11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
гр. София, 22.07.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 4023 по описа за 2013г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. Й. Л. от [населено място], [община] пазар чрез процесуални представители адв. Л. В. и адв. С. Б. срещу решение № 161 от 12.06.2013г. по в. т. дело № 261/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 25 от 14.02.2013г. по т. дело № 282/2012г. на Шуменски окръжен съд и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Д. Й. Л. срещу [фирма], [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 41 238,50 лв., представляваща недължимо заплатена сума, от която 4 913,36 лв. по договори за кредит № 76Кр-АА-0847 от 20.12.2005г. /2 196,43лв./, № 76Кр-АА-0964 от 10.03.2006г. /670,38лв./ и № 76Кр-АА-1488 от 15.01.2007г. /2046,55лв./, 394,10 лв. /201.50 евро/ по договор за кредит № 76Кр-АА-1489 от 15.01.2007г. и 35 931,04 лв. по споразумението от 02.04.2009г.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение и представено в изпълнение на указанията на съда допълнение към него касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Процесуалноправни въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд да направи преюдициално запитване относно валидността и действието на относима по делото интеграционна правна норма, на която се е позовала страната – за приложението в случая на Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета? – противоречие с определение № 683/25.10.2011г. по т. д. № 1132/2010г. на ВКС, определение № 370/28.05.2013г. по ч. гр. д. № 2187/2013г. на ВКС.
2. Следва ли да има изричен отхвърлителен диспозитив, с който съдът отхвърля искането за преюдициално запитване? – противоречие с решение № 54/14.04.2011г. по гр. д. № 839/2010г. на ВКС, определение № 75/14.03.2013г. по т. д. № 626/2012г. на ВКС.
3. Преклудира ли се правото на ищеца да предяви иск за прогласяване нищожност на договорни клаузи, ако не се е ползвал от възможността на чл. 414 ГПК и чл. 423 ГПК да възрази на издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение? – противоречие с определение № 163/04.02.2011г. по ч. гр. д. № 901/2010г. на ВКС.
4. Допустимо ли е съдът служебно да направи прихващане на две насрещни вземания без изрично изявление на съответната страна и без вземането да е установвено по основание и размер със сила на пресъдено нещо? – противоречие с решение № 598/29.06.2010г. по гр. д. № 125/2010г. на САС, ГК, 8 състав, решение № 61/26.03.2013г. по гр. д. № 904/2012г. на ВКС, решение от 20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, II г. о., решение от 08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, IV г. о., решение от 23.07.2010г. по гр. д. № 92/2009г. на ВКС, IV г. о., решение от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение от 18.11.2011г. по гр. д. № 1964/2010г. на ВКС, IV г. о.
Материалноправни въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд да приложи относимите европейски норми, на които страната се е позовала?
2. Може ли частният земеделски производител да се ползва от закрилата на Закона за защита на потребителите? Явява ли се частният земеделски производител „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите и следва ли сключените от него договори за кредит да бъдат подчинявани на разпоредбите на Закона за зищат на потребителите, съответно на правилата на Директива 93/13/Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета?
3. Допустима ли е едностранна и мълчалива промяна на условията по договора /лихвения процент/ от страна на банката, без кредитополучателя да бъде уведомен за промяната? – противоречие с решение от 18.11.2012г. по т. д. № 2271/2011г. на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 788/03.12.2012г. по т. д. № 169/2012г. на ВКС, ТК, I т. о.; решение № 3887/05.06.2012г. по в. гр. д. № 6209/2012г. на СГС, ГО, IV-Г състав, недопуснато до касационно обжалване с определение № 72/13.02.2013г. по т. д. № 802/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 706/29.11.2012г. по в. гр. д. № 809/2012г. на Русенски окръжен съд.
4. Допустимо ли е банката да начисли и да удържи от кредитополучателя такса по т. 26 от ТТР към ЗЧСИ по спряно изпълнително дело и за неизвършени от частния съдебен изпълнител изпълнителни действия?
5. Фактът, че кредитополучателят е подписал един договор с банката, води ли сам по себе си до извода, че е бил наясно с условията на предлаганите от банката договори за кредит и е бил удовлетворен от условията им?
Ответникът [фирма], [населено място] чрез пълномощници П. С. – управител и Д. И. – юрисконсулт оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съдържа конкретно и ясно формулирани въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС, нито с установената от съдилищата съдебна практика, нито са обосновани основания относно значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правотношения по търговски сделки по смисъла на обективния критерий на чл. 1 ал. 1 т. 7 ТЗ и субективния по чл. 1 ал. 3 ТЗ – договори за кредит, сключени между ответната банка и ищеца – земеделски производител. Установил е, че поради спиране на плащанията по всеки от договорите към м. април 2008г. банката е предприела действия по принудително събиране на вземанията по реда на чл. 417 ГПК и сл. ГПК – по образувани в Районен съд Нови пазар заповедни производства в полза на ответната банка са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК съответно № № 358, 359, 360 и 361, всички от 10.12.2008 г. и изпълнителни листи от същата дата, съответно по ч. гр. д. № 670/2008г., № 671/2008г., № 672/2008г. и № 673/2008г. Присъдените суми включват вземане за неплатена главница, договорна лихва за периода 15.04.2008 – 25.11.2008г., наказателна лихва за същия период, законната лихва до окончателното плащане и разноски, включващи държавна такса за заповедно производство и адвокатско възнаграждение. Решаващият съдебен състав е констатирал, че дължимите суми по изпълнителните листи по отделните договори към 25.11.2008 г. са в размери, както следва: по договор № 76- КР-АА-0847/20.12.2005 г – общо 77 673,93 лв., по договор № 76- КР-АА-0964/10.03.2006 г. – общо 25 885,48 лв., по договор № 76- КР-АА-1488/15.01.2007 г – общо 176 340,63 лв. и по договор № 76- КР-АА-1489/15.01.2007 г – общо 49 675,78 евро. По делото е установено, че ищецът не е подал възражения по чл. 414 ГПК по образуваните заповедни производства и в процеса на започналото принудително изпълнение въз основа на издадените изпълнителни листи между страните на 02.04.2009г. е постигнато процесното споразумение, съгласно което общото задължение по всички договори е изчислено на стойност общо 415 062,64 лв., която сума включва присъдените главница и лихви, законова лихва до 18.03.2009г. и разноски, като страните са уговорили разсрочено плащане на задължението на определени вноски и в определена поредност /съдебни разноски, лихви и главница/ срещу задължението на банката – ответник да поиска спиране на изпълнителните производства на осн. чл. 432, т. 2 ГПК след плащане на първата вноска.
Въз основа на заключенията на съдебно-счетоводната експертиза въззивният съд е установил размера на преведените и дължими от ищеца суми по четирите договора за кредит към момента на спиране на обслужването на дълга – 01.04.2008г. /платени 268 237,98 лв. при дължими по погасителен план 263 324,62 лв./ и дължимите суми по четирите кредита към момента на споразумението – 02.04.2009г. /общо 415 062, 64 лв., от които 344 283,49 лв. – главница общо по четирите договора, 49 356, 14 лв. – присъдена договорна и законна лихва за периода от 01.04.2008г. до 25.11.2008г. и 21 523,01 лв. – съдебни разноски за заповедното производство/ като е отчел, че кредитите са станали предсрочно изискуеми поради необслужването им. По отношение на таксите по чл. 26 от Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ решаващият съдебен състав въз основа на допълнителното заключение на съдебно-счетоводната експертиза е приел, че са събирани с всяка вноска като е спазен принципът на пропорционалност по забележка 1 към чл. 1 от споразумението. След като е съобразил постъпилите 150 000 лв., платени по С. през декември 2007 г. и погасената с тях част от дълга по договора за кредит от 15.01.2007г. /в поредност лихви и част от главницата/, платените след сключване на споразумението суми в размер 123 358,70 лв. и 13 613,32 евро и приспадането на сумата 84 615 лв. от проданта по ЗОЗ, въззивният съд е заключил, че към момента на предявяване на иска непогасеният остатък по всички договори е общо в размер на 304 718,25 лв.
За да направи извод за неоснователност на възраженията за нищожност на съответните разпоредби от договорите за кредит и споразумението, основани на чл. 143 З., решаващият съдебен състав е разграничил земеделския производител по смисъла на §1 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за подпомагане на земеделските производители от селскостопанския производител и е изложил съображения, че ищецът като физическо лице, занимаващо се със селскостопанска дейност като земеделски производител, не може да се ползва от Закона за защита на потребителите по аргумент от § 13, т. 1 от ДР, защото договорите за кредит обслужват неговата професионална или търговска дейност – сключени са от ищеца за да се финансира разширяването на дейността му като земеделски производител. Поради това, че ищецът е производител на селскостопанска продукция, предназначена за продажба, а не за собствено потребление, той не е потребител по смисъла на чл. 2 от б. „б” от Директива 93/13/Е. на Съвета от 5.04.1993г., въведена в Закона за защита на потребителите с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на З. /Д. в., бр. 64/2007г./. По изложените съображения въззивният съд е приел, че няма основание за преюдициално запитване относно приложението на посочената Директива.
Изводът, че процесните договори за кредит не попадат под защитата за потребители е аргументиран и с факта, че са обезпечени с договорни ипотеки /чл. 4 от Закона за потребителския кредит/.
Възраженията за нищожност на основание чл. 146 във връзка с чл. 143, т. 3, 6 и 9 З. са приети за неоснователни и по същество, тъй като с договорите са определени по размер лихвите и видовете дължими разноски по обслужване на кредита, приложени са и погасителни планове. Според съдебния състав доводите на ищеца, че не е имал възможност предварително да се запознае с условията на договорите, са несъстоятелни поради това, че не се касае за един договор за кредит , а за няколко договора, сключени през периода от 2005г. до 2007г. при сходни условия, като сключването на следващите договори предполага, че условията са го удовлетворявали. Въз основа на свидетелските показания на П. Василева и заключението на СТЕ са изложени и аргументи, че невъзможността на ищеца да обслужва дълговете си е резултат на намалена кредитоспособност поради неправилен разчет на съфинансирането по програма С..
Освен изложените съображения, е прието, че възраженията за нищожност на клаузите по четирите договора за кредит са недопустими поради преклузия – ищецът не е подал възражения в срока по чл. 415 ГПК или по реда 423 ГПК, поради което са настъпили последиците по чл. 416 ГПК, и установеното в заповедите за изпълнение вземане и издадените изпълнителни листи могат да бъдат оспорвани единствено по реда на чл. 424 ГПК.
Възраженията за нищожност на останалите клаузи в споразумението са допустими, но неоснователни, тъй като уговорените между страните условия за даване съгласие от банката за спиране изпълнението на образуваните изпълнителни дела не противоречат на закона. Не е налице неравноправност на клаузите поради това, че определената лихва и поредността на погасяване на задълженията е съобразена със закона – чл. 76, ал. 2 ЗЗД и е определена на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД при база основен лихвен процент, който се определя от БНБ, а не въз основа на базов лихвен процент, за да се приеме неравноправност на клаузите.
Съображенията на въззивната инстанция за неоснователност на доводите, че клаузите в споразумението са неравноправни, защото кредиторът е диктувал условията, при които може да се отсрочи плащането и длъжникът не е имал възможност да се запознае предварително с тях, се основават на неотчитане от ищеца на настъпилата предсрочна изискуемост на кредитите поради тяхното необслужване и започналото принудително изпълнение по четирите договора. Недостатъчната според ищеца отсроченост на плащането във времето не представлява неравноправна клауза, тъй като спирането на принудителното изпълнение от страна на кредитора на основание споразумението е благоприятна възможност, която е в интерес на длъжника.
Поради неоснователност на възраженията на ответника за нищожност на клаузите по договорите и споразумението от 02.04.2009 г. и данните за непогасения остатък от задължението по всички договори общо в размер на 304 718,25 лв. въззивният съд е направил крайният извод за неоснователност на предявения иск за връщане на сумата 41 238,50 лв., претендирана като платена в повече от дължимото задължение.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.
Първият и вторият процесуалноправни въпроси не са решени в противоречие с постоянна практика на ВКС, нито се решават противоречиво от съдилищата, нито по отношение на тях е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбите, уреждащи факултативния и задължителния характер на запитването за тълкуване на норма от правото на Европейския съюз /чл. 267, § 2 и § 3 ДФЕС и чл. 629, ал. 1, 2 и 3 ГПК/ са точни и ясни и по отношение на тях е създадена съдебна практика на Съда на Европейския съюз, която намира приложение. Всеки съд или правораздавателен орган на държава-членка, сезиран да се произнесе с решение с правораздавателен характер и неговото решение подлежи на обжалване може, но не е длъжен да отправи преюдициално запитване до С.. Националната юрисдикция, чието решение подлежи на обжалване според националното право, има свободата на преценка за отправяне на преюдициален въпрос – може служебно да се обърне към С. или по искане на страните, като в последния случай преценката дали да се отправи запитване е изцяло в прерогативите на съда. В този смисъл са постановени множество решения на С. – решение от 22.11.1978г. по дело 93/78, L. Mattheus срещу Doego Fruchtimport und Tiefk?hlkost eG., решение от 03.05.1994г. по дела С-332/92, С-333/92 и С-335/92 /обединени/, Eurico I. Srl, Viazzo Srl и F & P S. срещу Ente Nazionale R., решение от 12.06.1986г. по дела 98, 162, 258/85 /обединени/, M. Bertini и G. Bisignani и други срещу Regione Lazio и Unit? sanitarie locali и други. Задължителен характер има преюдициалното запитване, отправено от последната инстанция. Всеки съд или правораздавателен орган на държава-членка, сезиран да се произнесе с решение с правораздавателен характер, което не подлежи на обжалване, е длъжен да отправи преюдициално запитване до С., когато разрешаването на спора налага прилагане на правни норми от правото на ЕС и тяхното тълкуване. В този смисъл е постоянната практика на С. – решение по дело 6/61 Costa v. ENEL, решение по дело С-224/01, K?bler v A. и други. Във всички случаи обаче, когато валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на спора, националната юрисдикция, без значение дали решението й подлежи на обжалване или е окончателно, е длъжна да направи запитване до С..
Националната юрисдикция не е длъжна да се съобрази с направеното от страната искане за отправяне на преюдициален въпрос, а има право на преценка дали да отправи преюдициално запитване до С.. В този смисъл са решение от 07.05.1997г. по дело С-253/95г., Moksel, решение от 16.11.1995г. по дело С-152/94г., Van Buynder, решение от 16.01.1974г. по дело 166/73, Rheinmuhlen и други.
Поради това, че отказът на съда да направи преюдициално запитване до С. не подлежи на обжалване /чл. 629, ал. 2, изр. 2 ГПК/, а се преценява при обжалване на постановеното решение с оглед прилагане на относимите материалноправни норми и тяхното тълкуване, съдът може да изложи съображения и в съдебното решение. Липсата на изричен отхвърлителен диспозитив с определение, с което съдът отхвърля искането на страната за преюдициално запитване, не е съществено процесуално нарушение, и не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.
Позоваването на противоречие с определение № 683/25.10.2011г. по т. д. № 1132/2010г. на ВКС и определение № 370/28.05.2013г. по ч. гр. д. № 2187/2013г. на ВКС /по първия въпрос/, както и на решение № 54/14.04.2011г. по гр. д. № 839/2010г. на ВКС и определение № 75/14.03.2013г. по т. д. № 626/2012г. на ВКС /по втория въпрос/ е неоснователно, тъй като същите са ирелевантни за спора – не се отнасят до посочените от касатора процесуалноправни въпроси.
По третия процесуалноправен въпрос е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 781/25.05.2011 г. по гр. дело № 12/2010 г. На ВКС, ГК, III г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което е задължително за първоинстанционния и въззивния съд и с което съдебният състав на въззивната инстанция се е съобразил. Съгласно постоянната практика на ВКС неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване на вземането по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК или новооткрити обстоятелства и доказателства по чл. 424 ГПК. Стабилизираната заповед за изпълнение има преклудиращ ефект по отношение на фактите, които са били известни на длъжника преди изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК и следователно, дори и да бъдат установени, искът не би могъл да бъде уважен. Доводът за противоречие с определение № 163/04.02.2011г. по ч. т. д. № 901/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. е неоснователен, тъй като е неотносимо – разрешените в него въпроси се отнасят до правния интерес от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК и неговата допустимост при подадено от длъжника „възражение”, с което се признава вземането и се излагат мотиви за непогасяване на задължението на длъжника към кредитора поради липса на средства.
Четвъртият процесуалноправен въпрос „допустимо ли е съдът служебно да направи прихващане на две насрещни вземания без изрично изявление на съответната страна и без вземането да е установвено по основание и размер със сила на пресъдено нещо” е ирелевантен, тъй като въззивният съд не е направил прихващане на насрещни вземания. Установената разлика в размер 4 913,36 лв. се отнася към дължимите и платени суми към момента на спиране на обслужване на дълга – 01.04.2008г. Посочената сума е включена в присъдените със заповедите за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, защитата срещу които е по реда на чл. 414 ГПК чрез възражение или възражение по смисъла на чл. 423 ГПК, и оспорването й в отделно производство въз основа на факти, известни на длъжника преди изтичане на срока за възражение по чл. 414 ГПК, респективно чл. 423 ГПК е преклудирано.
Първият, вторият и третият материалноправни въпроси са относими към действителността на договорите за кредит, респективно неравноправността на определени клаузи от тях. След като ищецът /длъжник в заповедното производство/ не се е възползвал от възможностите на чл. 414 и чл. 423 ГПК, то правото му да се позовава на нищожност, респективно неравноправност на определени клаузи от четирите договора за кредит е преклудирано. Поради това посочените три материалноправни въпроса са ирелевантни за спора.
Относно четвъртия материалноправен въпрос, посочен от касатора в допълнителното изложение, настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да представи точно и мотивирано изложение не само на касационните основания по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, но и на основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. В настоящия случай касаторът не е посочил решения на ВКС, в които според него този въпрос се решава по друг начин, нито е уточнил дали се касае до решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК или по реда на отменения ГПК. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също не е налице. Съгласно т. 4 на посоченото Тълкувателно решение правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай касаторът не е обосновал посоченото основание – не е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството.
Въпросът „Фактът, че кредитополучателят е подписал един договор с банката, води ли сам по себе си до извода, че е бил наясно с условията на предлаганите от банката договори за кредит и е бил удовлетворен от условията им?“ е относим към предмета на делото и е свързан с правилността на въззивното решение, но отговорът му е обусловен от доказателствата по делото. Дали на ищеца са били ясни условията на банката по процесните договори за кредит е въпрос, конкретен за делото и оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, относим е към обосноваността, респективно необосноваността на обжалвания съдебен акт, а не представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 1 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 161 от 12.06.2013г. по в. т. дело № 261/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА Д. Й. Л. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] пазар, област Шумен, [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК], [населено място], район „Изгрев“, [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.