О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
ГР. София, 18.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 16.05.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №462/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив срещу въззивното решение на Апелативен съд П./АС/ по гр.д. №414/17 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение касаторите са осъдени солидарно да заплатят на П. Т. на осн. чл.49 ЗЗД, вр. с чл.5, пар.1 от ЕКПЧОС сумата от 5 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от реалното/ ефективно/ изтърпяване на наказание „лишаване от свобода”, наложено й с вл. в сила присъда на съдилищата – касатори, която е отменена по реда на чл.422 НПК от ВКС и изтърпяването на наказанието е отложено по чл.66, ал.1 НК. Обезщетението е присъдено ведно със законната лихва от 15.04.11 г., когато е постановено решението на ВКС за изменение на присъдата.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение / предявеният иск е с цена над 5 000 лв./ и са допустими.
За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по следните правни въпроси от предмета на спора:
1. Налице ли е възлагане по отношение на конкретни съдии от страна на съда, към който същите се водят на щат или са командировани в него и изпълняват служебните си задължения, на работата по постановяване на съдебни актове по разглежданите дела?
2. Възможно ли е да се претендира обезщетение по чл.49 ЗЗД в хипотеза, в която не е налице фактическият състав на чл.45 ЗЗД – липсват вина и противоправност в действията на съдията при постановяване на незаконосъобразен съдебен акт, предвид функционалния имунитет на магистрата по чл.132 КРБ?
3. Може ли увреденото лице да претендира обезщетение от възложителя/ ако се приеме, че съдилищата – касатори имат това качество/, след като вече е получило обезщетение за същите вреди /присъдено му с цитираното решение на ЕСПЧ/?
4. Как се прилага общественият критерий за справедливост по см. на чл.52 ЗЗД и длъжен ли е въззивният съд да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД?
Първият касатор поставя въпроси 1,2 и 4 в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, а втория намира, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по см. на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, а останалите са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
По допускане на обжалването ВКС намира следното:
Първите два въпроса са разработени в практиката на ВКС – р. по гр.д. №377/09 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №93/12 г. на ВКС. В нея е прието, че на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ – специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Функционалният имунитет на съдията не изключва отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразен съдебен акт. Държавата, чрез процесуалният си субституент, в случая съда, отговаря за вреди, когато те са в причинна връзка с постановения съдебен акт. Материалноправно легитимиран да отговаря по иск с пр. осн. чл.49 ЗЗД – за вреди от незаконосъобразни действия на съдия, които не са предвидени в чл.2 ЗОДОВ, е съответният съд.
Изводите на въззивния съд по поставените първи два въпроса съответстват на цитираната практика на ВКС. Застъпването на въпросите в тази непротиворечива практика изключва наличие на посоченото от касаторите допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
По третия от поставените въпроси въззивният съд е приел, че с решението на ЕСПЧ на ищцата е присъдено обезщетение от 5 000 евро за констатираното нарушение на чл.14, съдържащ забрана за дискриминация, и чл.6 от ЕКЗПЧОС, уреждащ правото на справедлив съдебен процес. По настоящото дело се претендира и според въззивния съд следва да се присъди обезщетение за различни неимуществени вреди, претърпени от ищцата вследствие реалното изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” в С. затвор за времето от 18.09.2007 г. до 20.08.09 г. /една година, единадесет месеца и два дни/.
Тези изводи съответстват на практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №7046/14 г. на четвърто г.о., в което се приема, че когато с отделни деяния/нарушения/ са причинени различни вреди, всяка от тях подлежи на самостоятелна обезвреда. Неотносими към случая са сочените от касатора Пловдивски ОС решения по чл.290 ГПК, които отричат обезщетяване на едни и същи вреди, възникнали от едно и също събитие – напр. тр. злополука или ПТП, на различни правни основания и от различни задължени лица / по договор или от деликт/.
Не се установява противоречие на въззивното решение с ППВС №4/68 г., р.ІІ по четвъртия поставен въпрос, свързан с определяне на обезщетението за неимуществени вреди на осн. чл.52 ЗЗД. В съответствие с указаното в задължителната практика на ВКС въззивният съд е приел, че справедливостта не е абстрактна категория, а се обосновава с конкретните обстоятелства на случая. Конкретно за ищцата се установява, че е изтърпявала наказание „лишаване от свобода” преди много години, с присъди от 1973, 1975, 1978 и 1984 г. Затова условията в затвора не са й напълно непознати и стресът, който е преживяла не е сравним с този на неосъждан на такова наказание човек. Ищцата е имала възможност с оглед на режима на изтърпяване на наказанието / общежитие от преходен тип/ да напуска затвора и да се прибира у дома веднъж месечно от петък до неделя. Въпреки това обаче, обстановката в затвора, лошите хигиенно- битови условия, напредналата й възраст / род. през 1952 г./ и изживяното притеснение от раздялата с близките й, довели до здравословни проблеми – високо кръвно налягане и претърпян инсулт малко преди предсрочното й освобождаване през 2009 г. При така установените и обсъдени конкретни обстоятелства на случая въззивният съд е определил обезщетение от 5 000 лв. за претърпените от ищцата неимуществени вреди, като е посочил, че размерът е минимален и отговаря на изискването на закона за справедливост.
Поради изложеното сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П. по гр.д. №414/17 г. от 23.10.17 г.
Осъжда Районен съд Пловдив и Окръжен съд Пловдив да заплатят на адв.С. Х. С. от [населено място] сумата от общо 500 лв. – възнаграждение по чл.38 от ЗАдв., за производството пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: