Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
София, 01.10. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 4380 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. А. Г. срещу въззивно решение № 1473 от 02.03.2013 г. по възз. гр.д. № 4500 /2012 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ „г” възз. с-в., с което е потвърдено (оставено в сила) решение № ІІ-58-153 от 11.11.2011 г. по гр.д. № 3627 /1998 г. на Софийски районен съд, 58 с-в., с което е допусната съдебна делба на дворно място с площ 357 кв.м. в С., [жк],-І част, съставляващо УПИ ХХVІ-482, от кв.229, с посочени съседи на дворното място, заедно с изградената сграда, състояща се от сутерен, първи и тавански етаж, със застроена площ от 110 кв.м., между следните съделители и при следните делбени части:
Е. Л. Н. – 5 /15 ид.ч.,
В. П. Н. – 2 /15 ид.ч.,
К. Т. К. – 2 /15 ид.ч.,
Л. Л. Г. – 2 /15 ид.ч.,
Г. А. Г. – 2 /15 ид.ч.,
и М. П. С. – 2 /15 ид.ч..
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Е. Л. Н., В. П. Н. и К. Т. К. твърдят в отговор, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, претендират разноски.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за делба и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
П. и въззивното производство са проведени по правилата на ГПК от 1952 г. (отм.).
За да постанови обжалваното решение въззивният съд в частта по въззивната жалба на Г. Г. е изложил съображения за неправилност на доводите на Г. Г. и за правилност на разрешенията на първоинстанционния съд.
Искът за делба за процесния имот е предявен от Е. Л. Н. срещу Л. Н. Н., първата е преживяла съпруга на покойния брат на втората, твърди се, че имотът е принадлежал на майката на ответника, бил е отчужден по ЗОЕГПНС, а впоследствие реституиран по ЗВСВОНИ, иска се допускане на делба при квоти 2 /6 за ищеца (като наследник на починалия и съпруг, който е наследник на покойната си майка) и 4 /6 за ответника (като наследник на починалите и майка и брат).
Ответникът Л. Н. Н. е починала в хода на първоинстанционното производство и като нейни правоприемници по закон са конституирани всички останали съделители.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на Г. Г. и за правилни изводите на първоинстанционния съд.
Първоинстанционният съд е приел следното : Имотът е придобит по възмезден начин от К. Н. през 1938 г. по време на брака и с Н. Н.; че съгласно действащата нормативна уредба – Наредба закон за брака (отм.1949 г.) имотът е придобит в изключителна собственост (единствено) от К. Н. (режимът на СИО е въведен по-късно със СК от 1968 г.) и преди приемането му приложението на СИО се отнася само до заварените бракове (§103 З.), какъвто този не е, т.к. Н. Н. е починал през 1953 г. К. Н. е починала през 1980 г. – преди реституцията; Съгласно чл.1 и чл.3 ЗВСВОНИ имотът, който. има статут на новооткрито наследство съгласно чл.91а ЗН, е следвало да бъде възстановен на нейните наследници по закон, определени към монета на нейната смърт – нейните деца Й. Н. и Л. Н. при равни права. Й. Н. е починал на 26.11.1991 г., не е оставил низходящи, и е наследен от съпругата си Е. (ищецът по делото) и сестра си Л. (първоначалния ответник), чийто права са съответно 2 /6 и 4 /6 ид.ч.; След смъртта си през 2007 г. Л. Н., която не е оставила низходящи, е наследена само от роднините си по съребрена линия по чл.8,ал.4 ЗН.. Така и съгласно удостоверение за наследници съдът е определил, че наследници на Л. Н. са В. П. Н., Е. С. Т., Л. Л. Г., Г. А. Г. и П. А. Г. – роднини по съребрена линия от ІV степен (първи братовчеди), които наследяват по равно. Е. С. Т. и П. А. Г. са починали след Л. Н. – през 2011 г. и 2009 г. и съгласно чл.5,ал.1 ЗН са наследени от низходящите им К. Т. К. и М. П. С.; Наведеното възражение за изтекла в полза на първоначалния ответник Л. Н. придобивна давност като добросъвестен владелец е неоснователно: тя е владяла на основание наследствено правоприемство от собственика и незнанието, че права има и друго лице, не попада в приложното поле на чл.70,ал.1 ЗС.
И. от жалбоподателя въпроси :
Жалбоподателят е извел материалноправният въпрос : дали в случай на реституция на недвижим имот по ЗВСОНИ на наследниците на собственика, от който е отчужден, който го е придобил по време на брак, който е прекратен преди въвеждането на съпружеска имуществена общност, наследниците на втория съпруг имат права, за който се твърди, че е разрешен положително и в противоречие с решение 361 /06.06.1995 г. по гр.д. № 290 /1995 г. на ВС, І г.о.
Въпросът не е обуславящ, т.к. видно от изложеното въззивният съд не е приел, че наследниците на Н. Н. имат право на възстановяване на собствеността, а е приел обратното – че имотът следва да се възстанови на наследниците на изключителния собственик К. Н..
Жалбоподателят е извел процесуалноправния въпрос : към кой момент трябва да се определи кръгът на законните наследници на наследодателя, починал преди възстановяване на собствеността по реда на реституционните закони, как се прилагат чл.9а и чл.91а ЗН, чиито изменения са приети след възстановяване на собствеността. Трябва ли да се приложат нормите на чл.8,ал.4 ЗН и чл.10,ал.2 ЗН. Жалбоподателят твърди, че разрешението е в противоречие с ТР 1 /1998 г. на ОСГК на ВКС и с решене по гр.д. № 843 /2010 г., постановено по реда на чл.290 ГПК
Видно от изложеното, обуславящ е въпросът за конституиране на наследниците по закон на наследодателя К. Н. при възстановяване на собствеността върху процесния имот по ЗВСВОНИ. В. съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че кръгът от законните наследници на възстановената собственост се определя към момента на смъртта на наследодателя и наследници са низходящите на К. Н., съдът не е приложил разпоредбата на чл.8,ал.4 ЗН (изм. ДВ бр.60 /1992 г.) и разрешението му не противоречи, а съответства на разрешението, прието с т.2 на ТР 1 /1998 г. на ОСГК на ВКС.
Към това може да се добави, че първоначалният ответник Л. Н. е починала през 2007 г. – при действието на ал.4 на чл.8 ЗН (ДВ бр.60 /1960 г.) и съдът е приложил разпоредбата, като е конституирал като нейни правоприемници роднините и по съребрена линия от ІV степен (първи братовчеди).
Не е допуснато и противоречие и с цитираното решение по гр.д. № 843 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е разрешен различен правен въпрос – за приложението на чл. 90а. ЗН с оглед действието на продажбата на наследство и зачитането му при определяне квотите на страните при делбата на земеделските земи, възстановени на наследниците на общия наследодател. Такъв въпрос не е разрешаван в обжалваното решение, поради което и няма противоречие между двете.
Жалбоподателят е извел материалноправния въпрос : за давностния срок на възражението за придобивна давност по чл.70,ал.1 ЗС (неправилно квалифицирано от него и по чл.30 ЗН), за който твърди, че е разрешен в противоречие с т.ІІІ-9 на ППВС № 6 /27.12.1974 г.
Въпросът дали първоначалният ответник Л. Н. е добросъвестен владелец е обуславящ, той не е разрешен в противоречие с т.ІІІ-9 на ППВС № 6 /27.12.1974 г.., с което е дадено разрешение на други хипотези: прието е, че правни основания по смисъла на чл.70,ал.1 ЗС са например прехвърлителните сделки, административните актове с вещноправни последици и съдебните решения по конститутивни искове относно право на собственост или ограничено вещно право; в мотивите е разяснено, че правното основание е с опорочена форма на валидност при сделки в предвидената от закона форма, макар и с недостатъци, които не са били известни на приобретателя. Разгледаната по делото хипотеза е различна – първоначалния ответник Л. Н. е владяла на основание наследствено правоприемство от собственика и твърди, че не знанието, че права има и друго лице. Съдът е приел, че това не попада в приложното поле на чл.70,ал.1 ЗС.
Жалбоподателят е извел материалноправния въпрос : дали въззивният съд не е нарушил правилото на чл.50 ЗН – че правото на ищцата Е. Н. да приеме наследството се е погасило поради действието на правилото на чл.50 ЗН (отм. ДВ бр.60 /24.07.1992 г.) (жалбоподателят твърди и е установено, че са изминали 10 дни от възстановяване на собствеността до отмяната на разпоредбата и няколко месеца от смъртта на съпруга на Е. Н. до отмяната на разпоредбата). По този въпрос въззивният съд не се е произнесъл, изрично, но е приел, че Е. Н. е наследила съпруга си, а въпросът е наведен като довод с въззивната жалба, следователно е обуславящ. Жалбоподателят обаче не обосновава предпоставките по чл.280,ал.1,т.1,т.2 или т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване – не сочи съдебна практика, в която да е разрешен в съответствие с твърдението му, нито обосновава значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както е прието с т.4 на ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС : с какво разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито обосновава, че отмененото правило е непълно, неясно или противоречиво, за да се създаде съдебна практика по прилагането му или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Като правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК се навежда твърдение, че въззивният съд не е обсъдил всички правни въпроси, които са от значение за правилността на решението му. Това е довод за неправилност на въззивното решение, а доколкото не е посочено кои въпроси не са обсъдени (доводи на страните, доказателства или юридически факти), доводът е общ (бланкетен). Подобни доводи са такива по чл.281 ГПК, които не подлежат на разглеждане в производство по чл.288 ГПК, те следва да бъдат разгледани, доколкото бъде допуснато касационно обжалване, самите те не представляват основания за допускане на касационно обжалване.
Поради изложеното следва да се приеме крайният извод, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответниците в това производство К. К. и В. Н. за присъждане разноски за процесуално представителство е основателно за сумите 200 лева и 80 лева, за които с представените договори за процесуално представителство е доказано, че са уговорени и заплатени. Е. Н. не е представила доказателства за направени разноски в настоящото производство, поради което такива не следва да и се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1473 от 02.03.2013 г. по възз. гр.д. № 4500 /2012 г. на Софийски градски съд, г.о., ІІ „г” възз. с-в..
Осъжда Г. А. Г. да заплати на К. Т. К. сумата 200 (двеста) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Осъжда Г. А. Г. да заплати на В. П. Н. сумата 80 (осемдесет) лева разноски за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.