5
гр. д. № 3712/2013 г. ВКС на РБ, І г. о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 477
София, 30.09.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Ж. Силдарева гр. д. № 3712/2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от В. И. В. от [населено място] касационна жалба срещу решение от 18.03.2013 г. по гр. д. № 15/2013 г. на окръжен съд – М., с което е потвърдено решение по гр. д. № 124/2011 г. на районен съд М., с което е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР за установяване, че касаторът е бил собственик на 384.9 кв. м., които при изработване на кадастралната карта на [населено място] неправилно са заснети като част от имот с идентиф. 48489.6.69, който е собствен на ответника [фирма]. Касационнияте доводи са за необоснованост на правните изводи и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила.
Иска се допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основанието чл. 280, ал.1, т. т. 1 и 2 ГПК.Поддържа се, че съдът се е произнесъл по въпросите: 1. допустимо ли е съединяване на установителен иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР с установителен иск за собственост по чл. 124 ГПК по почин на съда; 2. допустимо ли е да се установи владение с намерение да се владее за себе си върху част от съседен имот, ако лицето не знае, че в собствения му имот е включена част от съседен имот и това незнание поставя ли началото на давностно владение; 3. приложима ли е разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС, когато няма правно основание, годно да направи владелеца собственик.
По първите два въпроса допускането се иска на основание чл. 280, ал.1 т. 2 ГПК като се поддържа, че са решавани противоречиво. По третият въпрос се иска допускане на основание чл. 280, ал.1,т. 1 ГПК, като се поддържа че той е решен в противоречие със задължителната практика.
….
Ответницикът по касация оспорват наличието на основания за допускане на обжалването, както и касационната жалба по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение, поради което е допустима.
Върховният касационен съд за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване взе предвид следното:
От фактическа страна е установено, че касаторът се легитимира като собственик на имот с идентиф. 48489.4.317 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени на 05.04.2006 г. на основание договор за покупко-продажба, сключен на 17.03.2005 г. с К. П. З. и Н. П. Н., които са се легитимирали като собственици на имота на основание земеделска реституция, постановена с решение № РГ 25 от 21.06.1999 г. на ОСЗ.
Ответникът по иска [фирма] е сключил с [община] на 12.07.1993 г. договор за покупко-продажба на недвижим имот, описан като терен от 4 дка в регулацията на населеното място, кв. 332, парцел 111. Договорът е сключен на основание чл. 15 ЗС в редакцията му след изменението с ДВ бр. 31 от 1990 г. във вр. с чл. 13 ЗС след проведен конкурс. С приета техническа експертиза е установено, че в действащия регулационен план продаденият от общината имота е отразен като парцел ІІІ, който е отреден за терен, включен в строителните граници на града с изменението на плана, одобрено със заповед № 439 от 25.02. … (годината не е посочена) на кмета на [община], с която е било одобрено разширяване на строителните граници на 8-ми микрорайон на града, поради което този имот не е бил заснеман с планоснимачен номер, в действалия към този момент кадастрален план.
С писмени доказателства и приета техническа експертиза е установено, че същият имот, в границите определени с регулационния план, е заснет в кадастралната карта на [населено място], одобрена през м. април 2006 г. Към тази дата в имота е била реализирана бензиностанция на [фирма]. При изработване на кадастралната карта този факт не е съобразен, съгласно изискванията, установени с Наредба № 3, която предвижда процедура за отстраняване на непълноти и грешки в случай, че се установи „контактна зона”, т. е. застъпване или бели петна между КВС и КК. В резултат на това заснетия в кадастралната карта имот, собственост на ищеца, се застъпва с имота на ответника с площ от 384.9 кв. м.
Вещото лице е изяснило и това, че картата на възстановената собственост е изработена през 1998 г. като за нуждите на тази дейност са били предоставени данни от техническата служба на общината за регулационния план на населеното място. Поради несъобразяване на тези данни е допуснато това застъпване на възстановения по реда на ЗСПЗЗ имот с вече съществуващия имот на ответника, в който мероприятието бензиностанция е било реализирано през 1994 г., което е установен с гласни доказателства.
При така установените факти първоинстанционният съд е намерил за основателен доводът на ответника, че е придобил право на собственост върху спорната част от имота и на основание давностно, владение, осъществявано в периода след 1.06.1996 г. (влизане в сила изменението на чл. 86 ЗС, установяващ до тогава забрана за придобиване вещни права върху държавни и общински имоти, а след изменението забраната е останала само по отношение на имотите публична държавна и общинска собственост. Приел е също, че владението е било добросъвестно, основано на правно основание договор, годно да го направи собственик.
Въззивният съд е споделил тези изводи като ги е допълнил и с това, че към момента на изработване на кадастралната карта през 2006 г., ответникът по иска вече е бил придобил частта, от имота на ищеца, който се застъпва с владяния от него на основание добросъвестно давностно владение имот. Закупеният от ответника имот е бил ограден с ограда,о в него е била построена бензиностанция, поради което тези съществуващи топографски елементи правилно са заснети в КК и в нея не е допусната грешка.
По делото не е обсъдено това, че отреждането на терен за обществено мероприятие с изменението на регулационния план по реда на З. няма непосредствено отчуждително действие. Това е налагало да се изследва дали давността е изтекла по отношение на реституирания собственик, в който случай тя е била противопоставима от завършване на процедурата по възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, което е станало на 21.06.1999 г. Петгодишният давностен срок спрямо тази начална дата е изтекъл на 21.06.2004 г. Искът е предявен през 2011 г., поради което крайният извод е правилен.
За неотносимо към спора е намерено възражението за несъобразяване установения мораториум за придобиване по давност на държавни и общински имоти с § 1 от на Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ бр. 46 от 6 юни 2006 г.), по съображения, че той е влязъл в сила на 01.06.2006 г., към който момент е била изтекла кратката придобивна давност в полза на ответника по иска. Взел е предвид и това, че имотът на ответника по иска съществува от 1993 г., когато е включен в регулацията на града, а този на ищеца съществува от 1998 г., когато е нанесен в картата на възстановената собственост, при изработването на която не са съобразени предоставените данни от регулационния план на града.
Не е налице основание за допускане касационна проверка по първия разрешен от съда въпрос, който е от процесуален характер. Неоснователно е твърдението, че съдът се е произнесъл по два иска – установителен по чл. 53, ал. 2 ЗКИР и установителен по чл. 124 ГПК. В първоинстанционното решение изрично е посочено съобразно с исковата молба, че съдът е сезиран с иск за установяване грешка в кадастралната карта, с правно основание чл. 53, ал.2 ЗКИР. Във въззивното решение е посочено, че предявеният иск намира правно основание в чл. 53, ал. 2 ЗКИР във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК. От това записване не следва, че съдът е приел да е сезиран с два установителни иска. С него е прецизирано основанието на иска, тъй като нормата на чл. 53, ал. 2 ЗКИР сочи само правния способ, по който следва да се реши спора за материално право, а това е установителния по чл. 124, ал.1 ГПК. Съдът не се е произнасял по два иска, не е изложил мотиви и не е постановил диспозитив за това, поради което не е разрешил и поставения процесуален въпрос допустимо ли е съединяването им.
Вторият поставен въпрос също не е решаван от съда. При обсъждане на материалните предпоставки за придобиване право на собственост върху недвижим имот на основание добросъвестно владение, съдът е обсъдил това, че спорната част от имота на ищеца, която е заснета като част от имота на ответника, е владяна от него на правно основание – договор сключен с общината по реда на чл. 15 ЗС в редакцията на нормата след изменението й с ДВ бр. 31 от 1990 г. във вр. с чл. 13 ЗС след проведен конкурс. Владението, основано на правно основание, при осъществяването на което приобретателя не е знаел, че праводателят му не е собственик, е добросъвестно, защото приобретателят владее като собственик.
Няма произнасяне на съда и по третия формулиран от касатора въпрос – приложима ли е разпоредбата на чл. 70, ал. 1 ЗС, когато няма правно основание, годно да направи владелеца собственик. По релевирания довод за нищожност на договора за продажба, сключен от ответника по иска с [община], съдът е установил приложимия материален закон в редакцията му, в сила при сключване на договора и от там е направил извод, че той е валиден, сключен при спазване на изискванията, установени за продажба на общински имоти и предписаната форма за действителността им.
След като е достигнал до извода, че правното основание, на което ответникът владее имота, е валидно, съдът е намерил, че то съставлява единият от елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 2 ЗС.
По изложените съображения не се установи да е налице общо основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение, поради което искането за това ще бъде оставено без уважение.
При този изход на касационното производство и на основание чл. 789, ал. 2 ГПК касаторът ще бъде осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата 400 лв., стойността на направените от ответника по касация разноски за правна помощ и съдействие за касационното производство, доказани с договор за правна помощ от 11.04.2013 г., сключен с адв. Л. Г. от АК-М..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на срещу решение от 18.03.2013 г. по гр. д. № 15/2013 г. на окръжен съд – М..
ОСЪЖДА В. И. В. с ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 400 (четиристотин) лв., разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: