2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр. София, 02.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от Костадинка Недкова т.д. № 3023 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. К. срещу решение № 39 от 29.04.2015г. по в.гр.д. № 229/2015г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 763 от 07.05.2013г. по гр.д. № 814/2013г. на Районен съд – Бургас. С първоинстанционното решение е прието за установено по реда на чл.422 ГПК, че ответникът В. К. К. дължи на [фирма] сума в размер от 6 578 евро, представляваща главница по запис на заповед, издаден на 07.03.2011г., както и законната лихва върху сумата, считано от 02.08.2012г. до окончателното изплащане на задължението, за които вземания е издадена заповед за изпълнение № 4187/16.08.2012 г. на Районен съд – Бургас.
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон и е необосновано, поради което се иска отмяната му.
Ответникът по жалбата, [фирма], не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел мотивите на първоинстанционния съд, които са в насока, че ценната книга – основание за вземането – е валиден и автентичен менителничен ефект, който задължава с плащане в пълен размер, а за забавата е дължимо и обезщетение в размер на законната лихва. Съдът е приел, че ответникът К. е издател на ценна книга на приносител – запис на заповед, с която се е задължил безусловно да заплати на [фирма] сумата от 6 578 евро, като записът му е бил предявен за плащане на 02.09.11г. и няма никакви данни, нито твърдения задълженията по него да са изпълнени. Според съда, претенцията е основана единствено на ценната книга, представляваща самостоятелно основание за възникване на паричното задължение, само признато, но не и възникнало от соченото споразумение, посочено от ищеца, в което се признава съществуване на вземане. Съдът е счел, че вземането е установено и дължимо при завеждането на заповедното производство и че представеният запис на заповед – основание за възникването му, е редовен от външна страна, валиден като ценна книга на приносител и отговаря на изискванията на закона, а падежът на вземането е настъпил на посочената в документа дата. Съдът е достигнал до извод, че вземането е изискуемо в пълния заявен по делото размер и следва да бъде признато за дължимо, а поради забавата на плащането ищецът има вземане и за законна лихва за забава върху главницата от датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта по чл.417 ГПК.
В изложението към касационната жалба се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като касаторът поставя следният правен въпрос: „Следва ли в хипотезата на оспорена претенция по запис на заповед кредиторът да установи съществуването на вземането, фактът, от който произтича вземането му, пораждането на задължението и неговият размер (каузалното правоотношение) или е достатъчно да се легитимира с изряден от външна страна запис на заповед?“ – въпрос, решен в противоречие с решение № 31 от 05.04.2012г. по т.д. № 55/2011г. на ВКС.
Защитната теза на касатора в първата инстанция е била, че не е автор на ценната книга и споразумението, като от приетата графологична експертиза не се доказва неавтентичността на посочените документи. Защитата на жалбоподателя – ответник по иска, не се е основавала на направено релативно възражение, поради което съобразно даденото в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение, при редовен от външна страна менителничен ефект ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Въззивното решение е постановено в съответствие с цитираното тълкувателно решение, с което се преодолява противоречива практика по чл.292 ГПК и се дава задължително за органите на съдебната власт, вкл. за съставите на ВКС, тълкуване, съгласно чл.130 ЗСВ, поради което позоваване на практика по чл.290 ГПК е недопустимо.
Предвид горното, настоящият състав намира, че не е осъществено релевираното в изложението основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 39 от 29.04.2015г. по в.гр.д. № 229/2015г. на Окръжен съд – Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.