О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 477
София, 14.08.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 1102/2014 година
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „К.” АД, [населено място] срещу решение № 55 от 03.02.2014 г. по т.д.№ 839/2013 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 223 от 03.06.2013 г. по т. д. № 799/2012 г. на Старозагорския окръжен съд в отхвърлителната част за сумата 16 129.41 лв. и потвърждаване на решението в осъдителната част за сумата 13 993,55 лв., касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 30 122.96 лв. като подлежаща на връщане авансово платена част от възнаграждение, получено от касатора на отпаднало основание след развалянето от [фирма] на сключения между тях договор от 05.11.2007 г. за изработка на термоформовъчна машина, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.11.2012 г. до окончателно й изплащане, както и сумата 671.61 лв., представляваща обезщетение за забавеното й плащане за периода от 16.08.2012 г. до 02.11.2012 г.
Касаторът поддържа, че първоинстанционното решение, с което е служебно е извършено съдебно прихващане, без да е сезиран съда от някоя от страните е недопустимо и като го е потвърдил в осъдителната му част, въззивният съд също е постановил недопустим съдебен акт. Излагат се и доводи срещу извода на съда, че договорът е развален, и то от неизправната страна, а не както правилно бил приел първоинстанционният съд, че е сезиран с иск по чл.268 ГПК предвид преклудираното право на ищеца по чл.265 ЗЗД.
Касаторът обосновава допустимостта на касационното обжалване със селективния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1./ „Недопустимо ли е извършеното от първоинстанционния съд съдебно прихващане, без да е сезиран от страните и следва ли въззивният съд да се произнесе изрично, ако във въззивната жалба са направени оплаквания за недопустимостта на извършеното прихващане”; 2./ „Развален ли е договорът, обективиран във фактура № 10158/05.11.2007 г. или е прекратен чрез едностранен отказ на възложителя с оглед различните правни последици, които възникват от тези два различни начина за разкъсване на облигационната връзка”. Извършено е позоваване на постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, които касаторът прилага към изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът [фирма] не е изразил в срока по чл.287, ал.1 ГПК становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Пред Старозагорският окръжен съд ищецът [фирма] е предявил срещу касатора иск за сумата 30 794.57 лв., представляваща авансово платената част от възнаграждение по договор от 05.11.2007 г. за изработка на термоформовъчна машина с твърдения, че поради пълното му неизпълнение от ответника едностранно е развалил договора на 02.08.2012 г.
Първоинстанционният съд приел, че в периода 2007 г. – 2012 г. поръчаната машина не е предавана на ищцовото дружество и след 2009 г., когато е извършената първата й 72-часова проба, последващи такива не са били проведени, но намерил за основателно възражението на ответното дружество, че правото на ищеца по чл.265 ал.3 ЗЗД да иска разваляне на договора е преклудирано през 2010 г. с оглед данните, че и след пробата е продължил да прави частични плащания, предходната година той е работил с машината, заприходил я още през 2007 г. и не е възразил по никакъв начин срещу изработката. По посочените съображения съдът квалифицирал предявения иск като такъв по чл.268 ГПК, чрез който ищецът може да реализира правата си, като се откаже от договора, макар изпълнението му да е започнало, но следва да заплати на изпълнителя направените разходи за извършената работа и печалбата, която той би получил от изпълнението на работата. Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приел, че към настоящия момент процесната машина не съществува, поради което от възложителя не се дължи стойността на вложените материали, но той следва да заплати на изпълнителя останалите разходи, формиращи единичната себестойност на процесната машина, възлизащи на 16 129,41 лв. Като извършил прихващане на платеното от възложителя и разходите, направени от изпълнителя, съдът уважил иска за сумата 13 993,55 лв.
Въззивният съд приел, че претенцията на ищеца е за връщане на даденото, като получено на отпаднало основание (чл. 55, ал. 1, предл. 3-то, във вр. с чл. 88, ал. 1 ЗЗД) и е изцяло основателна. За да постанови обжалвания резултат, след преценка на събраните по делото доказателства е направен извода, че поръчаната машина не е била изработена. Вярно било, че през 2009 г. били извършени предварителни проби на машина, но без въобще да имат технологичното предназначение на 72 часовите проби, които да установят годността на изработеното. По делото липсвали доказателства изпълнителят да е уведомявал поръчващия за готовност за провеждането на тези проби в съответната му база, където е можело машината да бъде изпитана, както и на протокол, че точно донесените от поръчващия образци фолио, са били единствената причина за неизработването на машината във вида, представен на поръчващия. Счетено е за правно несъстоятелно твърдението на ответника, че простото присъствие на ищеца при тези предварителни проби съставлявало „конклудентно действие“, удостоверяващо „приемането“ на поръчаната машина, а след като работата въобще не е била приемана и преглеждана от поръчващия (чл. 264, ал. 2 ЗЗД), за да възникнат за него каквито и да било права по чл. 265, ал. 1 или ал. 2 ЗЗД, е направен извод, че давностният срок по чл. 265, ал. 3 ЗЗД изобщо да е започвал да тече.
На второ място е изтъкнато, че за да е налице хипотезата по чл. 268 ЗЗД, изпълнителят трябва да е започнал да изпълнява възложената му работа, а поръчващият изрично да е заявил, че се отказва от поръчаното. В процесния случай не само нямало изявление на поръчващия за отказ, но и твърдяното от ответника вземане по чл. 268 ЗЗД дори не е било предявено по какъвто и да било допустим в процеса начин – изявлението, че изпълнителят бил „възприел“ платената по договора част от цената като „плащане“ по чл. 268 ЗЗД не е предмет на предявен насрещен (дори установителен) иск, а доколкото можело да се приеме, че това е възражение по същество за вече извършено прихващане срещу вземането за връщане на платената част от цената, то е неоснователно.
При установената от техническата експертиза липса при ответника на поръчаната от ищеца машина (или на някаква част от нея) според съда единственият налагащ се извод е за недоказаност на твърдението на изпълнителя за изработване на машината и за непредаването й само поради липса на плащане на останалата част от цената й, а на второ място, че изявлението на ищеца за разваляне на договора, получено от адресата му на 17.05.2011 г. е породило правния си ефект със съответните последици по чл.55, ал.1, предл.3-то във вр. с чл.88, ал.1 ЗЗД. Въз основа на изложеното е прието, че предявеният иск за връщане на платената по договора част от цената, като получена от ответника на отпаднало основание е изцяло основателен и следвало да бъде уважен изцяло.
Настоящият състав на ВКС приема, че обжалваното решение не е недопустимо, както се поддържа в касационната жалба и във връзка с което оплакване е първият въпрос, поставен в изложението на касатора. Въззивният съд е потвърдил първоинстанцинното решение в осъдителната му част, но при променена правна квалификация на иска и съответно по съображения, различни от изложените, като в съобразителната част на съдебния му акт изрично е отречена правната възможност за извършване на прихващане, доколкото твърдяното от ответника вземане по чл. 268 ЗЗД дори не е било предявено по какъвто и да било допустим в процеса начин.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касация.
Формулираният в изложението на касатора втори въпрос не може да се квалифицира като правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не налага тълкуване на правна норма, която да е приложена неправилно от въззивния съд, а изисква извършването на проверка на обосноваността на въззивното решение, която не попада в основанията за допускане на касационното обжалване, към които следва да се причисли и въпросът обоснован ли е с оглед доказателствата по делото изводът на въззивния съд, че ищецът не е неизправна страна и че сключеният с касатора договор е развален, а не прекратен.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касация.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 55 от 03.02.2014 г. по т.д.№ 839/2013 г. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: