5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
гр.София, 12.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 381 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. Р. от [населено място], подадена чрез процесуален представител адв.Ч., срещу въззивно решение от 16.10.2018г., постановено по в.гр.д.№384/2018г. на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение от 04.04.2018г. /допусната очевидна фактическа грешка в изписването на годината/ по гр.д.№718/2017г. на Районен съд – Никопол, за отхвърляне на предявените от Д. М. Р. срещу В. Ц. Г. искове с правно основание чл.124, ал.3 и ал.4 ГПК.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата В. Ц. Г. не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Д. М. Р. срещу В. Ц. Г. искове с правно основание чл.124, ал.3 и ал.4 ГПК за оспорване на пораждане на гражданско правоотношение, основано на сключен граждански брак от бащата на ищцата – покойния М. Б. Г., починал на 18.01.1996г., и ответницата по делото В.алентина Г. /включително нейните наследствени права като съпруга/ и за установяване неистинността на документ – акт за граждански брак, сключен на 07.09.1982г., и по-конкретно подписа на М. Б. Г., положен в него.
Въззивният съд е изложил съображения, че процедурата за сключване на брак е описана в чл.6 на СК /1968г./ в сила към съставянето на акта. В ал.2 на същия текст изрично е казано, че ”Бракът се счита за сключен с подписването на акта от встъпващите в брак и длъжностното лице по гражданското състояние“. Тази разпоредба е преповторена в чл.11 ал.1 от настоящия СК. Прието е за установено, че са налице подписите на страните и на самото длъжностно лице, т.е. налице е издаден акт за граждански брак и по силата на законовата императивна норма бракът е сключен. Посочено е от съда, че актът е издаден от длъжностно лице в кръга на неговата служба, съобразно предоставената му компетентност, поради което е официален свидетелстващ документ. Същата има формална доказателствена сила, т.е. удостоверява спрямо всички с обвързваща доказателствена сила извършването на обективираното в него изявление, посочените дата и място на издаване, авторството на посоченото като издател лице, както и че последното е действало в посоченото в документа длъжностно качество. Изложени са съображенията на съда, че посоченият акт за брак се ползва и с материална доказателствена сила, т.е. обвързва съда да приеме, че посочените в документа факти са се осъществили от външна страна така, както е посочил неговият издател. Законната доказателствена сила на официалните документи съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК, обхваща: фактите, които длъжностното лице твърди, че е осъществило лично и фактите, които според длъжностното лице са се осъществили.
Въззивният съд е приел, че именно поради това акт за граждански брак, издаден от съответното длъжностно лице не може да бъде нищожен, нито да се оспорва неговото съдържание, освен в случай, че се установи, че длъжностното лице е извършило престъпление при съставянето му. Посочено е, че такива доказателства няма представени, а също така и няма подобни твърдения. Поради това е прието, че неговата доказателствена сила е действаща и тя установява наличието на валиден брак между посочените в него лица, а претенцията поа чл.124 ал.4 ГПК за оспорване на истинността на този документ е изцяло неоснователна, защото по никакъв начин не се установява, че издалото го длъжностно лице не е негов автор или че е отразило неверни обстоятелства. Изложени са съображенята на съда, че дори и да се назначи графологическа експертиза на подписа на М. Г., това би било ирелевантно по отношение на истинността на акта, тъй като негов съставител и издател е длъжностното лице по гражданско състояние, а не участващата в процедурата за сключване на брак страна. Съществен е подписът на длъжностното лице, а той не се оспорва, нито пък се твърди за някакво допуснато нарушение от негова страна.
Въззивният съд е приел за неоснователна и претенцията по чл.124 ал.3 ГПК, по съображения, че при наличие на валидно сключен граждански брак нормативната уредба е тази, която урежда отношенията между съпрузите, включително и тези по наследяването – в тази насока Семейният кодекс и Законът за наследството детайлно и точно са уредили тези правоотношения. Прието е, че след като не се установява твърдяната неистинност на гражданския брак, то на още по-голямо основание не може да се установи и че от него не са породени граждански правооношения, съобразно законодателството.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: за задълженията на въззивната инстанция във връзка с оспорване интинността на документ /в случая да допусне поисканите гласни доказателства и да назначаване на графологическа експертиза/. Според касатора по този въпрос въззивното решение е в противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС. В т.3 на посоченото тълкувателно решение е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая въззивният съд не е приел, че е налице необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, да да намери приложение даденото разрешение в т.3 на ТР №1/2013г. Напротив – въззивният съд изрично е изложил съображенията си защо приема, че в случая не възниква необходимост от назначаване на съдебно-графологична експертиза. Не е налице и хипотезата, разгледана в приложеното в извадка решение по т.д.№52/2014г. на ВКС, ІІт.о. – допустимостта въззивният съд да назначи експертиза когато оспорването е своевременно, но в първата инстанция не е изклушана експертиза поради неангажирането й от страната. В случая и двете инстанции по съществото на спора са отказали назначаването на поисканата от страната съдебно-графологична експертиза, като са изложили съоображенията си за това.
Касаторът е посочил и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, като е представил решение на Окръжен съд-Пловдив. При действащата редакция на ал.2 основание за допускане на касационно обжалване е противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз, каквито актове в случая не се сочат от касатора, нито се твърди наличе на такова противоречие. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал разрешения т въззивния съд въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът излага оплаквания за неправилност на въззивното решение, по които касационната инстанция се произнася само ако въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 16.10.2018г., постановено по в.гр.д.№384/2018г. на Окръжен съд – Плевен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: