О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
Гр.С., 18.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети май през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.358 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение №.1087/11.05.17 по г.д.№.5197/16 по описа на Апелативен съд С., ГО, 2с. – с което е потвърдено решение от 17.06.16 по г.д. №.17547/13 на Софийски градски съд, І-21с., за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване на правото му да получи владение върху недвижим имот по силата на сключен договор за покупко-продажба във формата на нотариален акт №.134, т.І, рег.№.3636, н.д.№.119/11 на нотариус И. Д..
Ответните страни Л. Х. М. и И. А. М. оспорват жалбата; претендират разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение АС С. е приел от фактическа страна, че на 25.02.11 между страните е сключен договор за покупко-продажба /нотариален акт №.134/25.02.11/ с предмет право на собственост върху процесния недвижим имот за сумата 115300лв., като продавачите И.М. и Л.М. се задължават да предадат на купувача [фирма] владението в деня на сключване на сделката; на същия ден – но преди изготвянето на нотариалния акт – между същите страни е сключен и предварителен договор за покупко-продажба – по силата на който [фирма] е обещало да прехвърли обратно на Л. и И. М. продавания му недвижим имот при цена 71700евро; определен е срок за сключване на окончателния договор /31.05.11-чл.4 б.„а”/, който се продължава автоматично с по един месец – ако дължимите за съответния месец суми по погасителен план от договор за заем от 6.08.08 с [фирма] и [фирма] постъпват в срок и в пълен размер /чл.4”б”/, както и прекратително условие – ако през някой месец погасителните вноски по договора за заем и гаранция не постъпят в пълен размер, договорът се прекратява считано от последния ден на съответния месец /чл.4 б.”в”/. Съдът е посочил, че индиция за намерението на дружеството да придобие фидуциарно имота с евентуално последващо задължение да върне обратно собствеността се съдържа и в представения протокол от извънредното заседание на ОС на съдружниците на [фирма] от 17.02.11 – на което са взети решения процесният имот да бъде придобит и, едновременно с това, да бъде обещан за продажба обратно с предварителен договор на цена, не по-ниска от 66000евро без ДДС със срок за обратно изкупуване, какъвто пълномощникът намери за добре; в същата насока са и обстоятелствата, че продажната цена по процесния договор /нот. акт №.134/11/ не е предадена, а е преведена за погасяване на предходен дълг към вписано в предварителния договор дружество / [фирма]/. Отразил е, че именно нуждата от финансиране за погасяване на вече съществуващи задължения, обезпечени с договорна ипотека, обяснява в своята логическа връзка използвания похват на сключването на двете процесни сделки /за продажбата и предварителния договор/, които, взети заедно, са подчинени да обслужват кредитирането за рефинансиране, с уговорка за връщане на собствеността при изрядност на заемополучателите в изплащането на нововъзникналото задължение. При тези обстоятелства е намерено, че е правилен изводът на първоинстанционния съд, че така уговореният начин за удовлетворяване на ищеца – чрез придобиване на собствеността на имота на ответниците в случай на неизпълнение от тяхна страна – се намира в противоречие с разпоредбата на чл.152 ЗЗД. Съдът е посочил, че задължението на продавача да предаде на купувача вещта или имота, които му е прехвърлил в собственост /чл.187 ЗЗД/, възниква и подлежи на изпълнение само когато е налице валидно сключена покупко-продажба, нищожната сделка – каквато е тази, сключена в противоречие на чл.152 ЗЗД – не поражда подобно вземане – поради което и искането на приобретателя по фидуциарната сделка да получи фактическата власт върху имота, който му е прехвърлен в обезпечение на изпълнението на едно парично заемоподобно задължение, не може да бъде уважено. Д. за недоказаност на възражението за нищожност поради липса на пряко доказателство за намеренията на страните е намерен за неоснователен. Посочено е, че не само преките доказателства могат да обосноват извод за пълно и главно доказване, но и косвените – когато, преценени в съвкупност с останалия доказателствен материал, вкл. и индициите, разкриват връзката между отделните обстоятелства в тяхната хронологична последователност и основния факт /реш.№.229/14.12.16 по г.д.№.2221/16, ІІІ ГО, реш.№.226/ 12.07.11 по г.д.№.921/10, ІV ГО; пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт/. Съдът е разграничил симулативната сделка от тази, сключена в противоречие с чл.152 ЗЗД – като е посочил, че, макар и структурно близка до симулативната, при фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето като краен резултат и преследват друга юридическа цел /заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона/. Този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната на чл.152 ЗЗД – като нищожна е не някоя от сделките, а цялата поредица от тях. В разглеждания случай с процесния договор за покупко-продажба и предварителния договор от същата дата страните са целяли прехвърляне на собствеността на имота с поемане на обещание за обратно прехвърляне като обезпечение на вземането на ищеца, чрез предварително определяне на начина на удовлетворяването му. Тъй като и двата договора са нищожни, нито една от страните не може да претендира изпълнение на чужди задължения, които произтичат от тях.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „следва ли, когато ответник по иск за предаване на владение на недвижим имот като задължение по сключен между страните договор за продажба, направи възражение за наличие на съглашение, нарушаващо правилото на чл.152 от ЗЗД, съдът да изследва и да установи кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата – а именно: наличие на заемно правоотношение между същите страни, предварителност на твърдяната постигната уговорка, както и целта, с която да бъде обезпечено това заемно правоотношение?” – който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС /реш.№.300/23.04.01 по г.д.№.874/00, ІІ ГО, реш.№.558/ 23.06.13 по г.д.№.653/02, ІІ ГО, реш.№.109/8.06.11 по г.д.№.1896/09, ІV ГО, реш.№.461/16.01.12 по г.д.№.1206/10, ІV ГО/.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
В цитираната задължителна практика на ВКС е прието, че съгласно чл.152 ЗЗД съглашение, с което се уговаря предварително, че ако задължението не бъде изпълнено, кредиторът ще стане собственик на вещта, както и всяко друго съглашение, с което се уговаря предварително начин за удовлетворение на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона, е недействително; когато при сключване на договор за заем страните предварително са уговорили различен начин за обезпечаване на заема, освен чрез учредяване на залог или ипотека – прехвърлили са имот с уговорка за обратното му изкупуване, то това съглашение е недействително; страната, която твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл.152 ЗЗД за обезпечение на заем, следва да установи съществуването на заемно правоотношение /реш.№.109/ 8.06.11 по г.д.№.1896/10, ІV ГО/. Направено е и разграничение между симулативната и фидуциарната сделка-като е посочено, че при последната – с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона; този порок на сделката води до нейната нищожност поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД; за установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл.164 ал.1 т.6 ГПК за симулативните сделки не може да намери приложение /реш.№.461/16.01.12 по г.д.№.1206/10, ІV ГО/ (реш. №.300/23.04.01 по г.д.№.874/00, ІІ ГО, и реш.№.558/23.06.13 по г.д.№.653/ 02, ІІ ГО, са постановени при действието на ГПК /отм./ и не съставляват задължителна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – т.2 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС). В. инстанция не се е отклонила от така цитираната практика. Съдът, при съвкупна преценка на доказателствата /в това число клаузите в нотариален акт №.134 и предварителния договор/, е изследвал какъв е характера на отношенията между страните – и е приел, че са налице заемоподобни отношения, по които ищецът е кредитор, както и фидуциарна уговорка – ищецът, като приобретател на процесния имот, да прехвърли обратно правото на собственост при определени условия – които, взети заедно, са подчинени да обслужат кредитирането за рефинансиране, с уговорка за връщане на собствеността при изрядност на заемополучателите в изплащането на нововъзникналото задължение; изрично е посочено и, че на същия ден, но преди сключването на нотариалния акт, между същите страни е сключен и предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който [фирма] се е задължило да прехвърли обратно собствеността при условие, че е налице своевременно погасяване на вноските. Така приетото не е в отклонение, а в съответствие с практиката на ВКС /на която е налице и изрично позоваване/ – която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и с разпоредбата на чл.152 ЗЗД – която е ясна и визира обезпечаване на качеството кредитор без да конкретизира вида на правоотношението /което най-често е заемно/, предпоставките и последиците от уговаряне на начин на удовлетворение, различен от предвидения в закона. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи /при които е формирал заключение за наличие на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.152 ЗЗД/. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускането до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК- не и в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби по тези критерии. При така изложените съображения не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
С оглед на изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответните страни се дължат направените пред ВКС разноски за адвокатска защита в размер на 2000лв. платен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.1087/11.05.17 по г.д.№.5197/16 по описа на Апелативен съд С., ГО, 2с.
ОСЪЖДА „К.”О., ЕИК[ЕИК], да плати на Л. Х. М., ЕГН [ЕГН], и И. А. М., ЕГН [ЕГН], 2000лв. /две хиляди лева/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: