ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 479
София, 18.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1224 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез пълномощника му адв. Н. К. срещу решение № 194 от 27.11.2015г., постановено по в.гр.д. №423/2015г. по описа на Апелативен съд-В., гражданско отделение, ІІ-ри състав, с което е отменено решение №1070 от 02.06.2015г. по гр.д.№435/2014г. на Окръжен съд-Варна, с което са отхвърлени предявените от [община] срещу [фирма] искове с правно основание чл.59 и чл.86 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което е осъден ответникът да заплати на ищеца: сумата от 50 000 лв., частично от общо дължимата сума в размер на 974 088 лв., представляваща обезщетение за ползване без правно основание на общински недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], [улица]и [улица], с обща площ от 652 кв.м./тротоар, площад и част от улични платна/ пред имот пл.№.., кв… по плана на 8-ми микрорайон на [населено място], върху който са били разположени павилиони в периода от 01.01.2011г. до 31.12.2012г., измеримо в начислена в трикратен размер дължима помесечно от ползвателя цена на общинска услуга; сумата от 8698.56 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на всяко едно от месечните вземания, формиращи целия размер на главницата от 974 088 лв. в периода от 28.12.2012г. до 28.01.2013г.; сумата от 9519.20 лв., представляваща обезщетение за сметоизвозване за периода от 01.01.2011г. до 31.12.2012г., както и сумата от 84.98 лв., представляваща обезщетение за забава при изпълнение на всяко едно от месечните вземания, формиращи целия размер на главницата от 9519.20 лв. за периода от 28.12.2012г. до 28.01.2013г., както и законната лихва върху посочените по-горе главници от предявяване на иска-21.02.2014г. до окончателното плащане на задълженията.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба [община] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й юрисконсулт Д. Д.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Въз основа на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че са установени предпоставките за уважаването на иска по чл.59 ЗЗД: за процесния период ответното дружество е ползвало описания недвижим имот, собственост на [община], като се е обогатило за негова сметка със спестените средства, равняващи се на наемната цена за съответния период от време, изчислена по специалната Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на [община]. По отношение на възражението на ответното дружество, че преместваемите обекти за процесния перод са били поставени извън схемата на преместваемите обекти, съдът е приел, че с отпадането на обектите от схемата не е отпаднала възможността да се реализират приходи от наема на публичен общински терен, доколкото във властта на самата община като орган на самоуправление е решението за начина на ползване на терена и доколкото липсва непреодолима забрана теренът да бъде използван по този начин. Водеща в случая е възможността за реализация на приход, от който общината е била лишена. Основателен, според съда, се явява и искът в частта за обезщетение за неоснователно обогатяване от сумите за сметоизвозване-извършвана е дейност по сметоизвозване, за която ответното дружество си е спестило разходи, а ищцовата община не е реализирала приход. Основателни са и акцесорните претенции за обезщетение за забава.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставя следните материалноправни въпроси:
1.Допустим ли е иск по чл.59 ЗЗД в случай, че ищецът разполага с друг иск или друга правна възможност за реализиране на правата си, в т.ч. и по реда на АПК, ДОПК с акт за установяване на частно общинско/държавно вземане и/или чрез заповедно производство по реда на ГПК;
Счита, че така поставения въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1 от 1979г., т.8 и т.9, решаван е противоречиво от съдилищата, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
2.Има ли правно значение и следва ли съдът да изследва при иск по чл.59 ЗЗД, когато неоснователното обогатяване произтича от ползването на един имот, обстоятелството дали ищецът има правната възможност да ползва имота или не и ако ищецът не може да ползва имота следва ли да се уважи искът или не;
Счита, че така поставения въпрос е решен в противоречие с решение №293 от 30.09.2015г. на ВКС по гр.д.№119/2015г. на ВКС, ІVг.о. и решение №332 от 22.11.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.
3.При определяне размера на обезщетение по чл.59 ЗЗД, в случаите, когато ищецът е община, размерът на обедняването за ищеца се измерва с размера на наема, определян от съответните наредби на общината за цени за предоставяне под наем на съответния общински терен или по пазарни цени. Ако е по цени на наредбите на Общината по обичайната цена за предоставяне под наем или по цените, приложими когато е налице нарушение на наредбите на общината. Ако има цени, в зависимост от различно ползване на съответния имот, коя цена се взема предвид-реалното противоправно ползване на имота или друга;
Счита, че така поставения въпрос е решен в противоречие с решение №293 от 30.09.2015г. по гр.д.№119/2015г. на ВКС, ІV г.о. и решение №193 от 02.12.2010г. по т.д.№1087/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решаван е противоречиво от съдилищата както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото;
4.При определяне размера на обезщетение по чл.59 ЗЗД, в случаите, когато ответникът е ползвал имот и е реализирал приходи, т.е. обогатил се е от ползването на един имот без правно основание, за определяне на по-малката стойност между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, следва ли съдът да вземе предвид размерът на реализираните приходи като обогатяване на ответника или следва същите да бъдат игнорирани.
Счита, че така поставения въпрос е решен в противоречие с ППВС №1/1979г., т.4 и решение №332 от 23.10.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По първия въпрос:
Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с трайно установената задължителна практика, обективирана както в ППВС №1 от 1979г., т.9, така и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 52 от 29.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 512/2010 г., I т. о. и решение № 51 от 13.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3930/2014 г., III г. о., според които заповедното производство не е задължително, а има факултативен характер. С нормите на чл. 410, ал. 1 и чл. 417 от ГПК това производство е предвидено като възможност за кредитора, който може, но не е задължен, да иска издаването на заповед за изпълнение. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес е право на кредитора да избере пътя на защита-чрез заповедното производство или чрез предявяване на осъдителен иск. Когато длъжникът оспорва вземането, ще се достигне до исков процес, независимо дали предявеният иск е осъдителен или установителен по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415 от ГПК. Следователно съществува правен интерес от водене на осъдителен иск, независимо че ищецът разполага за същото вземане с изпълнително основание по чл. 417 от ГПК. В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че предявените искове са допустими, въпреки наличието на възможност за реализиране на вземанията в заповедно производство. Въпросът във втората му част-относно възможността за реализиране на вземанията по реда на АПК или ДОПК с акт за установяване на частно общинско/държавно вземане-не е разгреждан от въззивния съд. В подкрепа на тези изводи са и приложените от касатора съдебни актове: решение №193 от 02.12.2010г. по т.д.№1087/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №332 от 22.11.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о. С оглед трайно установената задължителна практика, не може да се приеме че поставеният въпрос е решаван противоречиво от съдилищата. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По втория въпрос:
Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с решение №293 от 30.09.2015г. на ВКС по гр.д.№119/2015г. на ВКС, ІVг.о. и решение №332 от 22.11.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о., в които е прието, че с разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД е предвидена възможност за ангажиране отговорността на всеки правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като определените от законодателя граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до размера на обедняването. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт, или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. В съответствие с тази практиа, въззивният съд е приел, че от значение за факта на обедняването на ищеца е възможността да се реализира приход от общинския терен-публична общинска собственост именно чрез поставяне на преместваеми търговски обекти. С поставянето на преместваемите обекти извън схемата за процесния период не е отпаднала възможността да се реализират приходи от наема на публичния общински терен, доколкото във властта на самата община като орган на местно самоуправление е решението за начина на използване на терена и доколкото липсва непреодолима забрана теренът да бъде използван по такъв начин. Водеща в случая е възможността за реализиране на приход, от която общината е била лишена.
По третия и четвъртия въпрос:
Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с цитираните по-горе решение №293 от 30.09.2015г. на ВКС по гр.д.№119/2015г. на ВКС, ІVг.о., решение №193 от 02.12.2010г. по т.д.№1087/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №332 от 22.11.2012г. по гр.д.№88/2012г. на ВКС, ІІІ г.о. В съответствие с тях въззивният съд е приел, че обогатяването на на ответника е именно със сумата, дължима като наем по цитираната Наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на [община], а обедняването на ищеца е размерът на наема, който общината би могла да реализира по определения от нея ред и размер в същата наредба.
Касаторът твърди, че така поставените въпроси са решавани противоречиво от съдилищата, но не сочи друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на ГПК/отм./, в което същите правни въпроси да са разрешени в противоречие с приетото от въззивния съд с обжалваното решение. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставените въпроси да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Останалото съдържание на изложението по същество изразява доводите на касатора за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответната община направените разноски в това производство в размер на 2579.08 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №194 от 27.11.2015г., постановено по в.гр.д.№423/2015г. по описа на Апелативен съд-В., гражданско отделение, ІІ-ри състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], хотел П., на основание чл.78, ал.8, вр. с ал.3 ГПК да заплати на [община], [населено място], [улица], разноски в настоящото производство в размер на 2579.08 лв./две хиляди петстотин седемдесет и девет лева и 08 ст./, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.