5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
гр. София, 21.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и девети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3404 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. А. И. срещу решение № 209 от 03.06.2013г. по в. гр. дело № 284/2013г. на Окръжен съд Велико Търново, с което след отмяна на решение № 1282 от 19.12.2012г. по гр. дело № 6079/2011г. на Великотърновския районен съд [фирма] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 19 325,88 лв. с ДДС, заедно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба – 27.12.2011г. до окончателното й изплащане, представляваща неустойка по чл.5.6 от договор от 05.05.2010г. за изработване на проект по програма, финансирана от Европейския съюз, както и сумата 3 349,56 лв. – разноски по делото за двете съдебни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС /решение № 4/25.02.2009г. по т. д. № 395/2008г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 88/22.06.2010г. по т. д. № 911/2009г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 74/21.06.2011г. по гр. д. № 541/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о./ и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба касаторът е формулирал следните въпроси: „1. Може ли да се обоснове изискуемост, респективно дължимост на неустойка по договор за изработка на проект по програма, финансирана от Европейския съюз, в случай, когато проектът не е одобрен, както и в случай на неуточнен размер на неустойката и при условие, че е платена цената за техническата изработка на същия? 2. Какво е и как се определя размерът на неустойката и нейното значение по чл. 92, ал. 2 ЗЗД и като условие за действителност на клаузата за неустойка, при положение, че сумата за изработване на проекта е платена, а проектът е получил пълен отказ за финансиране?” В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правните въпроси, по които въззивната инстанция се е произнесла, според касатора са следните: „1. Дължима ли е неустойка при неизпълнен договор, както и при отказано финансиране по договор, в случай, че е платено възнаграждението за изработения проект? 2. Ако се дължи неустойка, как се определя нейното основание и размер? 3. Съобразен ли е този размер с добрите нрави, добрата търговска практика и морала?”
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок съгласно чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по сключен между тях договор на 05.05.2010г., по силата на който ответникът е възложил, а ищецът е приел да изготви проектно предложение и пълна апликационна документация за кандидатстване по финансирана от Европейския съюз програма, както и да подаде необходимите документи за кандидатстване и да представлява интересите на възложителя – ответник по иска пред съответните органи и институции на територията на страната. В. е имал задължение съгласно договора да осигурява необходимите документи в срок и форма, определени от изпълнителя и съобразно изискванията на договарящия орган Държавен фонд „Земеделие”. По делото е установено, че със Заповед № 03-РД/1991/03.09.2011г. на Изпълнителния директор на ДФ Земеделие заявлението на ответника [фирма] за подпомагане по мярка 123 „Д. на стойност към земеделски и горски продукти” по Програма за развитие на селските райони 2007-2013г. е получило пълен отказ за финансиране. Причина за отказа за финансиране е приложеното от кандидата – ответник по иска удостоверение за наличие или липса на задължения към държавата с невярно съдържание. При така изложената от въззивната инстанция фактическа обстановка, е направен извод за неизпълнение на сключения договор от страна на възложителя и дължимост на предвидената в чл. 5.6 от договора неустойка. По отношение на размера на неустойката общо 19 325,88 лв. с ДДС решаващият съдебен състав е възприел изчисленията, направени в заключението на съдебно-икономическата експертиза – 5% от стойността на всички разходи по проекта, като върху тази сума отделно се начислява ДДС, т. е. сумата 16 104,91 лв. без ДДС /5% от общо разходите за инвестицията 322 098,22 лв./ и ДДС в размер 3 220,98 лв.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, включен е в предмета на спора, обусловил е правните изводи на съда и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Посочените в касационната жалба и изложението към нея въпроси са с еднакъв смисъл, но с различна редакция. По отношение на първия въпрос „дължима ли е неустойка при неизпълнен договор, както и при отказано финансиране по договор, в случай, че е платено възнаграждението за изработения проект” не е налице първата необходима кумулативна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като формулираният от касатора въпрос не отчита установеното по делото обстоятелство, че причина за отказа за финансиране е приложеното от кандидата – ответник по иска удостоверение за наличие или липса на задължения към държавата с невярно съдържание. Освен това е налице постоянна практика на ВКС относно предпоставките за присъждане на претендираната неустойка: 1/ да съществува задължение; 2/ това задължение да не е изпълнено или да не е изпъленно точно; 3/ неустойката да е уговорена между страните; 4/ кредиторът да е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни. Константна е практиката, че неустойка се дължи, само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена /напр. решение № 111/28.07.2009г. по т. д. № 714/2008г.на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 118/03.06.2011г. по т. д. № 474/2009г. на ВКС, ТК, II т. о./. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и в съотвествие с постоянната практика на ВКС е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на уговорената между страните в чл. 5.6 от договора неустойка. Налице са данни, че проектното предложение и документацията за кандидатстване на ответника /касатор в настоящото производство/ по финансирана от Европейския съюз програма са подадени в Държавен фонд „Земеделие”, а отказът за финансиране е мотивиран с приложеното от кандидата удостоверение за наличие или липса на задължения към държавата с невярно съдържание. Представянето на удостоверение за наличие или липса на задължения към държавата произтича от разпоредбата на чл. 11, ал. 5, т. 4 от Наредба № 18 от 26.06.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Д. на стойност към земеделски и горски продукти” по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013г., а съобразно процесния договор е задължение на ответника – възложител, като при неговото неизпълнение страните са уговорили заплащане на 5% от стойността на всички разходи по проекта, като върху тази сума отделно се начислява ДДС.
Съдържанието на поставените от касатора въпроси сочи, че чрез тях са въведени касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПКза неправилност на обжалваното решение, а не общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Въпросите имат значение за правилното формиране на изводите на въззивния съд относно предпоставките, с които страните са обвързали възникването на задължение за възложителя за заплащане на неустойка в хипотезата на чл. 5.6 от сключения между страните договор и определеността на размера на тази неустойка. Трайно установена е съдебната практика, че неустойката обезпечава точното изпълнение на задължението на длъжника и служи за обезщетяване на вредите от неизпълнението, без да е нужно кредиторът да доказва техния размер. Размерът на неустойката следва да бъде посочен в договора, на база конкретно посочена в договора сума, или да бъде определяем, напр. уговорен в проценти спрямо определена база, какъвто е настоящият случай. Поради обусловеността на въпросите и изчисляването на размера на неустойката от преценката на конкретните договорни уговорки и на фактите по делото на въпросите може да бъде отговорено в производството по чл. 290 ГПК, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Доколко размерът на неустойката е изчислен правилно е въпрос, относим към правилността на въззивното решение, но не е въпрос относно допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК.
Формираните фактически и правни изводи на съда са резултат на конкретната преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателствени средства, като правилността на тази преценка не може да се обсъжда в стадия по селекция на касационните жалби. Съдът е разгледал аргументите на страните, предвид решаващите мотиви, изложил е правните си съображения по повод прилагането на клаузата на чл. 5.6 от договора, установил е конкретното неизпълнено договорно задължение.
Въпросът „съобразен ли е размерът на неустойката с добрите нрави, добрата търговска практика и морала” не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Предвид даденото разрешение, посоченият от касатора въпрос е ирелевантен за делото, тъй като не е разгледан от въззивната инстанция и не е обусловил правните изводи на решаващия съдебен състав.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209 от 03.06.2013г. по в. гр. дело № 284/2013г. на Окръжен съд Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.