4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
С., 19.06. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 306/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 1478 от 01.12.2011 г. /допълнено с определение № 138 от 18.01.2012 г. по чл. 248 ГПК/ по гр. д. № 1099/2011 г. Варненският окръжен съд, след частична отмяна на решение № 893 от 10.03.2011 г. по гр. д. № 6685/2009 г. на Варненския районен съд, е допуснал делба на втори етаж на двуетажна вилна сграда, находяща се в [населено място], м. «Е.», ул. «2……» № 52, със застроена площ 42.50 кв. м., състояща се от входно антре, три стаи и сервизни помещения, в дворно място, съставляващо УПИ VІІІ-1133 от кв. 43 по плана на вилна зона В., м. «М.», между съделители и при квоти: 5/6 ид. ч. за Е. М. К. и К. Т. К. и 1/6 ид. ч. за А. И. П.; с въззивното решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. И. П. иск за делба на сутеренния етаж от сградата.
Срещу въззивното решение в частта, с която е допусната делба, е подадена в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба от съделителите Е. и К. К., които относно предпоставките за допускане на касационно обжалване поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация А. И. П. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие на обжалваното въззивно решение с ТР № 44 от 18.05.1971 г. на ОСГК на ВС, р. № 115 от 01.03.2006 г. по гр. д. № 696/2005 г. и р. № 904 от 02.10.2008 г. по гр. д. № 3167/2007 г., двете на ВКС, І-во г. о., относно извода на въззивния съд, че с построяването на втория етаж от вилната сграда по време на брака между П. С. Л. и В. А. Л. този обект е станал съпружеска имуществена общност, и поради противоречие с решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., относно извода за неоснователност на направеното от касаторите възражение за придобиване на имота по давност. В изложението не е формулиран материалноправен въпрос /въпроси/, за да може да се направи преценка налице ли е произнасяне от въззивната инстанция по този въпрос и дали това е обусловило крайните му изводи по съществото на заявения за разрешаване правен спор, за да е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението повтаря в основни линии оплакванията в касационната жалба за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които обаче не са предмет на проверка във фазата по допускане на касационното обжалване.
Доколкото е заявено противоречие на въззивното решение с практика на Върховния касационен съд, която няма характер на задължителна съгласно разясненията в т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поддържаното основание следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. То не е налице по следните съображения:
ТР № 44 от 18.05.1971 г. на ОСГК на ВС урежда случаи на постройки, изградени в личен имот на единия от съпрузите, които по своя характер и предназначение имат предимно обслужващо значение – като кухня, навеси, бараки, стопански постройки, огради и др. Те не могат да бъдат обект на самостоятелна собственост и не стават общо имущество по смисъла на чл. 13, ал. 1 СК /от 1968 г. – отм./, макар и да са построени и придобити през време на брака на двамата съпрузи. В тълкувателния акт е прието също, че когато през време на брака е направена постройка върху имот, изключителна собственост само на единия съпруг, тя може да стане семейна имуществена общност само ако би могла да бъде обект на отделна самостоятелна собственост от собствеността на мястото, респективно сградата, която е изключителна собственост на единия от съпрузите.
В разглеждания случай въззивният съд приел за установено, че ищецът е брат и наследник на П. Ст. Л.. През 1954 г. тя и В. А. Л. сключили граждански брак, прекратен със смъртта на съпругата на 21.03.1999 г. С договор, сключен с н. а. № 30/1968 г., В. Л. придобил чрез дарение идеални части от мястото, в което е построена сградата, както и правото на надстрояване на втори етаж, като строителството е извършено по време на брака му с П. Л.. Прието е също, че спорният втори етаж съставлява самостоятелен обект на собственост, състоящ се от три стаи и сервизни помещения. С оглед така установения характер на обекта, разрешението, дадено от въззивния съд, не противоречи на разрешението в ТР № 44/1971 г., че вещта, като самостоятелен обект на правото на собственост, е придобита в режим на съпружеска имуществена общност. Освен това то е в съгласие и с Постановление № 5 от 31.10.1972 г. на Пленума на ВС, което е с характер на задължителна за съдилищата практика, уреждащо разглеждания сега въпрос по същия начин. Възражението на касаторите, че вторият етаж не е самостоятелен обект, не е поддържано в предходните инстанции и като направено за пръв път с касационната жалба, не може да се обсъжда при разрешаването на спора.
Обжалваното решение не противоречи и на решение № 115 от 01.03.2006 г. по гр. д. № 696/2005 г. на ВКС на РБ, І-во г. о. С него е прието, че когато по време на брака в имот – съсобствен между единия съпруг и трето лице, бъде построена самостоятелна сграда, правото на собственост върху нея ще принадлежи общо на двамата съпрузи само ако строежът е осъществен въз основа на надлежно учредено право на строеж, тъй като само в този случай установената в чл. 92 ЗС презумпция би била оборена. В разглеждания случай строителството на втория етаж е осъществено въз основа на придобито от съпруга право на надстрояване и при издадени строителни книжа, като с факта на упражняването му по време на брака и съгласно разрешението по Постановление № 5/1972 г. на Пленума на ВС е възникнала съпружеска имуществена общност върху спорния обект.
Решение № 904 от 02.10.2008 г. по гр. д. № 3167/2007 г. на ВКС, І-во г. о., което разглежда хипотезата на възникване на съпружеска имуществена общност при изплащане през време на брака на суми за уравнение на дяловете при възлагане на съпруга-сънаследник по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, е неотносимо към спорния втори етаж на сградата. В настоящия случай сумата 177.50 лева за уравнение на дяловете при извършена със сестрата на В. Л. делба е присъдена във връзка с възлагането в дял на този съделител на идеални части от мястото и сутеренния етаж, който не е предмет на касационното обжалване.
По въпроса за придобивната давност касаторите поддържат, че обжалваното решение противоречи на решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о. С него е прието, че след като един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху съсобствения имот, отблъсквайки владението на останалите сънаследници и манифестирайки спрямо тях намерение занапред да владее целия имот изключително и само за себе си, прекъсването на давността в подобна хипотеза се изразява във фактическо въздействие върху самия имот или заявяване на права за имота по съдебен ред.
В разглеждания случай ответниците /сега касатори/, които са оспорили твърдението за съсобственост, са се позовали на договор, сключен с н. а. № 138 от 31.05.2006 г., с който закупили от В. Л. спорния втори етаж, както и сутеренния етаж на сградата, гараж и идеални части от мястото; въвели са и правопрекратяващо възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, при условията на чл. 82 ЗС чрез присъедивяване владението на праводателя им В. Л..
Въззивният съд приел, че правата на ищеца като наследник по закон на П. Л. не са били оспорвани от съпруга й В. Л., който с договор, сключен с н. а. № 77/2000 г., продал на ищеца 1/3 ид. ч. от друг имот на наследодателката. Позоваването на кратката придобивна давност също е прието за недоказано, доколкото към датата на завеждане на иска /25.06.2009 г./ този срок /5 г./ не е изтекъл. Ето защо съдът счел, че е налице съсобственост по отношение на втория етаж и допуснал делбата при квоти 1/6 ид. ч. за ищеца и 5/6 ид. ч. за ответниците.
Следователно, решаващото съображение на въззивния съд за да не уважи довода за изтекла в полза на касаторите придобивна давност, е различно от изтъкнатото в решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр. д. № 2728/2008 г. на ВКС на РБ, ІІ-ро г. о., и затова не е налице сходство в случаите, а оттам – и противоречиво разрешаван въпрос. Обжалваното решение съдържа преценка относно наличието на признаците на владението, а въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, в т. ч. и относно субективния елемент на владението /както и във връзка с чл. 49 ЗН, по приложението на който също не е формулиран правен въпрос/, съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съгласие с материалния закон, касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не се констатират и предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационната жалба за разглеждане по същество. Не е налице произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, свързан с тълкуването на закона, който, поради противоречивото му прилагане от съдилищата, да е от значение за развитието на правото, с цел еднаквото прилагане на закона. Следва да се има предвид и това, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не възниква във всички случаи на неточно прилагане на закона, а само в рамките, очертани с т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. К. не обосновават наличие на такава хипотеза, тъй като в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са изложени доводи с какво разглеждането на обжалваното решение ще допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Предвид изхода на делото и заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят 300 лева – разноски за производството пред Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА за разглеждане по същество касационната жалба на Е. М. К. и К. Т. К. срещу въззивното решение № 1478 от 01.12.2011 г. /допълнено с определение № 138 от 18.01.2012 г. по чл. 248 ГПК/ по гр. д. № 1099/2011 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. М. К. и К. Т. К. да заплатят на А. И. П. сумата 300 /триста лв./ лева, съставляваща разноски за производството пред Върховния касационен съд на РБ.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: