7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
гр. С., 17,08, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на пети август през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров ч.т.д. № 1052 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по подадена от А. Ц. Г. – синдик на [фирма], частна касационна жалба срещу определение № 674, постановено на 09. 03. 2015 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по ч.т.д. № 557 по описа на съда за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено определение на Софийски окръжен съд в неговата част, с която е прекратено производството по предявен от касатора иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, поради нередовност на исковата молба.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба, като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване, при условията на чл. 280, ал. 1 по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебен акт, е процесуално допустима, но в случая не са налице кумулативно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на определението на САС в обжалваната му част, поради следното:
За да потвърди първоинстанционното определение в частта му по иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че неконкретизирането на увреждащото действие, в случая съответната сделка, като съдържание, страни и дата на сключване, и според въззивния (освен според първоинстанционния) състав представлява нередовност на исковата молба с предмет обявяване на относителната й недействителност. Въззивният съд е посочил, че в случая не е налице хипотеза на неконкретизиране на обстоятелства, установяващи съществуването на спорното право и подлежащи на доказване в процеса, като такива, относими към основателността на иска, но че не е очертан предметът на спорното право, което представлява нередовност на исковата молба, като в тази връзка е намерил за неоснователно и възражението на касатора, че своевременно, още с исковата молба е поискал на основание чл. 190 ГПК да бъдат задължени ответниците да представят договорите, въз основа на които са извършени процесните плащания.
В частната си жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК, касаторът излага оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение в обжалваната му част, и основания за допускане на касационно обжалване на същото в тази му част, като твърди, че изрично е посочил в исковата си молба и уточнителните си молби, че не разполага с договорите, чиято недействителност иска да бъде прогласена, поради което и не може да ги конкретизира в изискваната от съдилищата по-голяма степен, но е изложил в достатъчна степен твърдения, обосноваващи редовността на исковата му молба, а останалите въпроси са такива по основателността, а не по допустимостта на иска. Формулира, като правен въпрос по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК: „Представлява ли основание по чл. 129, ал. 3 от ГПК за прекратяване на производството по делото невъзможността на ищеца да направи пълна индивидуализация на договорите, които оспорва по реда на чл. 135 от ЗЗД, вр. с чл. 649 от ТЗ и не следва ли в този случай съдът да уважи направеното искане по чл. 190 ГПК, като задължи ответниците да представят оспорваните договори?“ Релевира, като допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване, такива по т.т. 1 и 2 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, като сочи противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, и с влезли в сила, постановени в противен смисъл, съдебни актове на Софийски апелативен съд (САС).
Въпросът е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото е включен в предмета на правния спор, разрешен от САС с обжалваната част от определението му и отговорът му е обусловил изхода на делото в тази му част. По отношение на същия обаче, не са налице поддържаните от касатора допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване.
Не се потвърждават от установимите по делото обстоятелства твърденията на касатора, даденият от въззивния съд отговор на поставения правен въпрос да е в противоречие със задължителната практика на касационната инстанция, така както същата е определена в т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., обективирана в цитираните и от касатора, постановени в производства по чл. 290 от ГПК Решение № 503/12 от 16. 01. 2013 г. по гр.д. № 168 по описа за 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о. и Решение № 215/12. 03. 2010 г. по гр.д. № 5089/2008 г. по описа на ВКС, ГК, Трето г.о. Първото от двете решения е постановено по правните въпроси: 1) решението, с което първоинстанционният съд е уважил изцяло иска по чл. 135 от ЗЗД, допустимо ли е в частта му, с която искът е уважен над твърдяните в исковата молба и установените от доказателствата по делото права на ищеца или е неправилно в тази част, и ако е неправилно – следва ли въззивният съд да обезсилва цялото решение или следва да го отмени частично; 2) при констатиране на нередовна искова молба и/или неправилна правна квалификация на иска, следва ли въззивният съд да обезсили решението на първоинстанционния съд и да върне делото за отстраняване на нередовностите, или следва да остави исковата молба без движение и да разгледа делото по същество, съгласно чл. 129, ал. 2 и ал. 4 от ГПК; и 3) следва ли, съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд да се произнесе по всички направени с въззивната жалба оплаквания и възражения на ответника, включително по тези за недопустимост на предявения иск. Същите въпроси са принципиално различни от формулирания от касатора в изложението му на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос, поради което и не се установява релевираното противоречие на обжалваното определение с така посочената задължителна съдебна практика. Второто задължително решение на касационната инстанция е постановено по въпроси във връзка с приложението на разпоредбите на чл. 98, 99 и 100 от ГПК /отм./, във вр.с чл. 127, 128 и 129 от ГПК /отм./ В същото действително е прието, че в случаите, когато въззивният съд е констатирал несъответствие на исковата молба с изисквания по чл. 98 и 99 от ГПК /отм./ и е предоставил възможност на ищеца за отстраняването им, като това е било свързано с необходимост от представяне на доказателства, и в дадения срок ищецът е изложил твърдения във връзка с дадените указания, но е заявил, че не разполага с конкретни документи, и че те следва да бъдат изискани от трето по делото лице, не са налице основания за прилагане на чл. 100, ал. 2 и 3 от ГПК/отм./ (съответстващи на чл. 129, ал. 3 и 4 от действащия ГПК), а съдът следва да изпълни произтичащите от процесуалния закон свои задължения да се произнесе по така направеното искане на страната. Отново обаче не е налице претендираното от касатора противоречие на обжалваното определение с посочената задължителна практика. Видно от самото решение на ВКС, даденият от касационния състав отговор на правния въпрос, обусловил изхода на делото е основан на изрично приетото от съда в мотивите на решението му, че в разглеждания случай жалбоподателите са изложили конкретни, подлежащи на установяване по делото обстоятелства от значение за спорното право и след като са обосновали невъзможността си да представят необходимите доказателства за установяването им, конкретизирайки и самите доказателства – с вид, дата на издаване и местонахождение, са отправили искане до съда да ги изиска, като са посочили и процесуален способ за снабдяване с тях. Нищо такова не е налице в настоящия случай, в който касаторът, освен че не сочи конкретни доказателства за установяването им, но и не излага конкретни твърдения относно сделките, обявяването на недействителността на които претендира по делото, напротив – сочи, че исканите договори може и да не съществуват – такива съмнения са изложени, както в касационната жалба (стр. 3, долу), така и в уточнителната молба до първоинстанционния съд – (стр. 3, горе). Следва да се посочи, че с предявяването на главния иск и с поддържането му така, както е предявен – като такъв с правно основание чл. 135 от ЗЗД, касаторът предявява не иск за връщане на платеното, като недължимо платено или като платено без основание, при някоя от възможните хипотези за това, при което противната страна би носила доказателствената тежест да установява наличието на конкретно, вече от нея твърдяно и доказвано по делото, основание за получаването, и задържането на получените плащания. Напротив – предявеният иск е заявен и се поддържа от касатора, като такъв именно с правно основание чл. 135 от ЗЗД, при което индивидуализирането на атакуваната сделка (досежно иска по чл. 135 от ЗЗД, плащанията се заявяват и се оспорват, именно и само, като извършена престация в изпълнение на задължение на платеца по договор (договори), е елемент от определянето на действителния предмет на делото, чрез индивидуализирането на спорното право и оттам – отграничаването му от всички останали, непредставляващи предмет на делото, граждански правоотношения, в какъвто смисъл неоснователни са твърденията на ищеца за достатъчност на твърденията му за редовност на исковата молба, и относимост на индивидуализацията на сделките, само към предмета на доказване, и основателността на иска.
Не е налице и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В приложеното определение № 604/16. 02. 2015 г. по ч.гр.д. № 528/15 г. по описа на САС, обратният изход на делото в частта му досежно иска по чл. 135 от ЗЗД (т.е. приемането от страна на съда, че в тази й част исковата молба е редовна), изцяло е обусловен от приетото от състава на САС, че със същия иск се атакуват само извършените от длъжника плащания, като правни действия, а не самите сделки, в изпълнение на които процесните плащания са извършени. Съдът е посочил, че видно от обстоятелствената част на исковата молба ищецът е поискал да бъдат обявени за относително недействителни извършени плащания към втория ответник, т.е. видно от това са предявени искове за обявяване на относителна недействителност на извършени плащания, т.е. правни действия, извършени от неплатежоспособния длъжник в полза на втория ответник по делото. В крайна сметка и въз основа именно на изложеното, в определение № 604/16. 02. 2015 г. по ч.гр.д. № 528/15 г. по описа на САС съдът е приел, че „…въпросът за снабдяването с договорите и тяхното посочване не следва да се приеме като редовност на исковата молба, в конкретния случай, предвид направеното изявление, че се атакуват действия (плащане)…“ Обратно – по настоящото дело касаторът изрично заявява и неколкократно поддържа, като предмет на иска по чл. 135 ЗЗД именно обявяването на относителна недействителност на самите сделки, въз основа на които и в изпълнение на задължения за престиране по които, процесните плащания са извършени. Не е налице претендираното противоречие по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК и с приложеното определение № 686/09. 03. 2015 г. по ч.гр.д. № 530/2015 г. по описа на САС, доколкото последното е постановено не по дело, образувано по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД, като процесното, а по такова, образувано по специалните, уредени в чл. 646, ал. 2 от ТЗ, преферентни искове, и в производството по което, в отлика от изявленията му в настоящото, синдикът изрично е заявил и поддържал, че не атакува конкретна сделка между ответниците, а изпълнението на осъществено от длъжника изпълнение на парично задължение, извършено в подозрителния период.
С оглед изложеното и доколкото по делото не се установява да са налице допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд в атакуваната му част, то и такова обжалване не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 674, постановено на 09. 03. 2015 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по ч.т.д. № 557 по описа на съда за 2015 г. в частта му, с която е потвърдено определение на Софийски окръжен съд № 18 от 21. 01. 2015 г. по т.д. № 206/2014 г., в неговата част, с която е прекратено производството по делото в частта му по предявения иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: