6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр. София, 24.07.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Б. т.д. № 155 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от адв. П. В. – П. срещу решение № 97 от 04.08.2016г. по в.гр.д. № 260/2016г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 33 от 21.03.2016г. по гр.д. № 1333/2015г. на Окръжен съд – Бургас и касаторът е осъден да заплати на С. З. В. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 4750 лева. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от [фирма] против С. З. В. искове за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца общо сумата 120 600,68 лева, представляваща неизпълнени задължения от лизингополучателя [фирма] към ищеца по сключените помежду им договор за финансов лизинг, както следва: сумата 96 805,67 лева – по лизингов договор 90186 от 25.01.2010г.; сумата 7 954,06 лева по лизингов договор 89978 от 11.12.2009г.; сумата 3 124,83 лева по лизингов договор 84294 от 15.07.2008г.; сумата 3 358,65 лева по лизингов договор 84291 от 15.07.2008г.; сумата 2 579,70 лева по лизингов договор 84141 от 08.07.2008г.; сумата 3 446,31 лева по лизингов договор 83961 от 26.06.2008г.; сумата 3 331,46 лева по лизингов договор 84284 от 15.07.2008г., за обезпечаване на които задължения ответникът – ипотекарен длъжник е учредил в полза на ищеца договорна ипотека, съгласно нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот № 9, том VI, рег. № 4395, дело № 973/2010г. на нотариус Г. Н. с рег. № 607.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е незаконосъобразно, поставено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че въззивният съд, позовавайки се на чл.739, ал.1 ТЗ е приел, че тъй като вземанията на лизинговото дружество не са предявени в производството по несъстоятелност на [фирма], същите са погасени, поради което е погасено и правото по процесната ипотека, без обаче да отчете обстоятелството, че производството по несъстоятелност на главния длъжник е прекратено на основание чл.632, ал.4 ТЗ, в който случай не настъпва погасителният ефект по отношение на непредявените в производството по несъстоятелност на длъжника вземания и неупражнени права от страна на неговите кредитори. С оглед на това счита, че след като обезпеченото вземане не е погасено, не е налице основанието по чл.150, ал.1 ЗЗД за погасяване на процесната ипотека. Твърди, че непредявяването на вземанията му в производството по несъстоятелност на лизингополучателя е проявление на обективната невъзможност на кредитора да бъде направено това, с оглед липсата на развиващо се производство по несъстоятелност, на назначен синдик и течащи срокове за предявяване. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:
1. Прилага ли се нормата на чл.739, ал.1 ТЗ при прекратяване на производството по несъстоятелност по чл.632 ТЗ?
2. Кога настъпва погасителният ефект по отношение вземане на кредитор към дружество-длъжник, заличено в резултат на прекратяване на производството по несъстоятелност на основание чл.632 ТЗ?
3. Запазва ли се акцесорният характер на вземане на кредитор към трето лице – ипотекарен длъжник, когато главният длъжник е дружество, заличено на основание чл.632 ТЗ, или то придобива характера на самостоятелно вземане?
Твърди, че въпросите са решени в противоречие с решение № 812 от 18.10.20005г. по т.д. № 73/2005г. на ВКС, ТК, II т.о.. Поддържа още, че въпросите се решават противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 71 от 19.01.2015г. по гр.д. № 2073/2014г. на ОС – Варна, определение № 812 от 30.11.2012г. по в.ч.гр.д. № 818/2012г. на ОС – Враца, определение № 83 от 10.02.2012г. по в.ч.т.д. № 4/2012г. на Варненски апелативен съд, решение № 494 от 23.11.2015г. по в.гр.д. № 680/2015г. на ОС – Враца. Поддържа още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът С. З. В., [населено място], представляван от В. Б. оспорва касационната жалба. Поддържа, че касационната жалба е частично недопустима съгласно чл.280, ал.2 ГПК, тъй като се обжалва въззивно решение, с което е потвърдено първоинстанционно решение по искове с цена под 20 000 лева. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като, от една страна, поставените въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи, а от друга страна, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с решение № 91 от 11.07.2011г. по т.д. № 810/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. Сочи, че представеното от касатора решение № 812 от 18.10.2005г. по т.д. № 73/2005г. на ВКС, ТК, II т.о. е неотносимо към спора, тъй като е постановено при действието на предходната редакция на чл.632, ал.1 ТЗ. Твърди, че посочените от касатора съдебни актове са постановени по въпроси, които нямат отношение към правилното разрешаване на настоящия спор. Възразява също, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Възражението на ответника за частична недопустимост на касационната жалба е неоснователно. Предявеният установителен иск по чл.422 ГПК е основан на учредена от ответника с нот. акт № 9, том VI, рег. № 4395, дело № 973/2010г. на нотариус Г. Н. договорна ипотека върху негов собствен недвижим имот за обезпечаване на вземането на ищеца спрямо лизингополучателя [фирма], с оглед на което следва да се приеме, че не са налице множество обективно съединени искове с цена на част от тях под 20 000 лева.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот между въззивника – като лизингодател и ипотекарен кредитор- от една страна и от друга – [фирма]- лизингополучател и С. В. – ипотекарен длъжник, е сключен договор, съгласно който за предоставен от въззивника финансов лизинг по осем договора с [фирма], седем от които са процесните, за обезпечение на лизинговите вноски по съответни погасителни планове, в общ размер от 338 825,98 евро без ДДС и всякакви други дължими договорни плащания, ипотекарният длъжник В. е учредил в полза на лизингодателя и ипотекарен кредитор договорна ипотека върху свой собствен недвижим имот, както и че с исковата молба въззивникът претендира установяване на задължение на С. В. към него в размер на 120 600,68 лева, представляващи неизпълнени задължения от лизингополучателя към лизингодателя по процесните седем договора за финансов лизинг. Въззивният съд е приел, че ипотекираното имущество може да бъде предмет на индивидуално принудително изпълнение, без да се води такова срещу титуляра на самото вземане, и няма пречка да се издаде заповед по чл.417, т.6 ГПК срещу ипотекарния длъжник. Счел е обаче за неоснователно възражението на ответника за погасяване на задълженията по процесните договори на основание чл.739, ал.1 ТЗ, като е приел за изпълнени условията на посочената разпоредба. Посочил е, че производството по несъстоятелност на лизингополучателя [фирма] е приключило с решение № 380 от 12.11.2012г. по т.д. № 49/2012г. на БОС на основание чл.632, ал.4 ГПК, с което същото е прекратено и дружеството – длъжник е заличено от Търговския регистър, като това решение е влязло в сила и е надлежно вписано на 13.11.2012г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е предявено повече от две години по-късно. Взел е предвид, че в производството по несъстоятелност въззивникът не е предявил процесното вземане. С оглед на това е достигнал до извода, че процесните вземания на въззивника, възникнали до датата на постановяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност – 29.06.2011г., като не са предявени в установените в това производство срокове, са погасени на основание чл.739, ал.1 ТЗ и, след като е погасено основното вземане, на основание чл.150, ал.1 ЗЗД е погасена и ипотеката. Посочил е, че погасяването настъпва по силата на закона и въззиваемият ответник като ипотекарен длъжник не следва да отговаря по договора за ипотека.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два правни въпроса са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. По тях е налице постоянна съдебна практика – постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 90 от 29.07.2016г. по т.д. № 865/2015г. на ВКС, ТК, I т.о., според което при спряно производство по несъстоятелност по чл.632, ал.1 ТЗ, последвало прекратяване на производството по чл.632, ал.4 ТЗ и постановено заличаване на СД от Търговския регистър по чл.632, ал.5 ТЗ, непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнени права са погасени – чл.739, ал.1 ТЗ. Представеното от касатора решение № 812 от 18.10.2005г. по т.д. № 73/2005г. на ВКС, ТК, II т.о. не представлява задължителна практика на ВКС по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и противоречието на въззивното решение с него не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а от друга страна, това решение е постановено при старата редакция на чл.632 ТЗ (обн. – ДВ, бр. 48 от 1991 г.). Наличието на формирана постоянна практика по поставените въпроси изключва поддържаните от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Третият материалноправен въпрос е важен, но не са налице допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Касаторът не е обосновал посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито е представил доказателства за противоречивото разрешаване от съдилищата на формулирания въпрос. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая разпоредбата на чл.150, ал.1 ЗЗД е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието й чрез корективно тълкуване, вкл. и с оглед по-късно приетите разпоредби на чл.739, ал.1 и 2 ТЗ /в относимата редакция преди изменението на ал.2, обн. ДВ бр.105 от 2016г./. От друга страна, по приложението на чл.150, ал.1 ЗЗД е налице трайноустановена практика, напр. определение № 437 от 24.09.2013г. по ч.гр.д. № 5364/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., която е във възприетия от въззивния съд смисъл и която не се налага да бъде променяна или осъвременявана. Новата редакция на чл.739, ал.2 ТЗ /обн. ДВ бр.105 от 2016г./ е неприложима в производството по настоящото дело, тъй като е влязла в сила след приключване на производството по несъстоятелност на длъжника [фирма] с влязло в сила решение по чл.632, ал.4 ТЗ от 12.11.2012г. и след приключване на устните състезания пред въззивния съд.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4150 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 97 от 04.08.2016г. по в.гр.д. № 260/2016г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на С. З. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], кв. С., [улица], съд. адрес: [населено място], пл. „Тройката“ № 4, ет.2, офис 5, адв. В. Б. сумата 4 150 лева /четири хиляди сто и петдесет лева/ – разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: