4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр.София, 18 май 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1898 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу въззивно решение №256/09.02.2016г. постановено по възз.гр.д.№3723/2015г. на Апелативен съд – София в частта, с която на С. Ц. Д. е присъдено на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата 4 000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане.
В касационната жалба са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд в обжалваната му част.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото правен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за морални вреди; за задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за дължимия размер обезщетение, както и за необходимостта от установяване на причинна връзка между твърдените вреди и воденото наказателно производство. Сочат се основания за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК.
В срока по чл.287 ГПК, ответната страна по жалбата С. Д., не е представила писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Установено е, че на 12.06.2008г. срещу С. Д. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.198 ал.1 вр. с чл.20 ал.3 НК – в съучастие като подбудител е отнела от владението на Ц. Д. сумата от 7 551 лв., с намерение противозаконно да я присвои като е употребена сила и заплашване. По образуваното наказателно дело, с влязло в сила решение от 05.07.2011г. по възз.нохд № 95/2011г. на ОС – Монтана, ищцата е оправдана напълно по повдигнатото й обвинение, като оправдателната присъда е влязла в сила на 20.07.2011г. Като е съобразил продължителността на наказателното производство /три години/, взетата мярка за неотклонение /подписка/ и тежестта на обвинението, съдът е направил извод, че е налице основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ /ред., изм. с ДВ бр.98/2012г./ за ангажиране отговорността на ответника за вредите, причинени на ищцата. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици и отражението върху личния и социален живот, на С. Д. е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лева, а претенцията за разликата до сумата 30 000 лева е отхвърлена като неоснователна и недоказана. Наличието на причинно-следствена връзка между осъществилия се особен деликтен състав на чл. 2 ал. 1 т. 3 ЗОДОВ и настъпването на установените неимуществени вреди, както и техния вид, характер и интензитет, са подробно обсъдени от въззивния съд при изследване на обстоятелствата, представляващи основанието на предявения иск.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, поставените в изложението на касатора правни въпроси, които обобщени касаят критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, не обуславят приложното поле на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. По приложението на чл. 52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/ 22. 05. 2004г. на ОСГК на ВКС и решения по реда на чл. 290 ГПК, според която държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни.
Конкретно при исковете по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ правнорелевантните обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са – тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение; други, наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на лицето, респ. върху неговото физическо и психическо състояние, на личния и социалния му живот и т.н. Обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта. Паричното обезщетение трябва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост и следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай.
При формиране на преценката си за подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението, въззивният съд е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установеното по делото. Обжалваното решение не противоречи в правните си изводи на константната задължителна практика, доколкото съдът е подложил на съвкупен анализ и оценка всички обстоятелства, имащи отношение към реално претърпените неимуществени вреди, респ. изследвал е и е установил причинната връзка между твърдените от ищцата факти за преживени болки, страдания и стрес и воденото наказателно производство, като обезщетението е присъдено само за тези вреди, за които лицето е доказало, че са причинени от незаконно повдигнатото му и поддържано обвинение за извършено престъпление. При определяне размера на обезщетението съдът се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата и преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за него.
Предвид всичко изложено, не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение на АС – София.
Мотивиран така и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №256/09.02.2016г., постановено по възз.гр.д.№3723/2015г. на Апелативен съд – София в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.