11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
гр. София, 24.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 196 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Дарена А. срещу решение № 2616 от 31.03.2016г. по в. гр. дело № 189/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б отделение, с което след частична отмяна на решение № I-043-169 от 07.09.2015г. по гр.дело № 42925/2013г. на Софийски районен съд, I гражданско отделение, 43 състав ответникът е осъден да заплати на ищеца Г. Н. З. от [населено място] следните суми: 1/ на основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 240 ЗЗД сума в размер на 22 394,77 лв. – главница по договор за заем от 24.04.2007г. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 16.10.2013г. до окончателното й изплащане; 2/ на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва за забава в общ размер 6 296,71 лв., от която сума 3 395,14 лв. представляват лихва за забава за периода от 16.10.2010г. до 15.10.2013г. върху сумата 11 000 лв. – първата половина от присъдената главница с падеж 24.04.2009г., и 2 901,57 лв. представляват лихва за забава за периода от 25.04.2011г. до 15.10.2013г. върху сумата в размер на 11 394,77 лв. – втората половина от присъдената главница; 3/ сума в размер на 3 038,91 лв. – разноски пред първата инстанция и сума в размер на 1 885,63 лв. – разноски пред въззивна инстанция.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради неизпълнение на разпореждането на СРС от 19.03.2014г., неотстраняване на пороците на исковата молба в указания срок въпреки направено възражение за връщане на исковата молба, както и поради това, че ищецът няма право на иск срещу ответното дружество, а ответното дружество не е ненадлежна страна в процеса. Касаторът релевира евентуално оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1/ Когато в писмен договор за обещание за заем по чл. 241 ЗЗД има уговорка за начина на използване на предоставената заемна сума, а именно за погашение задълженията на точно посочени трети лица по индивидуализирани изпълнителни дела, може ли да се приеме, че депозираните по тези изпълнителни дела суми са постъпили в собственост на заемателя, като в договора за заем въобще не е посочено, че заемната сума ще погасява задължение и на заемателя?
2/ Необходимо ли е, за да се приеме, че е налице сключен договор за заем по чл. 240 ЗЗД, респ. че заемодателят е предал заемната сума в собственост на заемателя, чрез погасяване задължение на последния, в самия договор за заем по чл. 241 ЗЗД да е постигнато изрично съгласие, че ще се погасява задължение на заемателя, или съдът може да направи такъв извод /за съгласие на заемателя да получи заем по този начин/ на базата на други документи, извън договора за заем, които установяват задължение на заемателя. свързано със задължението на едно от лицата, посочени поименно в договора за заем като такива, чиито задължения ще бъдат погасявани със заемната сума?
По тези въпроси касаторът поддържа, че решението противоречи на Решение № 327/19.04.2010г. по гр.д. № 2607/2008г. на САС, ГК, 7 състав – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
3/ Може ли да се счете, че е налице сключен договор за заем по чл. 240 ЗЗД при положение, че между страните има писмен договор за обещание за заем по чл. 241 ЗЗД, съдържащ изрични уговорки за начина на предоставяне на заемната сума, но заемодателят се е отклонил от тези уговорки и е предоставил заемната сума на трето лице за погасяване задължение на заемоискателя, непосочено в договора по чл. 241 ЗЗД?
4/ Може ли да се счете, че е налице изпълнение на задължение за предоставяне на заем, когато сумите са изплатени по сметка на трето лице, а не са постъпили по сметка на заемателя в хипотеза, в която това трето лице е съдебен изпълнител и заемателят е длъжник по изпълнително дело при този съдебен изпълнител, но това не е указано въобще в договора за заем?
5/ Може ли да се приеме, че е налице солидарност между две лица на базата на издаден изпълнителен лист срещу тях за една обща сума, без в изпълнителния лист да е посочено изрично, че отношенията между тях са такива на солидарни длъжници, както и без да е посочено основанието за солидарността? Според касатора този въпрос е от значение за развитието на правото и е свързан с изясняване на пасивната солидарност, респ. доказването на размера на задълженията, когато две лица поемат задължения, както и от значение за тежестта на доказване; този въпрос има отношение към точното прилагане на закона по въпроса може ли да се счита уговорка за солидарност, когато две лица дължат една и съща сума, без да е посочено основанието на което дължи всеки от тях в изпълнителния лист и без да е посочено изрично, че те са солидарни длъжници – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
6/ Банковото нареждане за преведени суми по сметка на получателя ЧСИ с наредител заемодателя по писмен договор за заем от името и за сметка на заемателя – тьрговско дружество, на когото заемодателят е управител, представлява ли разписка за предоставени в заем суми, в хипотеза, в която в договора е уговорено: а/ заемната сума да се предаде на заемателя /чл. 1, ал. 2, изр. 1 от процесния договор/; б/ сумата, предоставена по заема да се използва по две изпълнителни дела с посочени по тях длъжници – физически лица, между които не е посочен заемателят -юридическо лице; в/ заемодателят е длъжен да предаде сумата в сроковете и по начина, уговорени в чл. 1, ал. 2 от договора, за което следва да се издадат и подпишат разписки за всяка вноска, но такива не са издадени?
7/ Представлява ли Протоколът от НАП за извършена проверка на физическото лице Г. Н. З. доказателство за приета от юридическото лице [фирма] в заем и собственост декларирана от Г. З. сума, при положение че липсват данни от насрещна проверка на [фирма], такава не е извършвана, както и при положение, че заемът не е отразен в счетоводството на дружеството и в платежните нареждания не е посочено заемното основание за банковите преводи? Според касатора този въпрос е от съществено значение за доказателствената стойност на протокола в хипотеза, в която констатациите са по декларация на проверяваното лице, и поради липсата на съдебна практика разрешаването му е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. З ГПК.
8/ Представлява ли банковото нареждане за суми по сметка на ЧСИ доказателство за заемно правоотношение, при положение, че в него не е посочено основанието за нареждането, а е посочено само от чие име се извършва то и това не е името на наредитсля, а на длъжник по изпълнителното дело, който не е упоменат в договора за заем? Касаторът твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с Решение № 52/22.05.2009г. по т. д. № 695/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. – основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
9/ Може ли да се приеме, че материалите от приключило заповедно производство – заявление, заповед за изпълнение и изпълнителен лист, в което производство е издаден изпълнителен лист за заемна сума, еднаква по размер с процесната, срещу ответното дружество, в полза на другия управител на дружеството Ц. А., представляват годно и относимо доказателство за установяване съществуването на процесното заемно правоотношение между Г. З. и ответното дружество? Изпълнението, установено в заповедното производство, на единия от идентичните по съдържание договори за заем по чл. 241 ЗЗД означава ли, че другият е изпълнен? Има ли заповедта за изпълнение задължителна сила в исковия процес при положение, че не се ползва със сила на присъдено нещо?
10/ При наличие за твърдения за погасяване на чуждо задължение чрез плащане по сметка на ЧСИ, каквито твърдения се съдържат и в исковата молба, правната квалификация на иск по чл. 240 ЗЗД или е предявен иск по чл. 74 ЗЗД? Според касатора въззивният съд неправилно и в противоречие със съдебно решение № 145/16.04.2015г. по гр. д. № 5024/2014г. на ВКС, ГК, IV г. е приел, че се касае за предявен иск по чл. 240 ЗЗД, вместо иск по чл. 74 ЗЗД при наличие на погасяване на чуждо задължение чрез плащане по сметка на ЧСИ.
11/ Въпросът за правната квалификация на иска, която съдът следва на извърши, изхождайки от фактите по делото и твърденията, на които ищецът основава своето право, както и за произнасяне по спора, с който е сезиран с исковата молба, е разрешен в противоречие с Решение № 145/16.04.2015г. по гр. д. № 5024/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о. и Решение № 45/20.04.2010г. по т. д. № 516/2009г. на ВКС, ТК – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
12/ Въпросът за нищожността на договора за заем и за доказването на предаването на суми от управителя на дружеството по договора за заем, сключен между управителя на дружеството и дружеството, без наличие на валидно взето решение от Общото събрание на дружеството и за сключване на договор за заем, е решен в противоречие с Решение № 57/29.04.2013г. по гр. д. № 354/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
13/ Въззивният съд в нарушение на Тълкувателно решение № 1/2000г. ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС се е произнесъл по следните въпроси:
13.1. Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне на въззивния съд по незаявени оплаквания относно правилността на въззивното решение?
13.2. Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на съдебното решение?
13.3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?
Ответникът Г. Н. З. от [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. М. П. оспорва касационната жалба и въвежда възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Подробни съображения са изложени в писмен отговор.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение поради неизпълнение на разпореждането на СРС от 19.03.2014г., неотстраняване на пороците на исковата молба в указания срок въпреки направено възражение за връщане на исковата молба, както и поради това, че ищецът няма право на иск срещу ответното дружество, а ответното дружество не е ненадлежна страна в процеса, са неоснователни. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, същата е редовна, в нея са посочени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които се иска присъждане на претендираните суми и заявеният петитум съответства на обстоятелствената част на исковата молба. Предвид твърдението, че ответникът – заемател не е изпълнил задължението си да върне предоставената му на заем сума по сключения между страните договор за заем, ищецът има право на иск и ответникът е надлежна страна в процеса.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че на 24.04.2007г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който ищецът /заемодател/ се е съгласил да предостави на ответника /заемател/ сумата в размер на 22 394,77 лв., а последният да я върне на първия в сроковете по чл. 2, ал. 2 от същия. Въз основа на съдържанието на договора е установил, че страните са постигнали съгласие сумата, предоставена по заема, да се използува по изп. дело № 20077810400187 и 20077810400212 срещу В. И. Х. и С. Г. И..
Съдебният състав е констатирал, че ищецът Г. З. и лицата, срещу които са образувани процесните изпълнителни дела, са били съдружници в [фирма]. С решение на Общото събрание на съдружниците от 14.09.2012г. З. е изключен като съдружник и освободен като управител, а В. И. и С. Г. са прехвърлили дяловете си на Ц. П. А. с договори, сключени на 16.01.2013г.
Установил е, че изпълнителните дела са образувани въз основа на изпълнителни листове, издадени в полза на Ц. срещу бившите съдружници и [фирма] като солидарни длъжници. Задълженията са погасени и наложените запори върху вземанията са вдигнати и с разпореждане на ЧСИ Г. Д. от 17.07.2007г. [фирма] е конституирано като взискател по изпълнителните дела поради това, че е платило задълженията. С молба от 22.01.2013г. от Ц. А. в качеството й на представител на [фирма] е поискано сумите, събрани по изп. дело № 2009788040017 да бъдат преведени по сметката на дружеството в качеството му на взискател.
Въззивният съд е констатирал, че със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410, издадена на 24.01.2013г. по ч. гр. д.№ 60336/2012г., е разпоредено [фирма] да заплати на Ц. П. А. сумата от 22 394,77 лв. – заемна сума по договор за заем от 24.04.2007г., ведно със законната лихва за периода от 17.12.2012г. до плащането на вземането, сумата 4 332,69 лв. – лихва за забава за определн период върху половината главница с падеж 26.04.2009г., и сумата 1 905,68 лв. – лихва за определен период върху половината от главницата с падеж 26.04.2011г. Установил е, че в заявлението по чл. 410 ГПК е посочено, че между заявителката Ц. А. и [фирма] е сключен договор за заем от 24.04.2007г. за сумата от 22 394,77 лв., предоставена за погасяване на задълженията по изпълнителни дела № 20077810400187 и 20077810400212 срещу В. И. и С. Г.. Посочено е, че сумата е преведена по банков път чрез Б. и са визирани уговорките за връщане на сумата, идентични с тези, уговорени с процесния договор. Заповедта за изпълнение е влязла в сила и на 08.04.2013г. е издаден изпълнителен лист. Въз основа на представените по делото доказателства по воденото от Ц. А. заповедно производство съдебният състав е заключил, че се опровергават възраженията й относно липсата на договор за заем, дадени в отговора по процесната искова молба в качеството й на управител на ответното дружество.
Въззивният съд е приел, че плащането от страна на Г. З. е извършено на 25.04.2007г. за сумата в размер по 4 000 лв. по всяко едно от изпълнителните дела № 20077810400187 и № 20077810400212, на 01.06.2007г. в размер на 14 000 лв. по сметката на ЧСИ Г. Д., а сумата в размер 394,77 лв. е платена в брой на ЧСИ. В трите броя платежни нареждания със заверка на банката е посочено, че ищецът извършва плащанията от името на [фирма] по уговорените в договора за заем изпълнителни дела. Прието е, че плащането е направено в сроковете и начина, визиран в чл. 1, ал. 2 от договора за заем.
Съдебният състав е констатирал, че договорът за заем е деклариран пред органите на НАП от страна на З. и е отразен в приложение № 1 към протокол № 902222 от 01.04.2010 г. на НАП, с. 9 раздел „Паричен поток за 2007г.“, но не е отразен в счетоводството на дружеството.
Въззивният съд е изяснил реалния характер на договора за заем, като е посочил, че предаването в собственост на парите или другите заместими вещи може да бъде извършено и косвено, например чрез депозиране на парите за сметка на заемополучателя у трето лице, или когато заемополучателят задържа една сума, която вече е имал или получил на друго основание, или когато заеманата сума се предоставя на трето лице /СИ/ по нареждане на длъжника, в случая [фирма] за погасяване на негово валидно възникнало задължение. Въз основа на установената фактическа обстановка решаващият съдебен състав е направил извод, че в случая е налице т. нар. „косвен заем“, като в този смисъл се е позовал и на решение № 378/30.12.2014г. по гр. д. № 3020/2014г. на ВКС, ГК., ІV г. о.
За да направи извод за неоснователност на възражението за давност по иска с правно основание чл. 240 ЗЗД, въззивната инстанция е съобразила датите на извършените плащания, сроковете по чл. 2, ал. 2 от договора за заем за връщане на сумите, падежът на двете суми – 24.04.2009г. и 24.04.2011г., и датата на предявяване на исковата молба – 16.10.2013г. и е заключила, че общата петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД не е изтекла. Относно приложимата петгодишна давност се е позовала на решение № 261/12.07.2011г. по гр. д. № 795/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 28/05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., съгласно които при договора за заем задължението е неделимо и уговореното връщане на сумата на погасителни вноски на определени дати не превръща вноските в периодични плащания.
Относно претенцията за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е приел, че се погасява по давност с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което е заключил, че задължението за лихва за забава за периода три години преди датата на предявяване на иска – 16.10.2013г. е погасено по давност, т. е. до 15.10.2010г. Вземанията за лихва за забава за периода от 16.10.2010г. до 15.10.2013г. по отношение на първата половина от предоставената в заем сума, т. е. в размер на 11 000 лв. и с падеж 24.04.2009г. не са погасени по давност. По отношение на втората претендирана част от заема в размер на 11 394,77 лв., с оглед датата на падежа заемополучателят е изпаднал в забава на 25.04.2011г., т. е. лихва за забава се дължи за периода от 25.04.2011г. до 15.10.2013г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният внъпрос от значение за спора е този, който е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Преценката за наличие на някое от визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК основания се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два материалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, ал. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива съдебна практита – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд, основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е осъществено. В конкретния случай касаторът се е позовал на противоречие с Решение № 327/19.04.2010г. по гр.д. № 2607/2008г. на САС, ГК, 7 състав. Посоченият съдебен акт не установява противоречива съдебна практика. Различният изход на споровете се дължи на различните доказателства, представени по отделните дела и конкретната фактическа обстановка.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на СГС по посочените в т. 3 и 4 от изложението правни въпроси. Третият и четвъртият въпроси не съответстват на данните по делото, тъй като заемодателят не се е отклонил от уговорките в договора за предоставяне на заемната сума – съгласно договора сумата се предоставя на заемателя за погасяване на задълженията по образуваните две изпълнителни дела по описа на ЧСИ Г. Д.; сумата е постъпила по сметката на ЧСИ именно по тези две дела и задълженията по тях са погасени.
Посоченият от касатора в т. 5 от изложението материалноправен въпрос не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция, поради което е ирелевантен и не отговаря на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания въпрос в т. 6 от изложението е неоснователен. Въпросът не е правен, е фактически и предполага обсъждане на съдържанието на платежното нареждане заедно и във връзка със съдържанието на сключения между страните договор. Уговорката сумите по заема да се използват по посочените две изпълнителни дела представлява изрично съгласие на заемателя със сумите по заема да се платят вместо него задълженията по изпълнителните дела. Плащането на задълженията по изпълнителните дела се извършва чрез постъпване на сумите по сметката на съответния съдебен изпълнител, което в случая е направено с представените по делото платежни нареждания.
Посочените в т. 7, 8 и 9 от изложението въпроси не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Протоколът от НАП за извършена проверка на физическото лице Г. Н. З. и материалите от приключилото заповедно производство не са единствените документи, въз основа на които е направен извод, че сумата в размер общо 22 394,77 лв. е платена съгласно договора за заем за погасяване на задълженията по изп. дела № 20077810400187 и 20077810400212 по описа на ЧСИ Г. Д., като плащанията са извършвани от името на [фирма]. В цитираното във връзка с осмия въпрос Решение № 52/22.05.2009г. по т. д. № 695/2008г. на ВКС, ТК, I т. о. е даден отговор на въпроса за презумирането на заемното основание в смисъл, че не може да се презумира, че предаването на суми от едно лице на друго става на основание договор за заем. В конкретния случай фактическите и правни изводи, включително изводът на СГС, че преведените от ищеца по сметката на ЧСИ Г. Д. по изп. дела № 20077810400187 и 20077810400212 и платена в брой суми са извършени в сроковете и по начина, визиран в чл. 1, ал. 2 от договора за заем, сключен между страните на 24.04.2007г., са направени след обсъждане на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка – договор за заем, платежни нареждания, останалите доказателства по изп. дела и протокола от НАП. Налице е постоянна практика на ВКС, че при наличие на първични счетоводни документи за извършено плащане е без значение дали плащането е отразено в счетоводството на търговското дружество.
Поставените от касатора десети и единадесети процесуалноправни въпроси също не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. В постоянната си и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които се основава иска и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и заявения петитум. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, например решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК и други. В конкретния случай ищецът в исковата молба е изложил конкретни факти и обстоятелства и е заявил петитум, съответстващ на обстоятелствената част на исковата молба, въз основа на които въззивната инстанция е определила правната квалификация на предявените искове съобразно постоянната практика на ВКС. Твърдението, че предоставянето от ищеца и Ц. П. А. на [фирма] /преди О./ на лични средства посредством договори за заем, включително процесния договор, поради необходимостта да бъдат погасени задължения на ответното дружество, тъй като Съдебният изпълнител е запорирал всички банкови сметки на дружеството, не обосновава правна квалификация на иска по чл. 74 ЗЗД. Заявената претенция е за връщане на предоставената на заем сума въз основа на сключения между страните на 24.04.2007г. договор за заем, поради което въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е квалифицирал иска по чл. 240 ЗЗД.
Посоченият в т. 12 от изложението въпрос не е обосновал правните изводи на въззивната инстанция, поради което не отговаря на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдебният състав на СГС не е обсъждал хипотези на нищожност на договора за заем, нито наличието или липсата на решение на Общото събрание на съдружниците на ответното дружество за сключване на договор за заем.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси „Дължи ли въззивният съд произнасяне по всички оплаквания във въззивната жалба и допустимо ли е произнасяне на въззивния съд по незаявени оплаквания относно правилността на въззивното решение? Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви при постановяване на съдебното решение? Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото?“ са решени в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените от касатора тълкувателни решения. Въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и се е произнесъл по правилността на решението на първоинстанционния съд в очертаните с въззивната жалба предели съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Формирал е собствени мотиви при постановяване на въззивния съдебен акт и е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната взаимна връзка.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника Г. З. направените от последния разноски за настоящото производство в размер 3 128 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2616 от 31.03.2016г. по в. гр. дело № 189/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на Г. Н. З. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 128 лв. /три хиляди сто двадесет и осем лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.