О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№478
Гр. София, 27.11.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 1739 по описа на ВКС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя Г. Д. Я., срещу Решение № 13 от 18.01.2016 г. по в. гр. д. № 490/2016 г. на Добричкия окръжен съд. Въззивното решение се обжалва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното Решение № 61 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 361/15 г. на Генералтошевския районен съд, с което е уважен предявеният от [фирма] против касатора владелчески иск с правна квалификация чл.76 ЗС- за осъждане на [фирма], [населено място] да върне отнетото държание на ищеца върху 281,548 дка, част от имот № 180003 по КВС на [населено място], [община], целият имот с площ 350 дка. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде отхвърлена със законните последици.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето по които от касационната инстанция с решение по реда на чл.290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото –основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а именно:
1. Как се индивидуализира имотът по иск по чл. 76 ЗС – съобразно положението на имота според актуалното му състояние към датата на предявяване на иска, респ. може ли съдът да присъди предаване на държане върху имот, който не съществува към датата на предявяване на исковата молба. По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с Решение № 147/17.08.2011 г. по гр. д. № 377/2010 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 253/18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.
2. Задължен ли е въззивният съд, в рамките на посоченото във въззивната жалба, да обсъди всички относими доказателства и да изложи мотиви относно това, кои факти приема за доказани във връзка с наличието на фактическа власт върху имота от страна на ищеца. По този въпрос се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с Решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 527/15.03.2012 г. по гр. д. № 943/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 235/04.07.2011 г. по гр. д. № 513/2010 г. на ВКС, ІV г.о.
3. Обосновава ли се фактът на държане на земеделски имот от сключения между арендатор и един от съсобствениците, притежаващ по-малко от 50 % от собствеността, при липса на съгласие от останалите съсобственици за сключване на договора. По отношение на този въпрос се поддържа допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на касационния съд по него би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
4. Следва ли в производството по чл. 76 ЗС да се установява налице ли е годно правно основание за държане на имота, или следва да се установи единствено факта на осъществяване на фактическа власт и факта на отнемане на държанието по скрит/ насилствен начин. По въпроса се твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с Решение № 142/23.09.2013 г. по гр. д. № 533/2012 г. на ВКС, І г.о., Решение № 726/16.12.2009 г. по гр. д. № 1414/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 3941/1982 г. на ВС, І г.о., според които в производството по иск за нарушено владение не може да се разглеждат спорове за собственост.
5. Легитимирано ли е да отговаря по иск по чл. 76 ЗС лице, което не е извършило фактически действия по насилствено отнемане на недвижим имот, но действията са извършени в негова полза. По отношение на този въпрос се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото произнасянето на настоящата касационна инстанция по въпроса би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касационната жалба- [фирма] е депозирал по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, евентуално- обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила като правилно. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът [фирма], като арендатор, е сключил с П. Х. И., като арендодател, договор за аренда на земеделска земя на 15.09.2014 г. С договора е предоставена за ползване земеделска земя, представляваща имот № 180003, от масив 180, парцел 003, с площ 350 дка, в землището на [населено място], [община], за срок от пет стопански години, считано от началото на стопанската 2014/2015 г. до края на стопанската 2018/2019 г. Договорът за аренда е бил вписан в службата по вписванията при Районен съд, [населено място] на 16.09.2014 г. Ответникът [фирма]– касатор в настоящото производство, като арендатор, е сключил на 08.01.2015 г. договор за аренда на същата земеделска земя за срок от 6 стопански години, считано от началото на стопанската 2014 г. до края на стопанската 2020 г., с 51 физически лица /съсобственици на земеделската земя/, като арендодатели. Този договор за аренда е бил вписан на 12.01.2015 г., като въз основа на него в полза на ответника срещу неговите арендодатели е била издадена заповед за незабавно изпълнение за предаване на недвижима вещ въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист и е било образувано изпълнително дело № 10/15 г. при ДСИ при Районен съд, [населено място]. По делото е бил насрочен въвод във владение на [фирма], [населено място] върху 281,548 дка от нива, цялата с площ 350 дка, съставляваща имот № 180003, обособен парцел 003 от масив 180 по КВС на [населено място], [община]. Въводът във владение не е бил осъществен, тъй като е било констатирано, че имотът се намира в държание на трето лице – ищеца. Производството по изпълнителното дело е било спряно и е бил даден едноседмичен срок на [фирма] да предяви установителен иск срещу [фирма] по реда на чл.524 ГПК. В предоставения срок, иск не е бил предявен, поради което е било отменено спирането на изпълнителното дело и е поискано насрочване на нов въвод, но преди предприемане на действия по извършването му, изпълнителното дело е прехвърлено на основание пар. 3 ЗЧСИ при ЧСИ С. С., като е преобразувано под № 585/2015 г. по описа на ЧСИ с рег. № 739. По това изпълнително дело е било осъществен въвод във владение на [фирма] върху 281,548 дка от недвижим имот, представляващ земеделска земя, нива цялата с площ 350 дка, съставляваща имот № 180003, което е било удостоверено с протокол за въвод във владение от 06.10.2015 г. Въз основа събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че процесната земеделска земя, за която има сключен договор за аренда от 15.09.2014 г., е обработвана от ищеца, като същата е била засята с пшеница и ожъната през месец юли 2015 г. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в частта, в която е уважен посесорният иск по чл. 76 ЗС спрямо [фирма], е приел от правна страна, че при предявен иск по чл.76 ЗС съдът е ограничен да установи само факта на държането, факта на нарушението и кой владее, респ. държи имота към момента на разглеждане на спора. Прието е, че със сключеният и вписан по-рано валиден договор за аренда на земеделска земя от 15.09.2014 г. , е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на което на ищеца е предоставено упражняването на фактическа власт върху земеделската земя, която той не държи като своя, а упражнява фактическата власт за собствениците на земята, при което арендаторът се явява държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС. Формиран е решаващ правен извод, според който обстоятелството, че договорът за аренда от 15.09.2014 г. е сключен само от един от съсобствениците, не се отразява на валидността на същия, тъй като сключването на такъв договор е действие на управление и същият може да бъде сключен само от един от съсобствениците, независимо от размера на дела му, като има действие и по отношение на останалите съсобственици, като по аргумент от чл. 3, ал. 5 ЗАЗ /отм., ДВ, бр.13 от 2017 г./, по-късно вписаният договор в полза на [фирма] е непротивопоставим на вписания преди това договор за аренда в полза на [фирма], сключен с друг съсобственик. Формиран е решаващ правен извод, че извършеният от съдебния изпълнител въвод във владение е незаконосъобразен, тъй като е осъществен спрямо трето лице, което е в имота и спрямо което заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист нямат разпростираща се изпълнителна сила. Прието е, че незаконосъобразността на извършения въвод във владение от съдебния изпълнител, като акт на държавна принуда, която всякога е насилнически акт /пряко волята на лицето, спрямо което се прилага/, осъществява материалната предпоставка на чл.76 ЗС – държането да е отнето чрез насилие. Изложени са съображения, че към момента на разглеждане на спора държането върху процесните 281,548 дка от недвижим имот, представляващ земеделска земя, нива цялата с площ 350 дка, съставляваща имот № 180003, се упражнява от [фирма], като по гореизложените съображения е формиран краен извод за основателност на предявения срещу касатора посесорен иск.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Добричкия окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение и/или произнасянето на касационната инстанция по тях да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от формулираните правни въпроси, свързан с преценката, как следва да се индивидуализира имотът в исковата молба при предявяване на владелчески иск по чл. 76 ЗС, е свързан с наведеното в касационната жалба оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като същото обективира произнасяне по иск за предаване владението на 281,548 дка идеални части от имот № 018003, независимо от това, че този имот вече е бил реално поделен на 47 нови имота и въводът на ответника във владение е бил извършен по отношение на индивидуално определен терен на площ от 281,548 дка. Настоящата касационна инстанция намира, че така постановеното въззивно решение не е вероятно недопустимо като постановено по недопустим иск, респ. по нередовна искова молба поради противоречие между обстоятелствената част и петитума, тъй като заявеният петитум, по който са се произнесли инстанциите по същество, е за предаване владението на ищеца върху реално определен имот от 281,548 дка, по отношение на който частният съдебен изпълнител е извършил незаконосъобразен въвод. Предмет на защита следователно е имота, описан в представения по делото протокол за въвод от 06.10.2015 г. чрез посочване на материализирани на място трасирани гранични точки, и в този смисъл надлежна индивидуализация на имота е налице, респ. липсва противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Изложените от касатора оплаквания, според които този предмет на делото е описан по начин, който не държи сметка за настъпили промени в собствеността поради сключен договор за доброволна делба, в случая са ирелевантни, доколкото предмет на защита при иска по чл. 76 ЗС е владението като фактическо състояние, а не правото на собственост, поради което на изледване подлежат само факта на владението и факта на нарушението /чл. 357, ал. 1 ГПК/.
Вторият от поставените от касатора правни въпроси, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства, представлява по съществото си оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, което е релевантно не за настоящия етап от касационното производство, а при разглеждане на касационната жалба по същество в случай на допускане на касацията. В този смисъл въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК във въззивното производство не е принципен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който да представлява самостоятелно основание за ангажиране компетентността на касационния съд. За пълнота на изложението следва да се посочи, че поначало въззивният съд няма задължението да подлага на самостоятелно обсъждане събраните пред първата инстанция доказателства и да формира въз основа на тях собствени правни изводи, доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на въззивната проверка до оплакванията в жалбата. Само когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяване на фактите, или оплакване за необоснованост на фактическите й изводи, въззивният съд разполага с правомощието да променя фактическите констатации на първоинстанционния съд, като подлага на собствена преценка събраните от последния доказателства /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/. В този смисъл въззивната инстанция не дължи служебно да извърши съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, доколкото служебната й проверка обхваща само преценката за валидност и допустимост на първоинстанционното решение, но не и на неговата правилност, с изключение на съобразяването му с приложимия императивен материален закон /т.1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. В конкретния случай обжалваното въззивно решение обективира обосновано произнасяне по релевираните във въззивната жалба оплаквания, при което въззивният съд е изложил подробни и мотивирани собствени фактически констатации и правни изводи, и поради това поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване не е налице.
Третият формулиран от касатора правен въпрос, относно това дали е налице държане на земеделския имот при сключен договор за аренда с един от съсобствениците, притежаващ по-малко от 50% от правата в съсобствеността, при липса на съгласие от останалите съсобственици, не е обуславящ за изхода на спора. По делото е установено, че имотът се е намирал в държане на ищеца като фактическо състояние, той е упражнявал фактическата власт върху земеделския имот и го е обработвал. Държателят, независимо от наличието или липсата на годно правно основание да се намира в имота, разполага с признатата от закона възможност за защита срещу трети лица, които препятстват упражняването на фактическата власт по реда на чл. 76 ЗС в случаите на отнемане на държането чрез насилие или по скрит начин. В този смисъл поставеният от касатора правен въпрос е неотносим, тъй като същият няма отношение към релевантната за спора преценка съобразно правилото на чл. 357, ал. 1 ГПК, което задължава съда да провери само факта на владението и факта на нарушението, а е свързан с наличието на годно правно основание за осъществяване на държането, което е ирелевантно за основателността на иска по чл. 76 ЗС. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че действалата към момента на отнемане на владението /06.10.2015 г./ редакция на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ предвижда, че когато договорът за аренда е сключен само от някой/и от съсобствениците на земеделската земя, отношенията помежду им се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС, т. е. същият има характеристиките на договор на управление и може да бъде сключен само от един от съсобствениците, независимо от размера на дела му, като има действие и по отношение на останалите съсобственици. В този смисъл, дори и условно да се приеме, че наличието на годно правно основание да се държи имота е релевантно за основателността на предявен от държателя иск по чл. 76 ЗС, в случая такова основание е налице както по отношение на останалите съсобственици на имота, така и спрямо лицето, на което последните са предоставили облигационното право на ползване върху имота по силата на договор за аренда. По изложените съображения посоченият въпрос, както и общо формулираният въпрос, следва ли в производството по чл. 76 ЗС да се установява годно правно основание за държане на имота, не са буславящи изхода на делото и като такива не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване.
Последният поставен от касатора правен въпрос, свързан с преценката, дали е легитимирано да отговаря по иск по чл. 76 ЗС лице, което не е извършило фактически действия по насилствено отнемане на недвижим имот, но действията са извършени в негова полза, също не може да обоснове допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на него не се обосновава допълнителната предпоставка по чл. 208, ал. 1, т. 3 ГПК. Същият е разрешен от въззивния съд изцяло в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 53/11.06.2015 г. по гр. д. № 6031/2014 г. на І г.о., Решение № 45/03.02.2011 г. по гр. д. № 242/2010 г. на І г.о. и Решение № 66/25.07.2016 г. по гр. д. № 5203/2015 г. на І г.о., която се споделя и от настоящия състав. Държателят има правна възможност за защита по реда на чл. 76 ЗС в случаите на отнемане на държането чрез насилие или по скрит начин, като това е и редът на защита, когато държането е отнето вследствие на незаконосъобразни действия на съдебен изпълнител чрез извършен въвод във владение. Законът предоставя защита на третото за изпълнението лице, което съдебният изпълнител незаконно е отстранил от имота. Пасивната материалноправна легитимация по иск с правна квалификация чл. 76 ЗС принадлежи както на лицето, което непосредствено е извършило нарушението- действията, довели до отнемане на владението, така и на лицето, за което е извършено нарушението. Тези лица не са задължителни другари в процеса, поради което владелецът може да насочи иска по чл. 76 ЗС по негов избор срещу един от тях или и срещу двамата едновременно, с оглед на това, кой упражнява фактическата власт върху имота при разглеждане на спора.
По изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение на Добричкия окръжен съд.
Предвид изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, а именно сумата от 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 13 от 18.01.2016 г. по в. гр. д. № 490/2016 г. на Добричкия окръжен съд, по касационната жалба на [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на [фирма] сумата 600 лв. разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: