5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр. София, 12.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2865 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], обл. Бургас, представлявано от адв. А. П., срещу решение № 72 от 10.07.2017г. по т.д. № 162/2017г. на Апелативен съд – Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 90 от 22.03.2017г. по т.д. № 282/2016г. на Окръжен съд – Бургас. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от касатора против [община] иск за заплащане на сумата 50 000 лева, част от общо дължимата сума от 1 204 687 лева, представляваща неустойка по чл.15, ал.3 от договор от 14.07.2005г. за осигуряване на финансиране, изграждане и поддържане на външна ВиК връзка, и иск за заплащане на сумата 50 000 лева, част от общо дължимата сума от 401 562,66 лева, представляваща обезщетение за водене на чужда работа без натоварване по реда на чл.61, ал.2 ЗЗД – за това, че ищецът е изградил за своя сметка следния обект, за който е издадено Разрешение за ползване № ДК-06-195 от 09.08.2006г. на РДНСК – Бургас: „Уличен водопровод – подобект към строеж „Външни ВиК връзки за УПИ ХIII-8039,8040 в землището на [населено място], местността „А.“ – част от инфраструктурата за поземлен имот с кадастрален идентификатор 81178.8.39.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че мотивите на въззивния съд за нищожност на договора, черпени единствено и само от противоречието с чл.12, ал.1, т.4 и 5 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, са неясни, без анализ на събраните доказателства и същността на сключения договор с ответника, чиято валидност не е оспорена от него. Счита за неправилен извода на съда, че предмет на договора е „присъединяване към техническата инфраструктура“ и че това е възмездната престация от страна на ответника, като сочи, че възникналите между страните облигационни отношения касаят единствено и само предоставяне на възмездна услуга в полза на ответника, извършена частично и в полза на касатора, срещу правото на получаване на възнаграждение под формата на „такса включване“. Поддържа, че относно предявения иск по чл.61 ЗЗД съдът неоснователно е приел, че претенцията е погасена по давност, като не е отчел началния момент на изискуемостта на вземането. Твърди още, че възражението за давност не е направено в срок, тъй като отговорът е подаден извън срока по чл.131 ГПК, както и в него е релевирано възражение за изтекла погасителна давност само по отношение на главния иск. Счита, че в случая правото му на иск е възникнало от момента на прекратяване на договора между страните поради неговото неизпълнение и от този момент следва да тече давност. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът повтаря доводите си за неправилност на извода на въззивния съд за нищожност на договора между страните, както и поддържа, че е налице противоречие с трайната практика на ВКС по отношение на началния момент на давността, като сочи решение № 204 от 08.05.2006г. по гр.д. № 1196/2005г. на ВКС, II г.о. и Постановление на ПВС № 6/1974г. – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът [община] оспорва касационната жалба. Поддържа, че в изложението си касаторът не е формулирал въпроси, чието разрешение от въззивната инстанция да е обусловило изхода на спора, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поддържа още, че не е заявено, нито обосновано, наличието на специалните селективни критерии за достъп до касационен контрол. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач [фирма] оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице противоречие на атакуваното решение със съдебната практика. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение по главния иск с правно основание чл.92 ЗЗД, е обсъдил сключения между страните договор от 14.07.2005г. и е изложил съображения за неговата нищожност поради правна невъзможност на съществена част от предмета на договора – чл.26, ал.2, изр.1, предл.1 ЗЗД. Приел е, че на основание чл.19, т.4, б. „а“ и „б“ от Закона за водите процесната част от уличен водопровод е включена в инфраструктурата, която е публична общинска собственост, както и че такси за присъединяването на потребители към водопровода би могъл да събира единствено В и К – оператор по реда на чл.12, ал.1, т.4 и 5 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги /в редакцията му към момента на сключване на договора/. Посочил е, че законовата забрана лица, които на са В и К – оператори, да събират такси или цени за присъединяване към тръбопроводи, съставлява непреодолима правна пречка по смисъла на ТР № 3/28.06.2016г. по т.д. № 2/2014г. на ОСГК на ВКС за предвидената в договора престация на [община], а именно – предоставяне от общината на ищеца на имуществено благо – правото да събира цени за присъединяване към процесната ВиК. С оглед на това е достигал до извод, че след като имущественото благо, предмет на една от насрещните престации, по силата на закона е изключено от гражданския оборот /или е предмет на изключително право, каквото страната по договора не притежава – какъвто е настоящият случай/, договорът е нищожен поради невъзможен предмет, което обуславя неоснователност на главния иск за неустойка, основана на съдържаща се в нищожния договор неустоечна клауза. За пълнота на изложението въззивният съд е приел още, че дори и договорът да е действителен, искът е неоснователен, тъй като не може да бъде споделено разбирането на ищеца, че сключването на договора между ответника и [фирма] – Бургас за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води за обекта, чието изграждане е било включено в предмета на процесния договор, съставлява действие на прекратяване на последния. На трето място въззивния съд е посочил, че искът е погасен по давност, която е започнала да тече на 17.02.2012г., когато по твърдение на ищеца е прекратен договорът.
Въззивният съд е счел за правилни изводите на първоинстанционния съд за погасяване по давност на евентуалния иск с правно основание чл.61, ал.2 ЗЗД. Посочил е, че възражението за изтекла погасителна давност е направено с отговора на исковата молба. По отношение на началния момент на давността е счел за приложимо правилото на чл.114, ал.1 ЗЗД и се е позовал на практика на ВКС, според която изискуемостта на вземането по иск по чл.61, ал.2 ЗЗД започва да тече от момента на извършване на разноските, защото тогава настъпва тяхната изискуемост. Приел е, че изискуемостта на вземането за заплащане на построеното без възлагане настъпва веднага, тъй като неоснователното разместване на блага между имуществените сфери на лицата настъпва от момента, в който недължимото благо е излязло от патримониума на обеднялото лице /водило чужда работа без пълномощие/ и е постъпило в патримониума на друго лице. С оглед на това е счел за неоснователно становището на ищеца, че правото му на иск като гестор е възникнало към момента на твърдяното от него прекратяване на договора му с ответника – 17.02.2012г., още повече, че разглеждането на евентуалния иск е в резултат на отхвърляне на главния иск, предпоставено от своя страна от преценката на съда, че договорът е нищожен, поради което твърденията и доводите, свързани с действието, изпълнението и прекратяването на този договор, са ирелевантни.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, а единствено е повторил доводите и оплакванията си, направени в касационната жалба. Изложените в касационната жалба оплаквания – за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждане на събраните доказателства, за нарушения на материалния закон и за необоснованост, могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за това. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Поради това следва да се приеме, че липсва общото основание за допускане на касационен контрол, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 4 320 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 72 от 10.07.2017г. по т.д. № 162/2017г. на Апелативен съд – Бургас, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], общ. Созопол, обл. Бургас, [улица] да заплати на [община], [населено място], пл. „Х. К.“ № 2 сумата 4 320 лева /четири хиляди триста и двадесет лева/ – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: