15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
[населено място] , 06.11.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на пети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1547/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България“АД против решение №459/26.02.2018г. по т.д.№5171/17г. на Софийски апелативен съд, с коeто е потвърдено решение №971/19.05.17г. по т.д.№3348/2016г. на Софийски градски съд,с което дружеството е осъдено на основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД да заплати на „Брукландс 1“ЕООД сумата 363 780,71 лв., представляваща получена от електроразпределителното дружество на отпаднало основание временна цена за достъп до електроразпределителната му мрежа през периода м.09.2012г. – м.06.2013г., включително, ведно със законната лихва, на основание чл.86 ал.1 ЗЗД – сумата 82 812,71 лв. ,представляваща лихва за забавата за периода от 01.02.2014г. до 28.04.2016г. и разноски.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост, необоснованост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати процесуални нарушения и несъобразяване с материалния закон.
Ответникът „Брукландс 1“ЕООД в писмен отговор е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване , обосновавани от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, както и на основания за отмяна на въззивното решение по съображенията,изложени в касационната жалба.Като неоснователно е оспорено и направеното в молбата по чл.629 ал.1 ГПК искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС.
Съставът на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да уважи предявения от „Брукландс 1“ЕООД срещу „ЧЕЗ Разпределение България“АД иск по чл. 55, ал. 1 предл.3 ЗЗД и акцесорния на него такъв по чл.86 ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд е посочил общите предпоставки за приложимост на посочения фактически състав на неоснователното обогатяване – престиране на нещо на съществуващо валидно основание /юридически факт, източник на права и задължения/ към момента на престацията и последващо отпадане на това основание.
Спрямо конкретните установени по делото обстоятелства въззивният съд е приложил относимите правни норми от вътрешното законодателство,регламентиращо условията по достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми източници /в случая – собствени на ищеца ветрогенератори/ до електроразпределителните мрежи на разпределителните дружества. Посочил е,че с новата ал.2 на чл.84 ЗЕ е предвидено за заварените случаи към момента на влизането й в сила – 17.07.12г. задължение за производителя на електроенергия за сключване на договор за достъп със съответния оператор в двумесечен срок,като при несключване на такъв, за последния възниква правото да поиска от ДКЕВР да определи условията за достъп до сключването на такъв договор. По силата на действащата към процесния период на претенцията разпоредба на чл.30 ал.1 т.13 ЗЕ цените за достъп подлежат на регулиране от ДКЕВР,а, съгласно чл.32 ал.4 ЗЕ Комисията може да определи временни цени в случай на забавяне на операторите на преносни и разпределителни мрежи, във връзка с което е било постановено и Решение №Ц-33/14.09.12г. в упражняване на това й правомощие. Посочено е,че с него временно са уредени отношенията между производителите на електроенергия от възобновяеми източници с операторите на електропреносната и/или електроразпределителната мрежи,доколкото е налице фактическо ползване на услугата достъп,без да са налице сключени договори,поради липса на одобрени от Комисията общи условия на тези договори.
Констатирано е от съда,че процесните фактури са издадени от ответника именно на това основание.Доколкото Решение №Ц-33/14.09.12г. има характер на индивидуален административен акт, последвалата му отмяна от Върховния административен съд разпростира действието си спрямо всички,по силата на чл.177 ал.1 изр.2 АПК; действието му е конститутивно,а , съгласно цитирана от СГС непротиворечива практика на Върховен касационен съд, това конститутивно действие настъпва с обратна сила. Поради това е прието и,че основанието,на което е получена от ответника претендираната за връщане от него цена за достъп до мрежата му е отпаднало с обратна сила.Допълнителен аргумент е изведен от наличието на последващо взето от ДКЕВР решение №Ц-6/13.03.2014г.,с което е утвърдена цена за достъп 0,00 лв./МВтч. При наличието на предвиден от законодателя регулаторен механизъм, като неприложими по аналогия са преценени от съда разпоредбите на чл.88 ал.1 изр.1 пр.1 ЗЗД и на чл.326 ал.2 ТЗ, доколкото в случая нито е имало надлежно сключен договор,нито той по съществото си би могъл да се определи като търговска продажба.
Въззивният съд е потвърдил така постановеното първоинстанционно решение,като е препратил към така изложените от него мотиви,които е споделил изцяло,а изложените във въззивната жалба на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“АД оплаквания е намерил за неоснователни. За да се мотивира,е посочил,че с разпоредбата на чл.195 ал.1 АПК е предвидено действие занапред само на съдебно решение,отменящо подзаконов административен акт,какъвто по същността си решението на ДКЕВР не е и,предвид характера на последния на индивидуален административен акт,отмяната му има обратно действие и заличава последиците от него от момента на издаването му.
Доколкото цената на достъпа не би могла да бъде определена по волята на страните в правоотношението с отмяната на административния акт на държавния енергиен регулатор, определящ цена за достъп, прието е,че отпада с обратна сила и основанието за начисляването й.Като неоснователни и некореспондиращи с водещия мотив за приложение на предпоставките на неоснователното обогатяване в разглежданата хипотеза са преценени от съда доводите на въззивника за неравновесие в престациите на двете страни по делото по мотиви,че за наличието на основанието,на което е предявен главният иск законодателят е предвидил като необходимо и достатъчно за уважаването му да бъде доказано от ищеца да установи факта на плащането на претендираната за връщане сума,а ответникът да не е успял да докаже,че е налице основание за това плащане.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси: 1.1. Приложими ли са правилата на Директива 2009/28 / ЕО на Европейския парламент и Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници към актовете на ДКЕВР по чл. 36а ал. 2 ЗЕ, за определяне цената за достъп на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници до електропреносната и електроразпределителната мрежа на територията на Република България ?; 1.2. Следва ли чл. 16 § 3 от Директива 2009/28/ЕО и Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16 § 4 от Директивата?; 1.3. Допустимо ли е, при отсъствие на нормативен акт от вътрешното право, който допуска изрично приложението на чл. 16 § 4 на Директива 2009/28/ЕО на територията на Република България, подобен правен резултат да се постига с индивидуален административен акт на ДКЕВР или при отсъствието на такъв ?; 2.1. Допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства; 2.2. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, закрепени в чл. 47 от ХОПЕС да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание ?; 3.1. Допустимо ли е съдът да се позовава на казуални разрешения на ВКС, постановени в решения на ВКС по чл. 290 ГПК, по въпроси стоящи вън от конкретния правен въпрос, за който е допуснато касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК?; 3.2. Допустимо ли е да се формира задължително тълкуване по въпрос, който е различен от темпоралното действие на отмяната на ИАА?; 3.3. Задължително ли е за съда тълкуването на цитираните съдебни решения, отнасящо се до приложение по аргумент за противното на чл. 195 АПК, към процесните правоотношения?; 3.4.Задължително ли е тълкуването на съда в цитираните съдебни решения по отношение правното значение на допуснатото по закон предварително изпълнение на ИАА, което се явява законно изпълнително основание по смисъла на чл. 268 АПК?; 4.1. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл. 47, ал. 1 от ХОПЕС, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, постановен по конкретно дело от ВКС – който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС и по-специално чл. 16 § 3 от Директива 2009/28/ЕО, правото на собственост по чл. 17 от ХОПЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС – е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?; 4.2. Допуска ли общностното право и по-специално принципът за ефективност съществуването на разпоредба като чл. 290 ГПК така, както е тълкуван от компетентната национална върховна юрисдикция и която установява задължителна сила на решение на ВКС по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането му в областта на производството на електрическа енергия от възобновяеми източници и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?; 5. Следва ли чл. 17 § 1 от ХОПЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотеза при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение и този ИАА впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?; 6.1. Определената от административния орган регулирана пределна цена на мрежовата услуга „достъп до електроразпределителната мрежа“ за производителите на електроенергия от възобновяеми източници, ограничава ли страните по договора за мрежова услуга да уговарят като цена всяка стойност, намираща се в границите на пределната цена?; 6.2. Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносна или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и нещо друго или само смесен фактически състав/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане – договорът или юридическите факти с недоговорен произход?; 6.3. Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора и ако се отличава, коя е правната норма, която регулира съществуването на такова отличие, какви са нейните хипотеза, диспозиция и правни последици?;
7.1. Допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване, поради отпаднало основание за договор с продължително или периодично изпълнение, относимо към заплатените договорно установени парични задължения до датата на отпадане на основанието ?;
7.2. Представлява ли предварителното изпълнение, допуснато от закона, на невлязъл в сила ИАА, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки?; 7.3. Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на ИАА, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично води до отмяна на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата?;
7.4. Следва ли допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила ИАА, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно, непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО да получи договорената цена за достъп до тази система?; 8. Отпадането на съществен елемент от договора за предоставяне на мрежова услуга, поради отмяна с обратна сила на ИАА, който го определя, има ли правното действие на: а/ акт, равнозначен на унищожаване или разваляне на договора или б/ произвежда правното действие на незавършен фактически състав по договора?;
9.1. Допустимо ли е, при обосноваване на правните си изводи, съдът да не посочи приложимата материалноправна норма, от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?; 9.2. Допустимо ли е съдът да не изпълни задължението си да изложи собствени мотиви по всички възражения на страните, аргументите и доводите на страните във въззивна инстанция, както и да не обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор?; 9.3.Допустимо ли е съдът да откаже изрично да разгледа и обсъди доводите на страните, на основание задължителна съдебна практика по сходни казуси, която изключва възможността да бъде променен окончателния правен извод?;
10.1. Допустимо ли е съдът да откаже да се съобрази с качеството на субекта /търговеца/ и да откаже да приложи правилата на втория квалифициращ търговската сделка критерий по чл. 286, ал. 2 и ал. 3 ТЗ? Допустимо ли е и при какви условия и предпоставки, съдът, вкл. без възражение от страната, да откаже да признае правното действие на обвързваща го презумпция / презумпции, каквато е тази по чл. 286 ТЗ?;
10.2. Допустимо ли е съдът да откаже да приложи обвързващата го презумпция на чл. 292 ТЗ, когато между търговци, които се намират в трайни търговски отношения помежду си, направеното търговско предложение за заплащане чрез специфициране на вида и цената на услугата в установен от закона данъчен документ – данъчна фактура с основание и размер на дължимото плащане, не бъде отхвърлено веднага, а задължението надлежно и своевременно изплатено ?
По въпросите по т. 1.1, 1.2 и 1.3, т. 4.1 и 4.2, т.5, т.6.1, 6.2 и 6.3, т.7.1, 7.2, т.7.3 и 7.4, т.8 касаторът поддържа наличие на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК,обосноваван с твърдения, че разглеждането им ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на приложимото материално право /национално и на ЕС/ задължителна практика на ВКС; по въпросите по т.2.1 и 2.2 се поддържа допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – твърди се противоречие с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по въпросите по т.3.1, 3.2, 3.3 и 3.4 се поддържа допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – противоречие с ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС; по въпросите по т.9.1, 9.2 и 9.3 – допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК – противоречие със задължителна практика на ВКС – т.19 от ТР №1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно задължението на въззивния съд да формира собствени правни изводи и да ги мотивира, както и на постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС ІV г.о., решение №331 от 19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС ІV г.о., решение №217 от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС ІV г.о., решение №700 от 28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС ІV г.о. решение №318 от 06.07.2012г. по гр.д.№615/2010г. на ВКС І г.о. и решение №246 от 27.05.2011г. по гр.д.№1265/2010г. на ВКС ІV г.о.; по въпросите по т.10.1 и 10.2 се поддържа допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се твърди противоречие с решение №127 от 05.10.2011г. по т.д.№1027/2010г. на ВКС ІІ т.о., решение №115 от 18.02.2008г. по гр.д.№1082/2007г. на ВКС V г.о., решение №523 от 20.10.2008г. по т.д.№274/2008г. на ВКС І т.о.
Твърдяната в касационната жалба недопустимост на производството е обоснована в изложението с доводи за липса на активна процесуална легитимация по иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД,когато страните по делото са обвързани от валидно облигационно правоотношение с източник – действащ двустранен,възмезден,консенсуален и комутативен договор, както и с твърдения за произнасяне на съда по непредявен иск,тъй като ищецът е искал връщане на платеното на основание решение №Ц-33/2012г. Заявена е като предпоставка за допускане на касационното обжалване и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, която, според касатора, се извежда от наличието на безспорна необоснованост на фактическите изводи, неизпълнено задължение за прилагане на императивна правна норма – чл.84 ал.2 ЗЕ и чл.301 АПК, прилагане на недопустима аналогия на закона /прилагане на последиците от унищожаемостта на индивидуалния административен акт като последици от унищожаване на договорна клауза/, погрешно прилагане на неприложима задължителна съдебна практика,съществени процесуални нарушения.
С отделна молба касаторът е поискал спиране на производството и отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС по формулирани от него въпроси,чиито отговори, с оглед приложимостта на нормите на европейското законодателство, счита за съществени за правилното разрешаване на възникналия материално-правен спор,а именно: 1. Следва ли чл. 16, § 3 от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие за отмяна на Директиви 2001/77/ЕО и 2003/З0/Е0 да се тълкува в смисъл, че допуска операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, § 4 от същата Директива? 2.Следва ли чл. 17, § 1 от Хартата на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, и този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение?3. Следва ли правото на ЕС и по-специално принципите на правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика като тези по главния спор, съгласно които отмяната на индивидуален административен акт, чието предварително действие е допуснато по силата на закона, с който се определят временни цени за достъп до електроразпределителната система, автоматично да води до отмяната на последиците на допуснатото предварително изпълнение, изразяващи се в придобити на законно основание цени за достъп до разпределителната мрежа от страна на оператора на мрежата? 4. Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната система, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператор на електроразпределителната система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система? 5. Следва ли правата на ефективна съдебна защита и на справедлив съдебен процес, закрепени в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкуват в смисъл, че допускат национално законодателство и съдебна практика, според които националният съд може да повдигне правно основание, свързано с правото на ЕС, едва в постановеното от него съдебно решение, без да предостави възможност на страните по спора да представят своята позиция по това правно основание? 6. Следва ли правото на ефективна съдебна защита, както е установено в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, да се тълкува в смисъл, че допуска национално законодателство и съдебна практика, съгласно които отговорът на правен въпрос, поставен по конкретно дело от Върховния касационен съд: който е от значение за решаване на спор относно възмездния характер на правото за достъп до електроразпределителната мрежа; който е задължителен за долустоящите съдилища и който е приет, без да се отчита правото на ЕС, и по специално разпоредбата на чл. 16 § 3 от Директива 2009/28, правото на собственост по чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС и принципите за правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания, както са установени в практиката на Съда на ЕС, е задължителен за долустоящия съд, когато разглежда друго дело, което има за предмет спор относно възмездния характер на правото на достъп до електроразпределителната мрежа?
7. Допуска ли общностното право, и по специално принципът на ефективност, прилагането на разпоредба като чл. 290 от ГПК, така както е тълкувана от компетентната национална върховна юрисдикция, и която установява задължителна сила на решение на Върховния касационен съд по правен въпрос, поставен по конкретно дело, за долустоящия съд, който разглежда друго дело, когато последиците от прилагането й противоречат на правото на ЕС и осуетяват прилагането на правото на ЕС в областта на производството на електрическа енергия от възобновяем източник и достъпа на такава електрическа енергия до разпределителната мрежа?
Доводите за недопустимост на въззивното решение, като постановено по непредявен иск, съответно по недопустим такъв, поради наличие на договорно правоотношние, не се споделят от настоящия състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия,Първо отделение.Правното основание ,на което съдът е задължен да разгледа правния спор, се определя от твърденията за съответни факти,направени в исковата молба.В случая ищецът не е твърдял наличие на договорно правоотношение с ответника,въз основа на което твърдение претенцията да би могла да бъде квалифицирана като дължима на договорно основание,а съдът да е излязъл извън така очертаните рамки на правния спор и да се е произнесъл по друг иск. Твърденията,че е платил на основание /решението на ДКЕВР/, което впоследствие е отпаднало /поради отмяната на това решение/ обосновава именно иск по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД.От друга страна евентуалното наличие,респ. установяване в хода на делото на наличие на договорно основание за плащането, при претендирането му от ищеца на извъндоговорно основание, би рефлектирало върху основателността,но не и върху допустимостта на иска.
Предпоставки за допускането на касационно обжалване на въззивното решение,след преценка на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, не са налице. Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС,за да се произнесе касационната инстанция положително с определението си по чл.288 ГПК, касаторът следва да е поставил конкретен правен въпрос /процесуално-правен или материално-правен/, който въззивният съд да е разрешил и, в резултат на което именно разрешение да е бил мотивиран да постанови крайния резултат по спора. При това въпросът следва да е обвързан при разрешаването му с някоя от причините или целите, посочени като допълнителни критерии в чл.280 ал.1 т.т.1,2 или 3 ГПК.
От поставените от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси тези под 1.1., 1.2., 1.3., 4.1 и 7.4 са свързани с доводи за неприложени от въззивния съд норми от правото на ЕС и по-конкретно – разпоредбата на чл. 16 § 4 вр. с § 3 от Директива 2009/28/ЕО.Посочената разпоредба е диспозитивна и предоставя право на преценка на съответната държава-членка дали да изиска от операторите на преносната и на разпределителната системи да поемат, изцяло или частично, разходите за технически адаптации, необходими за включване на нови производители, подаващи към свързаната мрежа електроенергия, произведена от възобновяеми източници на енергия, след установяване от операторите,че покриването и разпределянето на разходите за технически адаптации е съобразно изготвени правила, основани на обективни, прозрачни и недискриминационни критерии за определянето на тези разходи. Въпросите са израз на тезата на касатора,релевирана пред настоящата инстанция, за необходимост от нарочна нормативна уредба в националното законодателство, допускаща безвъзмездност на услугата за предоставяне на достъп до мрежата на електроразпределителното дружество,за да би била възможна такава хипотеза и съответно липса на такава уредба. Поставени в този контекст, въпросите не могат да осъществят общия критерий за допустимост на въззивното решение, доколкото подобна теза не е била въвеждана в предмета на спора нито с отговора на исковата молба,нито с въззивната жалба, поради което и в решението не се съдържат решаващи изводи, основани на съображения за изначална безвъзмездност на услугата.
Въпросите под т.т. 2.1 и 2.2 са изцяло ирелевантни,тъй като не се установява въззивният съд да е констатирал неправилна правна квалификация на иска от страна на първоинстанционния, което да обуславя задължението му за предявяване на правилната такава на страните и за предоставяне възможност за ангажиране на доказателства, съобразно същата.
Формулираните под т.т. 3.1., 3.2., 3.3., 3.4., 4.1 и 4.2. въпроси са във връзка с оплакването на касатора за формално позоваване на въззивния на постановена по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика,с изводи,основани на възприетото в казуалната част на решенията на ВКС,а не извлечени от отговора на съответния правен въпрос,по който е било допуснато обжалването пред ВКС. Позоваването на разрешения,дадени от ВКС в незадължителната му практика,каквато представлява казуалната част от решенията по чл.290 ГПК и ползването й като задължителна такава са въпроси,пряко обвързани с мотивирането на съдебното решение и, като такива, са относими към преценката за правилност,която не е предмет на разглеждане в настоящото производство по допустимост. Освен това, доколкото въззивният съд се е позовал на решенията на ВКС, обосновавайки с дадените в тях задължителни разрешения единствено извода си за темпоралното действие на отмяната на индивидуалния административен акт /решението на ДКЕВР/, въпросите не могат да бъдат възприети като релевантни към решаващи извода на съда и не биха могли да рефлектират върху постигнатия правен резултат.
Аналогично, петият въпрос също не осъществява общия критерий за допустимост, тъй като отговор по тълкуването на разпоредбата на чл. 17 ал. 1 от ХОПЕС във връзка с прилагането й към конкретния правен спор,не е извършвано в оспореното въззивно решение. От друга страна същият съдържа в себе си съждение на касатора за придобит от оператора на мрежата законен доход,което е отречено от въззивния съд с оглед обоснованата от него недължимост на получените от касатора суми,поради незаконосъобразността на индивидуалния административен акт,определящ ги като цена за достъпа. Аналогични са мотивите,поради които не следва да се приеме като правен по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. и поставеният под т.7.3 от изложението въпрос.
Въпросите по т. 6.1. и т.6.3 също не са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, в чието решение липсват изводи за наличие на уговорена между страните цена за достъп в какъвто и да било размер.Напротив – констатирана е изобщо липса на писмен договор за достъп /налице е само такъв за използване на разпределителната мрежа на дружеството-ответник от производителя,в който са налице уговорки,свързани с цената за пренос/.Като източник на спорното задължение за плащане съдът е приел единствено отмененото впоследствие решение на ДКЕВР №Ц-33/14.09.12г. , в съчетание с фактическото присъединяване на енергийния обект на ищеца към мрежата на ответника,без да се позовава на отделно и изрично възникнала между страните договорна връзка. Вторият от тези въпроси е формулиран хипотетично.
Въпроси 7.1 и 8 са свързани с възражението на касатора за неприложимост на фактическия състав на чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД,обосновано във въззивната жалба с твърдение за периодичен характер на задълженията по договора за достъп и със законоустановената невъзможност евентуалното му разваляне да произведе обратно действие.Въпросите не могат да бъдат приети като относими към решаващите мотиви на въззивния съд,доколкото същият не е основал изводите си за недължимост на платеното на наличие на договорна връзка между страните, развалена с изявление по реда на чл.88 ЗЗД.
Въпроси 6.2 и 7.2. покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се явява обоснован допълнителният такъв, заявен в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.Налице е към момента обилна и непротиворечива съдебна практика на Върховния касационен съд,приемаща,че влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, каквото е решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, има обратно действие; че с оглед предварителното изпълнение на решението на ДКЕВР, пряко следващо от закона, същото е породило правни последици преди влизането си в сила,но отмяната му по съдебен ред има обратно действие, с което се заличават всички целени с него последици от момента на издаването на решението /допускането на предварителното му изпълнение/; че с отмяната му с обратна сила е отпаднало изцяло основанието, на което ответникът е получил цената за достъп, а не само съществен елемент на договор за достъп до електроразпределителната мрежа – цената, затова и плащането й е лишено от основание и тя подлежи на връщане съгласно чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД; че законодателно предвиденият възмезден характер на договора за достъп, както и регламентираното в чл.84 ал.2 от ЗЕ задължение за сключване на договори за достъп, с които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, не означават, че заплащането на цената за достъп е нормативно регламентирано и че основанието за заплащане на тази цена произтича от закона; че фактическото съществуване на предоставен достъп до електроразпределителната мрежа, независимо от уредената от закона възмездност на услугата „достъп“, при липса на договор, респ. при липса на утвърдени временни условия на достъпа, вкл. цена, от регулаторния орган – КЕВР, не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации между страните по спора. С формулирането на посочените по-горе въпроси касаторът цели промяна на така формираната до момента задължителна съдебна практика по идентични правни спорове,но предпоставки за това,обосновани и констатирани от състава в смисъла на причините и с целите,посочени в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, липсват.
В