О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 477/ 11.10.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и девети септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Красимир Влахов
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2498 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 15/ 15.01.2016 г. по гр. д. № 1575/ 2015 г, с което Старозагорски окръжен съд, изменяйки частично решение № 285/ 01.04.2015 г. на Старозагорски районен съд:
· отхвърля иска на Д. Г. П. срещу Е. Д. Й. – Г. с правна квалификация чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС за сумата над 3 770. 77 лв. до пълния предявен размер от 7 017 лв. – увеличената стойност на един апартамент в [населено място] вследствие подмяна на входна врата и поставяне на дограма в спалнята в периода от есента на 2009 г. до края на 2010 г.
· на основание чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС осъжда Е. Д. Й. – Г. да заплати на Д. Г. П. сумата 2 846. 56 лв. – увеличената стойност на апартамента вследствие извършени подобрения в периода от есента на 2009 г. до края на 2010 г., ведно със законната лихва от 01.07.2014 г., като отхвърля иска над сумата 2 846. 56 лв. до сумата 3 770. 77 лв. като погасен чрез прихващане с вземане с правна квалификация вр. чл. 57 СК за сумата 766. 66 лв. – наем за ползването на апартамента в периода 29.08.2012 г. – 01.07.2013 г. на основание решение за прекратяване на брака на Д. П. и Д. Г. поради развод при последицата на чл. 56, ал. 3 СК, след като
· приема за неоснователно (главното) възражение за прихващане с друго насрещно вземане с правна квалификация чл. 73, ал. 1 ЗС за сумата 4 300 лв. – обезщетение за ползите, от които Р. С. А. като собственик на апартамента, а след нейната смърт наследникът Е. Д. Й. – Г., е лишена поради това, че Д. П. е ползвала имота в периода 01.01.2006 г. – 29.08.2012 г.
С касационна жалба решението обжалва ответникът Е. Й. – Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по два въпроса. Повдигнатият процесуалноправен е: Следва ли въззивният съд да отмени или измени първоинстанционното решение, въпреки че е бил сезиран с бланкетна жалба, а конкретните оплаквания срещу първоинстанционното решение въззивникът въвежда след изтичане на срока по чл. 259 ГПК в изпълнение на незаконни указания да поправи „нередовната“ бланкетна жалба? Повдигнатият материалноправен въпрос е: За да бъде квалифицирано едно лице като владелец, следва ли да обективира намерението си да свои вещта, включително като го демонстрира на нейния собственик? Касаторът намира въпросите включени в предмета на делото и обосноващи решението. Допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол обосновава с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие съответно на т. 1 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГК на ВКС и с приложени решения на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Касационните оплаквания са за съществено нарушение на чл. 269 ГПК и за противоречие с материалния закон при постановяване на решението в частта, с която искът е уважен частично, а направените две възражения за прихващане са отхвърлени (съответно изцяло и частично). Касаторът претендира разноски.
Ответницата по касационната жалба Д. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. По същество намира решението правилно в частите, които ответницата обжалва. Подава насрещна касационна жалба. В изложението към нея обосновава общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По същество намира решението неправилно в частта, с която нейният иск е уважен частично.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. Решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Подадени са при надлежна легитимация. Всяка от страните обжалва решението според обжалваемия си интерес. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но първият въпрос няма претендираното значение, а по втория е изключено соченото допълнително основание за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
Касаторът по насрещната жалба Д. П. е поискала осъждането на касатора Е. Й. – Г., собственик на един апартамент в [населено място], за сумата 7 017 лв. – увеличената стойност на имота вследствие извършени подобрения в периода от есента на 2009 г. до края на 2010 г. със семейни средства по време на брака й с Д. Г., син на касатора. В исковата молба касаторът по насрещната жалба квалифицира подобренията в чуждия имот като извършени от владелци, получили владението със съгласие на предишния владелец – собственикът на апартамента Р. А.. Тя е бабата на съпруга (вече бивш) на касатора по насрещната жалба. Искът е обоснован с твърденията, че на 04.08.2001 г. на брачното тържество бабата на Д. Г. предава на булката (касаторът по насрещната жалба) ключа от собствения си апартамент, заявявайки пред всички желанието си младоженците да са собствениците на имота. Р. А. е починала през 2007 г. и е наследена от дъщеря си, касаторът Е. Г.. С приемане на наследството дъщеря й не се противопоставя на владението и е знаела за извършените подобрения.
Касаторът Е. Й. – Г. в писмения отговор на исковата молба е признала твърденията за ремонт на апартамента, но е оспорила иска по основание. Тя е твърдяла, че подмяна на входната врата на апартамента и на дограмата в спалнята има, но преде исковия период. Другата част от ремонтните дейности са извършени, след като касаторът по насрещната жалба е напуснала жилището, ползването на което й е било предоставено с решението за развод със сина на касатора. Направила е възражение за погасителна давност. Направила е две съдебни възражения за прихващане: 1) за сумата 32 000 лв. – това, с което касаторът по насрещната жалба и синът на касатора са се обогатили по време на брака, а собственикът на апартамента (Р. А., а след нейната смърт – касаторът) е обеднял поради това, че в периода 01.01.2006 г. – 29.08.2012 г. апартамента ползват съпрузите Г. и 2) за сумата 1 800 лв. – наем за жилището, ползването на което е предоставено с решението за развод на касатора по насрещната жалба. Съдебното възражение за прихващане с вземането за наем, възникнало на основание чл. 56, ал. 3, вр. чл. 57 СК, е заявено като евентуално, под отрицателно процесуално условие.
Касаторът по насрещната жалба на свой ред е направил възражение за погасителна давност по насрещното вземане за обезщетение.
С първоинстанционното решение са приети за доказани твърденията, с които касаторът по насрещната жалба е обосновал качеството си на владелец. Прието е, че на брачното тържество бабата на съпруга на касатора по насрещната жалба (вече бивш) предава ключът на апартамента, сочейки пред всички младоженците като собственици. Установените обстоятелства не оборват, а обосновават презумпцията от чл. 68 ЗС. Владението е квалифицирано като недобросъвестно – презумпцията на чл. 70, ал. 2, вр. ал. 1 ЗС е неприложима. При липса на доказателства, че след наследственото правоприемство от 2007 г. касаторът се противопоставя на владението на съпрузите Г. (доказателствената тежест е негова), като е знаел, че апартаментът ремонтират съпрузите Г., искът е квалифициран по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС. Основанието на вземането по него първоинстанционният съд е изключил за входната врата и дограмата в спалнята, като е приел, че те действително са подменени, но преди периода, заявен с иска. Останалите ремонтни дейности е приел за доказани, извършени със семейни средства в заявения период. Приел е, че увеличават стойността на апартамента със 7 541. 55 лв., от които касаторът по насрещната жалба има право да получи половината от собственика на имота. Направил е извод, че искът е установен в основанието си за сумата 3 770. 70 лв.
След това е пристъпил към възражението за погасителна давност. Посочил е датата на влизане в сила на решението за развод (29.08.2012 г.) за началната за 5-годишния срок на погасителната давност по вземането по иска (чл. 110 ЗЗД). Съобразил е, че той е предявен на 01.07.2014 г. и е намерил възражението неоснователно.
След това е пристъпил към съдебното възражение за прихващане с насрещно вземане на касатора за сумата, с която съпрузите Г., и в частност касатора по насрещната жалба, са се обогатили, като са живели в чуждия апартамент. Първоинстанционният съд е квалифицирал насрещното вземане по чл. 73, ал. 1 ЗС, приемайки, че спецалният състав в облигационните отношения между недобросъвестния владелец и собственика изключва възникването на субсидиарното вземане по чл. 59 ЗЗД. След това е приел, че това вземането, обект на компенсаторното изявление, е погасено по давност в периода, предхождащ 08.08.2009 г. И то се ползва с общия срок на погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, а писменият отговор на исковата молба е от 08.08.2014 г. Приел е, че всеки от двамата съпрузи дължи на касатора сума от 4 300 лв. – обезщетение за ползите, от които е лишен поради това, че в собствения му апартамент в периода 08.08.2009 г. – 29.08.2012 г. живеят владелците Г.. Направил е извода, че с решението следва да зачете погасителните последици на компенсацията с това насрещно вземане на касаторахдо сумата 4 300 лв.
Въпреки че неговият размер в установената част от 4 300 лв. е бил достатъчен, за да погаси изцяло вземането по иска по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС до сумата 3 770. 70 лв. (арг. от чл. 104, ал. 2 ЗЗД), първоинстанционният съд е пристъпил към разглеждане и на другото, евентуално съдебно възражение за прихващане. Приел е, че решението за развод е източник на наемно правоотношение с наемодател касатора и наемател касатора по насрещната жалба, а наем се дължи за периода от 29.08.2012 г. (влизане на решението в сила) до 01.07.2013 г. (датата, на която касаторът по насрещната жалба напуска жилището преди да изтече законният срок по чл. 56, ал. 3 СК). Установил е пазарния наем в 10-месечния период (за сумата 2 300 лв.) и е приел, че от тази сума касаторът по насрещната жалба дължи на собственика на апартамента 766. 66 лв. Мотивирал се е с това, че през същия период в апартамента живеят и двете непълнолетни деца на бившите съпрузи Г.. Направил е извода, че с решението следва да зачете погасителните последици на компенсацията и с това насрещно вземане на касатора до сумата 766. 66 лв.
С първоинстанционното решение искът по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС в установената по основание част за сумата 3 770. 70 лв. е отхвърлен поради прихващане и с насрещното вземане по чл. 73, ал. 1 ЗС за сумата 4 300 лв., и с насрещното вземане по чл. 56, ал. 3, вр. чл. 57 СК за сумата 766. 66 лв. (липсва диспозитив за отхвърлянето на вземанията по компенсация до пълните размери съответно от 32 000 лв. и 1 800 лв.).
Първоинстанционното решение са обжалвали и двете страни. Въззивната жалба от касатора по насрещната касационна жалба е била бланкетна. Конкретните оплаквания срещу първоинстанционното решение той е въвел в изпълнение на дадени указания да поправи тази нередовност на бланкетната жалба и това е станало след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК. Тогава касаторът по насрещната жалба се е оплакал, че първоинстанционното решение е необосновано в частта, с която неговият иск е отхвърлен като неоснователен (над размера от 3 770. 70 лв.), а материалният закон е приложен неправилно в частта, с която искът е отхвърлен и за сумата 3 770. 70 лв. като погасен с двете насрещни вземания за прихващане.
Оплакването за необоснованост на първоинстанционното решение не е споделено от въззивната инстанция, а решението е потвърдено в частта, с която искът по чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС е отхвърлен като неоснователен. Тази част от въззивното решение не е предмет на касационната жалба на Е. Г., ответник по иска. Следователно за въззивното решение в останалата негова част, обжалвана от Е. Г. пред касационната инстанция, е без значение дали с другата, необжалвана част инстанцията по същество е решила спора, разглеждайки оплакване, което е било въведено след срока по чл. 259, ал. 1 ГПК.
В останалата част на решението, обжалвана от Е. Г. пред касационната инстанция, въззивният съд е разсъждавал по приложението на чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС (споделяйки извода на първата инстанция, че искът е с тази квалификация и е доказан по основание до размера от 3 770. 70 лв.), на чл. 110 и 114 ЗЗД (по възражението за погасителна давност по вземането по иска); на чл. 73, ал. 1 ЗС (по първото съдебно възражение за прихващане, което за разлика от първостепенния съд, въззивният съд е намерил неоснователно) и на чл. 56, ал. 2, вр. чл. 57 СК (по евентуалното възражение за прихващане, което и въззивният е намерил основателно до размера от 766. 66 лв.). Съответно на своите разсъждения той е изменил първоинстанционното решение, като е уважил иска с правна квалификация чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС до сумата 2 846. 56 лв. Приел е, че над нея до сумата 3 770. 70 лв. (останалата доказана по основание част) следва да отхвърли иска поради компенсация с насрещното вземане по чл. 56, ал. 3, вр. чл. 57 СК за 766. 66 лв. (чл. 103 и 104 ЗЗД).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че в чл. 74, ал. 2, вр. чл. 72, ал. 1 ЗС и чл. 73, ал. 1 ЗС са предвидени вземания от неоснователно обогатяване в отношенията между собственика и недобросъвестния владелец, подобрявал чуждата вещ. Уреждането им е проявява на основен принцип в гражданското материално право – за забрана на неоснователното обогатяване. Аргумент, че законодателят провежда принципа последователно, е субсидиарният състав на чл. 59 ЗЗД. По него въззивният съд също е разсъждавал, за да го изключи като възможна квалификация на иска за подобренията в чуждия имот, както и по вземането по главното съдебно възражение за прихващане. Разпоредбите са императивни, доколкото провеждат принципа. Императивен (в публичен интерес) е и институтът на погасителната давност. По него въззивният съд също е разсъждавал. Императивна е и нормата, която урежда законов източник на притезание. Облигационното отношение възниква не по волята на страните, а предвиденият законов източник на вземането обслужва публичния интерес. Законът е който предвижда, че решението по чл. 56, ал. 3, вр. чл. 57 СК поражда действие спрямо лице, различно от страните по иска за развод и е законов източник на наемно правоотношение. Компенсацията (прихващането) е способ за погасяване на облигационни отношения, а с предвиждането му в закона също обслужва публичния интерес. Следователно всички приложени от въззивния съд материалноправни норми са императивни.
Принципът на законността е основа на правовата държава. Прогласява го чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България. Принципът са длъжни да проведат всички държавни органи, включително съдилищата, когато осъществяват конституционното си правомощие да правораздават (чл. 119, ал. 1, вр. чл. 117, ал. 1 КРБ). Принципът на законността е основен и за гражданския процес (чл. 4 ГПК). И ако по волята на страните е допустимо отклонение от диспозитивните материалноправни норми, включително при упражняване на процесуалните права в тяхната съдебна защита, от императивните отклонение не следва да има. Ето защо чл. 269, in fine ГПК не ограничава въззивната инстанция да обезпечи правилното приложение на императивните материални разпоредби. Със или без оплаквания във въззивната жалба втората инстанция е била длъжна да обезпечи правилното приложение на приложените императивни материални норми при решаването на спора в частта от решението, която касаторът обжалва пред настоящата инстанция (т. 1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). По тези съображения и по съображенията от предмета на обжалване по касационната жалба общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК по повдигнатия процесуалноправен въпрос е изключено.
Въззивният съд е приел, че владението върху апартамента съпрузите Г. са придобили на 04.08.2001 г. на тържеството след брачната церемония от предишния владелец. То им е предадено със съгласието на предишния владелец (познатото още от римското право tradicio предаване на ключа). За това касаторът по насрещната жалба е квалифициран като владелец на апартамента. С приложените решения на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторът се позовава, не се приема нещо различно. Следователно по материалноправния въпрос е изключено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд и настоящият състав не намира причина да я променя (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).
При този изход на производството по касационната жалба въззивното решение не следва да бъде допускано до касационен контрол и по насрещната жалба (аргумент от чл. 287, ал. 4 ГПК).
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се възложат разноските, които касаторът по насрещната жалба е направил пред настоящата инстанция.
При този изход на делото, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 15/ 15.01.2016 г. по гр. д. № 1575/ 2015 г. на Старозагорски окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Д. Й. – Г. да заплати на Д. Г. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 800 лв. – разноски пред касационната инстанция
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.