О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 477
С., 28.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………………………………….…. и с участието на прокурора ………………………………………………………..….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 438 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 3598/9.ІV.2012 г. на Г. С. И. от С., подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие от САК против онази част от решение № 360 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 7.ІІІ.2012 г., постановено по гр. дело № 3404/2011 г., с която е било признато за установено, че ищцовото [фирма]-С. има съществуващо вземане срещу настоящия касатор И. в размер на 721 401.28 лв. по запис на заповед от 20.ІІ.2008 г., въз основа на който, по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК, са била издадени на 22.VІІ.2008 г. заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 20246/08 г. по описа на СРС, ГО, 59-и с-в.
Оплакванията на касатора Г. Ст. И. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по същество на спора от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск на търговското д-во да се отхвърли – като неоснователен и недоказан, но също процесният запис на заповед от 20.ІІ.2008 г. да бъдел обявен за нищожен – на основание чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД или да бъдел унищожен – на основание чл. 30 ЗЗД, като в тежест на търговеца бъдат присъдени, на основани чл. 78, ал. 3 ГПК, всички направени от касатора по делото разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Г. Ст. И. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, като вместо правни въпроси, по които САС се е произнесъл с решението си, изтъква „възникването” на девет такива, всеки един от които бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, понеже по тях „липсва съдебна практика”, а именно:
1. Дали е в противоречие с добрите нрави и добрата търговска практика задължаването на управител на подчинено/собствено дружество да отговаря/гарантира лично паричен заем, предоставен от дружеството „майка” на подчиненото/собственото д-во?;
2. В кои случаи поемането на такава отговорност може да бъде обявено за нищожно на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД?
3. Ако подобно задължаване не е в противоречие с добрите нрави и с добрата търговска практика, има ли граници отговорността на управителя?
4. Ако управителят на подчиненото д-во се е задължил лично като физическо лице-гарант за задължения на последното към д-вото „майка”, може ли да му се търси отговорност за задължения на подчиненото д-во към д-вото „майка”, възникнали след като вече е освободен като управител, както и дали управителят се освобождава от отговорност за задълженията, които е гарантирал, ако подчиненото д-во ги погаси към дружеството „майка”, но след като управителят е освободен?
5. Възможно ли е да има липса на съгласие/воля при едностранни сделки, в частност след като е подписан запис на заповед?
6. Допустимо ли е да се разглежда едновременно с възражение за унищожаемост поради заплашване и възражение за липса на съгласие/воля за подписване на запис на заповед?
7. Възможно ли е в случай че се отхвърли възражението за унищожаемост на записа на заповед поради недоказване на заплашване, евентуално да се обсъжда като липса на воля мислената уговорка на издателя на записа на заповед, представляваща мотивацията му да го подпише под въздействие на вътрешно убеждение, че никога няма да се налага да плати поетото задължение, защото е подписал записа на заповед под въздействието на страха?
8. Как се е определя кое е най-обременителното задължение за длъжник, който не е страна по делото?
9. При задължение от различни дати достатъчно ли е да се приеме, че датите доказват кое е най-старото задължение или ако не е достатъчно, кой носи доказателствената тежест да докаже кое е най-старото задължение?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-С. писмено е възразила чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на въззивното решение в атакуваната му част, поради което се претендира потвърждаването му и осъждане на касатора И. да заплати разноски за настоящето пр-во в размер на адвокатския хонорар от 700 лв., съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие № А 0119933/9.V.2012 г.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС касационната жалба на Г. С. И. от С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да уважи положителния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Г. С. И. в посочения размер и, съответно, за да го отхвърли за разликата от 278 598.72 лв. до посоченото вземане в процесния запис на заповед от 20.ІІ.2008 г., възлизащо на 1 000 000 лв. /един милион лева/, въззивната инстанция е приела /препращайки към мотивите към решението на първостепенния съд, съгласно възможността за това по чл. 272 ГПК/ следното: 1/ Неоснователност на възраженията на Г. Ст. И. по чл. 26, ал. 1, предл. 3-то във вр. чл. 44 ЗЗД за нищожност на процесния менителничен ефект поради противоречие на едностранната сделка с добрите нрави; 2/ Неоснователност на възражението на И. за унищожаемост на същия ефект, на основание чл. 30 ЗЗД, предвид упражнена спрямо него принуда (заплашване) при издаването на този запис на заповед от 20.ІІ.2008 г.; 3/ Неоснователност на защитното възражение на ответника по иска относно поредността на погасяване на задълженията на управляваното от него [фирма]-С., извършени през месеците февруари и март на 2009 г. към холдинга-ищец по съществувалите между тях различни правоотношения, предвид липса на доказателства, че процесното задължение било най-старото и най-обременителното сред тях. Отделно в мотивите на САС към атакуваната чест от решението му е констатирано, че в отговора на И. по исковата молба на [фирма] възражение за нищожност на същия запис на заповед „поради липса на съгласие” не е било формулирано, т.е. по-късно направеното такова /в писмени бележки по делото/, вече е било преклудирано.
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая обаче нито един от общо 9-те въпроса, формулирани в изложението на касатора към жалбата му, не отговарят на това изискване. Те са с изцяло хипотетичен характер, тъй като реално не са били предмет на произнасянето на въззивната инстанция с атакуваната част от решението й по иска с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК На релевираният процесуалноправен въпрос под № 6 дали е допустимо „разглеждането” едновременно с възражение за унищожаемост поради заплашване и възражение за нищожност – поради липса на съгласие/воля за подписване на запис на заповед, въззивният съд не би могъл да отговори предвид констатацията си, че такова възражение е било в случая преклудирано /арг. чл. 133 ГПК/, понеже не е било направено своевременно в отговора по исковата молба на [фирма]. В равна степен това се отнася и до въпроси 5 и 7 от изложението на касатора към жалбата му и затова е ирелевантно, в противоречие със същността на законоустановените различни по степен пороци на сделките в гражданското и в търговското право, вкл. вида на исковата защита срещу тях, субективното му разбиране, че „ако е имало заплашване, значи не е имало воля и съгласие” /при издаването на процесния запис на заповед/. Под „срещана търговска практика” САС е имал предвид отношенията, установени на плоскостта на чл. 280, ал. 1 ТЗ между ответното по касация холдингово д-во и представляваното от настоящия касатор Е. по повод кредитирането му като „дъщерно” в холдинговата група, т.е. констатираното по делото „лично гарантиране” по така предоставения заем от страна управителя на последното е само функция от положението му на зависимост, произтичащо дефинитивно от това, че по силата на чл. 277, ал. 3 ТЗ холдингът „пряко” определя управителя на дъщерното си Е.. В заключение, след като в мотивите към атакуваната част на въззивното решение ясно е разграничено, че отговорността на И. като безусловно задължил се издател на записа на заповед от 20.ІІ.2008 г. е нещо различно от отговорността му като управител /по чл. 145-във вр. чл. 135, ал. 2 ТЗ/ на третото за процеса [фирма], чиито собственик на капитала е ищцовото [фирма], въпроси 1,2,3,4, а също така 8 и 9 от изложението към жалбата не са предмет на произнасянето на САС.
При този изход на делото в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК и във връзка с изрично направеното искане за това, на ответното по касация [фирма]-С. ще следва да бъдат присъдени разноски, на основание ч. 78, ал. 3 ГПК, в размер на сумата 700 лв., съгласно приложен към писмения му отговор по жалбата договор за правна защита и съдействие № А 0119933/9.V.2012 г.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 360 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от , постановено по гр. дело № 3404/2011 г., В ЧАСТТА МУ с която, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е било признато за установено, че [фирма]-С. има съществуващо вземане в размер на 721 401.28 лв. към Г. С. И. от С. по издаден от последния на 20.ІІ.2008 г. запис на заповед, на основание който търговецът е бил снабден със заповед за незабавно изпълнение и с изпълнителен лист по реда на чл. 417, т. 9, пред. 1-во ГПК.
О С Ъ Ж Д А Г. С. И., Е. [ЕГН], от [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх.”А”, ет. ІІ, ап. № 6, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 3 ГПК, да заплати на ответното по касация [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 700 лв. /седемстотин лева/, представляваща равностойността на разноските, които този търговеца е направил в настоящето пр-во по чл. 288 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2