О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
София, 18.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. №1094/2011 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Ц. Д. чрез неговия пълномощник адв. Л. А. против решение № 122 от 08.07.2011 г. по в.гр.д. № 187/2011 г. на Сливенския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост, нарушение на съществени съдопроизводствени правила и нарушение на материалния закон.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК относно въпросите дали е достатъчно позоваването на норма от закона – чл. 17а ЗППДОбП/ от./, за да се направи правния извод за придобиване на правото на собственост от търговско дружество; приложима ли е нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ относно имот, за който не се твърди да е отнет / вероятно се има предвид да е възстановен/ по ЗВСОНИ и дали съгласието на ответник по иск за ревандикация да предаде имота на ищеца след предявяване на иска е факт, който сочи, че ответникът е бил само държател на този имот. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС- решение № 246 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 3507/08 г. на ІІІ г.о.; определение № 701 от 29.06.2009 г. по гр.д. № 3618/08 г. , ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 6/74 г., решение № 973 от 21.12.2009 г. по гр.д. № 4321/08 г. на І г.о., определение № 32 от 12.01.2010 г. по гр.д. № `1530/09 г. на І г.о. и определение № 644 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 332/2010 г. на ІІ г.о. На следващо място поддържа, че при обсъждане на едни и същи доказателства първоинстанционният и въззивният съд са достигнали до различни фактически и правни изводи, което според него обосновава наличието на основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Твърди, че тези въпроси мотивират и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба от третото лице – помагач на страната на ищеца [фирма] [населено място], подаден чрез неговия процесуален представител адв. О., се изразява становище, че не са налице сочените от касатора предпоставки за касационно обжалване.
Ответникът по касация П. А. А. не е взел становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 21 от 17.02.2011 г. по гр.д. № 2901/2010 г. на Сливенския районен съд и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Д. Ц. Д., че П. А. А. е собственик на поземлен имот с идентификатор 67338.406.271 по кадастралната карта на [населено място], с административен адрес [населено място], м.”О. синур”, с площ 1005 кв.м и Д. Д. е осъден да му предаде владението върху този имот. Прието е, че ищецът П. А. се легитимира като собственик на спорния имот на основание договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 114, т.ІІІ, дело № 340/09 г. Праводателите му Т. М. П. и Д. К. П. са придобили имота от Р. Х. П., който от своя страна закупил същия с нотариален акт № 193 , т.ІV, дело № 674/06 г. от [фирма]. Съдът е приел е, че първият продавач – [фирма], е придобил правото на собственост върху имота на основание чл. 17а ЗППДОбП/ отм./. Изводът е обоснован с констатациите на вещото лице от назначената по делото съдебно- техническа експертиза, че спорният имот е част от терен с площ 39 650 кв.м, отчужден с няколко разпореждания на МС в периода 1967- 1969 г. и предоставен за стопанисване и управление на ДФ “Редки метали”. При преобразуване на държавната фирма в търговско дружество [фирма] имотът е преминал в собственост на последното. Възражението на касатора за придобиване на право на собственост върху имота на основание придобивна давност е намерено за неоснователно по съображения, че той не е бил владелец, а държател на имота. Основание за този извод съдът е намерил в показанията на един от разпитаните по делото свидетели, според когото след като касаторът узнал, че имота има друг собственик, доброволно се съгласил да го освободи, без да оспорва предявеното право.
Не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по първия въпрос- дали е достатъчно позоваването на норма от закона – чл. 17а ЗППДОбП/ от./, за да се направи правния извод за придобиване на правото на собственост от търговското дружество. Съдебната практика последователно приема, че фактическият състав на чл. 17а ЗППДОбП/ отм./ изисква кумулативната даденост на няколко предпоставки: имуществото да е било държавна собственост, да е предоставено на държавното предприятие за стопанисване и управление, да е включено в баланса на преобразуваното държавно предприятие и в капитала на едноличното търговско дружество с акта на преобразуването / т.е. в този акт да не е предвидено друго/. При постановяване на своето решение въззивният съд е приел, че фактическия състав на конкретен придобивен способ се извежда от норма на закона / съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона/ и мотивирано е посочил въз основа на кои събрани по делото доказателства приема, че е осъществен фактическия състав на наведения от дружеството – праводател на ищеца, придобивен способ по чл. 17а ЗППДОбП. Или, изводът, че “Г.” е придобил собствеността върху имота на основание чл. 17а ЗППДОбП/ отм./, не е мотивиран с простото позоваване на правната норма, както превратно касатора тълкува част от изложените мотиви, а с направените въз основа на преценката на събраните по делото доказателства фактически и правни изводи относно осъществяването на всички елементи от фактическия състав на този придобивен способ. Поради това не може да се приеме, че произнасянето на въззивния съд по първия въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, поради което не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият въпрос – приложима ли е нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ относно имот, за който не се твърди да е отнет по ЗВСОНИ, не е обуславящ изхода на делото и поради това не може да обоснове допустимост на касационното обжалване. В случая доводът на касатора, че е придобил процесния имот на основание изтекла в негова полза придобивна давност не е възприет от въззивния съд по съображения, свързани с характера на упражняваната от касатора фактическа власт, която съдът е преценил като държане, а не поради наличието на законова забрана за придобиване на имота по давност предвид неговия статут. Безспорно е, че периодът от влизане в сила на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ / 22.11.1997 г./ до предявяване на иска за ревандикация против касатора – 04.06.2010 г., би бил достатъчен, с оглед разпоредбата на чл. 79, ал.1 ЗС, за придобиване на правото на собственост по давност. Същественият за изхода на спора въпрос е дали упражняваната от касатора фактическа власт представлява владение или държане. В тази връзка решението следва да се допусне до касационно обжалване за проверка относно спазването от страна на въззивния съд на указанията, дадени в т. 1 от ППВС № 6/74 г. досежно изясняване на субективния елемент на владението.
Не са налице останалите релевирани от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Не е налице противоречиво разрешаван правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, когато рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Позоваването на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е направено формално, без да се обоснове в какъв аспект произнасянето на касационната инстанция по повдигнатите в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, при положение, че по тези въпроси вече е налице формирана съдебна практика и не се твърди същата да е неправилна или да се нуждае от осъвременяване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 122 от 08.07.2011 г. по в.гр.д. № 187/2011 г. на Сливенския окръжен съд.
УКАЗВА на касатора Д. Ц. Д. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 55.40 лв. и в същия срок да представи доказателства за това в деловодството на съда, като при неизпълнение на тези указания касационната му жалба ще бъде върната.
След изпълнение на дадените указания делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: