ал. 1 ЗС с искане за отмяна на въззивното решение, с което е допусната делбата на двата жилищни етажа и гаража, построени в дворното място, които поддържа да са придобити по давност от нейния наследодател.
В приложеното изложение се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставен е на първо място като правен въпрос този, свързан с приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС и действията, с които се демонстрира намерение за своене спрямо съсобственик, като касаторката се позовава на противоречие с решение № 110 от 20.03.12 год. ІІ г. о. на ВКС по гр. д. № 870/11 год., в което е прието, че тези действия следва по категоричен начин да отричат правата на останалите съсобственици, да сочат на намерение за своене на целия имот и да са достигнали до неговото знание. В същия аспект е и позоваване на решение № 8 от 23.01.12 год. І г. о. на ВКС по гр. д. № 138/11 год. и № 484 от 4.02.13 год. по гр. д. № 740/11 год. На второ място касаторката поставя въпроси, свързани с неизпълнение на алеаторния договор в хипотеза на вече престирани грижи, обуславящи установяване на имуществени пропорции при развалянето му, както и възможността за страната, изпълнявала задълженията си повече от 10 години, да получи съответния дял от съсобствеността, равняваща се на паричния еквивалент на изпълненото задължение за издръжка и гледане. Последният въпрос е поставен във връзка с определяне квотите в съсобствеността.
Налице е поддържано от касаторката противоречие с представеното решение № 1415 по гр. д. № 1519/95 год. ІV г. о. на ВС по въпрос, на който според касаторката въззивният съд не е отговорил, а е следвало да бъде обсъден –следва ли да се признае собствеността на постройката, когато същата е изградена законно в парцела по време, когато лицето е било собственик на парцела и в този случай режимът на сградата не следва този на приращението като правен ефект, тъй като собствеността върху построеното следва от притежаваното право на собственост върху земята, включващо правото да се построи сграда върху нея.
Ответницата Л. И., чрез пълномощника й адв. Сн. И. и адв. Й. Ц., оспорва касационната жалба като недопустима, респ. неоснователна, както и наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението поради неотносимост на поставения въпрос в изложението.
Съделителите М. и С. М. считат жалбата за основателна.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът за делба на спорния имот е уважен при посочените дялове, въззивният съд приел, че както земята, така и построената върху нея жилищна сграда, са останали в наследство на страните от С. Щ.. След разваляне на сключения между нея и Ж. Ж. алеаторен договор за прехвърляне собствеността върху земята с обратна сила е заличено и правото на собственост върху построената сграда, основание за което е приращението, съгласно чл. 92 ЗС. Съдът приел, че не е установено по делото наследодателката да е загубила собствеността върху жилищната сграда поради придобиването й по давностно владение от Ж. Ж., в каквато насока ответниците противопоставят възражението си срещу иска за делбата й. Не е установено по делото наличието на ясно манифестиране на намерението за своене от страна на Ж. Ж. с оглед именно развалянето на алеаторния договор, което предполага за в бъдеще упражняваната от него фактическа власт да се квалифицира като държане, както и с оглед установения по делото факт, че наследодателката С. Щ. е живяла в тази сграда. Упражняваната в периода преди развалянето на договора фактическа власт съдът приел за ирелевантна за фактическия състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като основанието за нея е притежаваното към този момент право на собственост върху земята.
Следователно, обуславящият извода за основателност на иска за делба е въпросът за собствеността на спорния имот в лицето на наследодателката на страните С. Щ., като съдът, въз основа на преценка на събраните доказателства, приел, че възражението на ответниците за изключване на жилищната сграда от делбата поради изключителна собственост на сина Ж. Ж. е неоснователно поради липса на поддържания от тях придобивен способ –давностно владение. По въпроса за приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС не се констатира твърдяното от касаторката противоречие с представената съдебна практика, в която акцентът е друг – в решение № 110 по гр. д. № 870/11 год. се разглежда въпроса за вида и характера на действията, с които следва да бъде демонстрирано намерението за своене от страна на съсобственик, т. е. в случай на съсобствен имот, какъвто не е предмета на настоящия спор. Такива са и казусите, разгледани в другите цитирани и представени решения – № 8 по гр. д. № 138/11 год., І г. о. и № 484 по гр. д. № 740/11 год., І г. о. ВКС, поради което и тази практика не е относима към релевантния за настоящия спор въпрос за установяване на елементите на фактическия състав на поддържаното оригинерно придобивно основание относно жилищната сграда, което е въпрос на фактическо установяване във всеки отделен случай. В обжалваното решение е прието, че същите не са доказани от носещата доказателствена тежест страна, като тази преценка на решаващия съд не може да бъде обсъждана в настоящето производство.
Неотносими към спора са и въпросите, поставени от касаторката в изложението, свързани с неизпълнение на алеаторния договор в хипотеза на вече престирани грижи, обуславящи установяване на имуществени пропорции при развалянето му, както и възможността за страната, изпълнявала задълженията си повече от 10 години, да получи съответния дял от съсобствеността, равняваща се на паричния еквивалент на изпълненото задължение за издръжка и гледане. Съдът не се е произнасял по такива въпроси, още по-малко те да са обусловили извода му, поради което и не е налице общата предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Същите съображения са относими и към последният въпрос в изложението на касаторката, според която съдът дори не се е произнесъл по него. Обратното, съдът е мотивирал извода си с обратното действие на развалянето на алеаторния договор, рефлектиращо и върху правото на собственост върху сградата, за която придобивното основание е приращението по чл. 92 ЗС – собственикът на земята е собственик и на постройките и насажденията върху нея, освен ако не е установено друго. И тъй като друго не е установено, а именно възражението на ответниците за изключителна собственост на основание придобивна давност в полза на Ж. Ж., то наследодателката на страните е собственик на целия имот. Позоваването на решение № 1415 по гр. д. № 1519/95 год. ІV г. о. на ВС е неуместно с оглед неотносимостта на въпросите на реституцията по ЗВСОНИ, която обхваща само размера на одържавеното имущество, налично към влизане в сила на закона.
В заключение следва извода, че не са налице релевираните от касаторката основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК, поради което и касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 3002 от 30.04.2014 год. по гр. д. № 4079/2014 год. на Софийски градски съд по касационната жалба на В. Е. Ж. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: