7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
гр. София, 15.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1965 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Е. К., представлявана от адв. Г. С., срещу решение № 84 от 08.05.2018г. по в.гр.д. № 114/2018г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 6 от 03.01.2018г. по гр.д. № 492/2017г. на Пловдивски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявните от касаторката против „Финанс инфо асистанс” ЕООД иск по чл.439 ГПК за признаване за установена недължимостта на сумите по издадената по ч.гр.д. № 14744/2011г. на ПРС заповед за изпълнение и изпънителен лист от 23.08.2011г., както следва: 20141,90 лева – главница, ведно със законната лихва от 19.08.2011г.; просрочена лихва по кредита 2181,94 лева; лихва 4465,79 лева за периода 04.01.2010г. – 18.08.2011г., разноски по ч.гр.д. 535,79 лева държавна такса и 840 лева – адвокатски хонорар; разноските по изпълнението в размер на 1252 лева, както и начислената и удържана от нея до момента в резултат на изпълнението сума от 1519,47 лева – общо 30 936,89 лева; иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за сумата 6 000 лева, част от обща сума 20 703,23 лева, получена при начална липса на основание, евентуален иск по чл.55, ал.1, предл.2 ЗЗД за същата сума и иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 1519,47 лева, удържани от съдебния изпълнител пропорционални такси по т.26 от ТТРЧСИ.
Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Излага подробни съображения, че цесията не е била съобщена на главния длъжник и не произвежда действие спрямо него, а с оглед на това – и спрямо нея като поръчител, което обуславя основателността на предявените искове. Твърди, че не е налице фингирано връчване, като въззивният съд е достигнал до противния извод, игнорирайки императивната правна норма на чл.99 ЗЗД. Счита, че основният длъжник не може да участва в делото и поради това не може във вреда на поръчителя да се презумира такова връчване. Излага подробни съображения за липса на доказателства за недобросъвестно поведение на главния длъжник и поради това счита, че неявяването в пощенската станция за получаване на изпратената пратка, при липса на уреден между страните начин на връчване на съобщения и респ. клауза, въз основа на която да може да се преценява евентуално недобросъвестно поведение на длъжника, което да е приравнено на получаване на уведомлението на кредитора, не дава основание да се приеме фингирано връчване. Излага и твърдение за нищожност на клаузата за връчване на съобщения, което не е разгледано от съда. Поддържа още, че въззивният съд е следвало да се произнесе по всички наведени възражения, включително направените във въззивното производство – че не дължи суми на цесионера и предвид настъпила перемция и изтекла давност на самото вземане по изпълнителния лист, както и поради погасяване на поръчителството, тъй като заповедта за изпълнение не прекъсва давността, а спрямо главния длъжник няма никакви изпълнителни действия. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване поради наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:
1. Нищожна ли е договорна клауза за уговорка за фингирано връчване, ако няма изрично посочени в договора начини и опити за връчване?
2. Може ли да се дерогира правилото на императивна правна норма с теза за фингирано връчване, предвидено в договор между банката– кредитор и длъжник?
Счита, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
3. Може ли да се счете за и фингирано ли е връчването, когато съобщението не е получено от длъжника и няма уговорена форма на недобросъвестност в договора, от която се извежда презумпцията за такова връчване, касателно същото, в негова вреда? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение по т.д. № 2400/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. и решение по т.д. № 394/2017г. на ВКС, ТК, І т.о.
4. Касае ли фингираността на връчването по отношение на длъжника третите лица – акцесорни длъжници, след като ответникът не е доказал, че е налице редовно връчване и при съществуването на законова презумпция в обратния смисъл?
Ответникът „Финанс Инфо Асистанс” ЕООД, представляван от юрисконсулт Г. Н., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроса за фингираното връчване на уведомлението за цесия в съответствие с практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че спорният във въззивното производство въпрос е дали главният длъжник по договора за потребителски кредит е бил надлежно уведомен за извършената цесия и породила ли е тя действие за него и поръчителите. Посочил е, че по делото е приложено съобщение от цедента „ЦКБ” АД до главния длъжник К., изпратено по пощата с обратна разписка на адрес: [населено място], [улица], ет.4, ап.10 и невръчено поради това, че не е потърсено от получателя, според удостовереното от пощенския служител. Обсъдил е клаузата на чл.13 от договора за потребителски кредит, според която всички писмени съобщения между страните се смятат за правилно адресирани, ако са изпратени на постоянния/настоящия адрес на страната, посочен в договора, като всяка от страните е длъжна да осигури получаването на съобщения, изпратени от другата страна на този адрес, всяко изпратено на който съобщение с препоръчано писмо или телеграма ще се счита получено на датата, отбелязана от пощенската служба или доставчика, че писмото, телеграмата или известието за тяхното получаване е било доставено на адреса, независимо дали е било фактически получено или не, и ще поражда правните последици, свързани с получаването, която уговорка важи и за връчване на нотариални покани и съдебни документи. Въззивният съд е счел за неоснователен довода на ищцата, че надлежно съобщаване на цесията по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД е единствено личното уведомяване на длъжника, независимо от начина и формата, при които е извършено, тъй като само при такова тя била сведена до знанието му. Изложил е съображения, че цедентът не е ограничен досежно способите за връчване на писменото изявление до длъжника, а избраният способ е от значение за удостоверяването на връчването по предвидените за него правила, включващи и приравнено на фактическото връчване. Посочил е, че фингирано връчване е допустимо само в предвидените от закона случаи или по уговорка на страните при наличие на съответните предпоставки за това, като посредством него се цели преодоляване на последиците от недобросъвестно поведение на получателя, препятстващо връчването на книжа от значение за развитието на дадено процесуално или материално правоотношение чрез укриване или отказ да ги получи. Въззивният съд е приел, че с клаузата на чл.13 от договора за потребителски кредит страните са уговорили приложимост на фингирано връчване, приравнявайки и опита за доставяне на съобщението на адреса по договора на фактическото му получаване. Счел е, че в случая условията за такова връчване са налице с оглед изпращането на уведомлението на адреса по договора и връщането му на подателя с данни от пощенския служител, че пратката не е потърсена от получателя. Посочил е, че в случая е процедирано съгласно чл.5, ал.3 от Общите правила за доставка на пощенските пратки и пощенските колети /в сила от 15.06.2010г./, доколкото : съобщението е изпратено на 26.01.2012г. и е върнато на 20.02.2012г. като непотърсено; причината за невръчването не е некоректност на адреса или негова промяна, за да се приеме, че цедентът е следвало да положи дължимата грижа чрез предприемане на ново връчване след издирване на допълнителни данни за адреса на длъжника; след като в продължение на 25 дни К. не се е явила в пощенската служба за получаване на пратката, при положение че няма данни и доказателства за наличие на обстоятелства, обективно възпрепятствали явяването й, нито такива впоследствие да е търсила контакт с банката, то именно нейното недобросъвестно поведение е причината да не й бъде връчена пратката със съобщението за цесията. По тези съображения въъззивния съд е приел, че цесията е била съобщена на главния длъжник и от този момент е породила действие за нея и поръчителите.
Въззивният съд е приел, че предметът на делото се определя от наведените от ищцата фактически твърдения, на които основава възраженията си във връзка с възникването, съществуването и изискуемостта на отричаното от нея притезание, като правото му да навежда такива се преклудира с доклада по делото. Посочил е, че в тежест на ответника е да установи съществуването на вземането си, в който смисъл единствено възраженията на ищеца по същество на спора, свързани с оспорване на твърдени от ответника правопораждащи факти или отричане настъпването на твърдените правни последици от такива, не са обхванати от преклузията и съдът, следейки служебно за правилното приложение на материалния закон и разпределението на доказателствената тежест, не е ограничен от тях, а самостоятелно преценява настъпването на релевантните за спорното правоотношение факти и правните им последици. Поради това въззивният съд е приел, че заявените за първи път с въззивната жалба от ищеца като правопогасяващи възражения за настъпила перемпция, която при това касае твърдяно бездействие на взискателя по смисъла на чл.433, ал.1, т./ ГПК и има за последица прекратяване на изпълнителното производство, но не и погасяване на вземането – предмет на изпълнението, поради което е неотносима към неговото съществуване, и за изтекла погасителна давност, която съгласно чл.120 ЗЗД не се прилага служебно, основаващи се на нови фактически твърдения и съставляващи изявления, създаващи правни поседици, са преклудирани по смисъла на чл.266, ал.1 ГПК и е недопустимо да бъдат обсъждани по същество.
По изложените съображения въззивният съд е счел отрицателния установителен иск за неоснователен. По същите съображения е приел, че платените от ищцата като поръчител суми по изпълнителното дело са платени на налично и осъществено правно основание, поради което евентуално съединените искове по чл.55, ал.1, предл.1 и предл.2 ЗЗД са неоснователни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, а процесуалноправен въпрос във връзка с това не е поставен. От друга страна, по начина на формулирането си, въпросът е предпоставен от твърдението на касатора, че в оспорената клауза липсва посочване на начини за връчване на съобщения, което не съответства на данните по делото, доколкото в чл.13 от договора за потребителски кредит ясно е посочено, че съобщения до страните по него ще се изпращат с препоръчано писмо или с телеграма и ясно е посочено при какви условия съобщението ще се счита връчено, независимо от фактическото му получаване. Поради това поставеният въпрос не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият въпрос е поставен във връзка с твърдението, че въззивният съд е дерогирал правилото на императивна правна норма с теза за фингирано връчване, предвидено в договора за потребителски кредит. Въззивният съд не е излагал съображения в този смисъл, а е приел, че нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД не ограничава цедента досежно способите за връчване на писменото изявление до длъжника, а избраният способ е от значение за удостоверяването на връчването по предвидените за него правила, включващи и приравнено на фактическото връчване. От друга страна, по поставения въпрос не е налице и формално посоченото от касатора, но без да бъдат изложени съображения за обосноваването му, основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД предвижда единствено изискване цесията да бъде съобщена на длъжника от цедента, за да породи действие спрямо третите лица и спрямо длъжника, но не урежда специални изисквания във връзка с начина на връчване на съобщението. При липса на непълнота или неяснота на посочената разпоредба и липса на неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице поддържаното допълнително основание за допускане на касационен контрол.
Третият въпрос се отнася до наличие на предпоставките за финигирано връчване на съобщението за цесията, изпратено от цедента до главния длъжник. Въззивният съд се е произнесъл по този въпрос при съобразяване с установените по делото факти – с предвидените в чл.13 от договора за потребителски кредит условия за фингирано връчване и с конкретните обстоятелства, свързани с изпращането и връчването на изпратеното от цедента съобщение. При произнасянето си въззивният съд противно на твърдението на касатора, не се е отклонил от постоянната съдебна практика, обективирана в решение № 208 от 09.02.2018г. по т.д. № 394/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., съгласно която е допустимо в договора между страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се предвиди, че изявлението от едната страна ще се счита за достигнало до другата, без фактически същото да е получено, като такава клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и че според договора опитът за предаване на съобщението /на адреса или на адресат/ се приравнява на фактическото му получаване. Поради това настоящият състав намира за неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Четвъртият въпрос не съответства на фактите по делото и на мотивите на въззивния съд, тъй като се основава на твърдението на касатора, че не е доказано редовно връчване на съобщението за цесията до главния длъжник, противно на приетото от въззивния съд след обсъждане на събраните по делото доказателства. На второ място, въпросът е и неясно формулиран, тъй като съдържа позоваване на законова презумпция, без да е посочено къде е предвидена такава. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 08.05.2018г. по в.гр.д. № 114/2018г. на Пловдивски апелативен съд, втори граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: