О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 478
гр.София, 07.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
първи април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1440/ 2015 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на С. К. С. и на П. на Р. Б.(П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 221 от 15.12.2014 г. по гр.д.№ 547/ 2014 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Варненски окръжен съд по гр.д.№ 1209/ 2014 г. и по този начин П. и О. д. на М. на в. р. – В. са осъдени да заплатят на С. К. С. солидарно 4 000 лв, а П. е осъдена да заплати и сумата 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.2 и т.4 НК, като за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лв искът е отхвърлен.
Жалбоподателят С. атакува решението в частта, отхвърляща иска. Обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличие на противоречива съдебна практика по материалноправния въпрос за приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от незаконно обвинение.
П. атакува решението в осъдителната му част. Също обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на противоречива съдебна практика по материалноправния въпрос за критерия „справедливост” при определяне на размера на дължимото обезщетение. Освен това повдига и процесуалноправния въпрос за задължението на въззивният съд да изложи в мотивите на решението си аргументи по становищата на страните и отговор на всички направени възражения, който счита, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
За да уважи частично предявените искове, въззивният съд е приел, че на 31.10.2000 г. е било образувано дознание по повод заявителски материал за извършено престъпление по чл.195 ал.1 т.2 и т.4 вр. чл.194 ал.1 НК. Срещу ищеца С. е повдигнато обвинение за участие в извършването на престъплението на 02.11.2000 г., спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка”. П. е внесла обвинителен акт на 23.12.2010 г., а с присъда от 18.09.2013 г. ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение. Ищецът понесъл тежко предприетото срещу него наказателно преследване, чувствал се злепоставен от опетняването на името му, но е имал подкрепата на роднините си и на жената, с която живеел на съпружески начала. Като съобразил от една страна продължителността на наказателното производство и тежестта на обвинението, а от друга – ниската степен на засягане на емоционалната сфера на ищеца и малкото извършени с негово участие следствени действия, съдът счел за справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди в размер 12 000 лв. Съдът обсъдил, но не счел за основателни доводите на П., че от нея не може да бъде търсена отговорност за вредите, причинени преди 2009 г., тъй като до тази дата обвинението е повдигнато от разследващ орган и не е потвърдено от прокурор. Посочил, че досъдебното производство е проведено под непосредствения надзор на прокуратурата, която многократно е постановявала връщане на делото за допълнително разследване от органите на МВР.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният и от двамата жалбоподатели материалноправен въпрос относно приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от неоснователно обвинение, обуславя обжалваното решение. Не се установяват обаче твърденията им, че по него има противоречива практика. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК са налице само тогава, когато един и същ правен въпрос е разрешен по противоположен начин в обжалваното решение и в друг, влязъл в сила, съдебен акт. В тежест на жалбоподателя е да установи тези предпоставки, включително фактът, че другият акт е влязъл в сила. Касаторът-ответник (П.) не е представил по делото никакви доказателства в подкрепа на твърденията си за наличие на противоречива практика по въпроса. Що се касае до представените от касатора – ищец решения на ВКС (по гр.д.№ 4207/ 2013, ІV г.о., по гр.д.№ 78/ 2011 г., ІІІ г.о., по гр.д.№ 1359/ 2009 г., ІV г.о. и по гр.д.№ 593/ 2010 г., ІV г.о.), нито едно от тях не разрешава въпроса за приложение на критерия „справедливост” в противоречие с начина, по който е разрешен в обжалваното решение. В първото от посочените решения изрично е посочено, че справедливо е това обезщетение, което отчита конкретиката на всеки отделен случай, а всяко от четирите решения има за изходна позиция различни фактически предпоставки за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Различни са били тежестта на повдигнатото обвинение и взетите мерки за процесуална принуда, а най-вече различен (в сравнение с установеното по настоящето дело) е обемът и интензитетът на търпените от неоснователно обвинените лица вреди. Поради това присъдените различни размери на обезщетенията не сочат на наличие на противоречива практика по поставения материалноправен въпрос.
И по процесуалноправния въпрос, релевиран от ответника П., няма основания за допускане на обжалването. Съдът е обсъдил становището на този ответник и е отхвърлил възраженията му както по въпроса налице ли са основания за ангажиране на отговорността му за вредите, причинени на ищеца преди 2009 г., така и по въпроса за обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на обезщетението. Няма становища или възражения на П., по които в обжалваното решение да не е взето отношение. Указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. на по тълк.д.№1/ 2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, са спазени, съответно по процесуалноправния въпрос, поставен от П., обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС.
По тези съображения Върховният касационен съд приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 221 от 15.12.2014 г. по гр.д.№ 547/ 2014 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: