О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 19.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 947 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. К. И. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. С. Б., против въззивното решение № 145 от 11 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 12432 по описа на Софийския градски съд за 2010 г., с което е потвърдено решение без номер от 5 май 2010 г. по гр.д. № 28096 по описа на районния съд в гр. София за 2008 г. за отхвърляне иска на И. за осъждането на Р. С. П. от [населено място] за заплащане на обезщетение от 21600 лева за пропуснати ползи, изразяващи се в невъзможността да извършва превоз на товари срещу заплащане с товарен автомобил в периода 8 септември 2005 г. – 8 септември 2008 г., като резултат от препятстване на достъпа от страна на П. до съответното МПС.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото са неправилни изводите на съда за липсата на данни за неосъществено сигурно увеличаване на имуществото на касаторката; безспорно установено е противоправното препятстване от страна на ответницата на ползването на автомобила и ответницата следва да понесе цялата санкция на закона за противоправното си поведение и да носи отговорност в пълна тежест за пропуснатите от касаторката ползи. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е разрешаването на въпроса след като по делото е установено по безспорен начин, че ответникът обективно е възпрепятствал ползването на автомобила, в доказателствена тежест на касаторката ли е да докаже вида на щетите, които е претърпяла и реално дали за процесния период би могла да реализира, както и за лишаването от правото на ползване ответницата не следва ли да носи отговорност до размера на нормалното обезщетение за правото на ползване на автомобила.
Ответницата Р. С. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Т. И., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че следва да се споделят мотивите на първоинстанционния съд, към които се препраща по реда на чл. 272 ГПК и допълнително само се сочи, че ищцата не е провела доказване за пропусната сигурна възможност за увеличаване на имуществото си чрез използване на автомобила – автомобилът преди процесния период никога не е бил ползван като такси или за реализиране на доходи, а е ползван за лични нужди от бащата на ищцата; автомобилът е и в лошо техническо състояние, които разколебава вероятността доходи да се реализират чрез използването му. В решението на първоинстанционния съд се сочи, че не е налице доказана или поне обективно обоснована сигурност, че ищцата е могла да реализира претендираните суми като печалба от превоз на товари срещу заплащане; установено е още, че ищцата не е положила никакви усилия да премести пречещите сандъци за сметка на ответницата, с което да освободи достъпа на товарния автомобил, и следователно вредите, които е претърпяла, не са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, а са резултат и от пасивното поведение на увредената, която въпреки възможността, не е направила нищо, за да отстрани тези вреди.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
К. поставя правния проблем за необходимостта ищецът да докаже вида на вредите, които е претърпял и дали реално би могъл да реализира доход за процесния период, при установено обективно възпрепятстване за използване на вещта от ответника, както и при такова възпрепятстване не следва ли ответникът да носи отговорност до размера на нормалното обезщетение за правото на ползване на вещта. От една страна, в задължителната си практика (решение № 66 по гр.д. № 1725 за 2009 г. на ІV ГО) касационният съд приема, че съгласно чл. 51 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането; пропуснатата полза като вид имуществена вреда, настъпила в резултат на непозволеното увреждане, се изразява в невъзможността да бъде реализирано определено имущество или парично оценим интерес; всяко неосъществено увеличаване на имуществото, което е щяло да настъпи със сигурност, ако не е било осуетено от деликта, съставлява пропусната полза. Следователно, макар да не е подчертано изрично, касационният съд приема, че неосъщественото увеличаване на имуществото следва да бъде доказано и то при спазване на правилото на чл. 154 ГПК. От друга страна, поставеният правен проблем, дори и сам по себе си да би могъл да стане основание за допускане на касационното обжалване в друга хипотеза, не би довел до този резултат в настоящия спор. В разглеждания случай въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, в които, освен възприетата и от въззивния съд тежест за ищеца да установи пропуснатата сигурна възможност за увеличаване на имуществото, първоинстанционния съд е изложил и втори довод за неоснователност на претенцията – липсата на положени усилия от страна на увредения да отстрани вредите води до извода, че вредите не са пряка и непосредствена последица от деликта, а са резултат от пасивно поведение. По това разрешение правен въпрос не е поставен, поради което дори и касационният съд да допусне касационното обжалване по поставения правен въпрос, липсата на поставен такъв по втория самостоятелен извод за неоснователността на претенцията, не би довело до различен резултат по спора.
Ответницата претендира заплащане на разноски за касационната инстанция, които са в размер на 400 лева заплатени по договор за правна защита и съдействие, и й се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 145 от 11 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 12432 по описа на Софийския градски съд за 2010 г.
ОСЪЖДА В. К. И., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], ул. 6-та, № 18, да заплати на Р. С. П. от [населено място], със същия адрес, сумата от 400,00 (четиристотин) лева сторени разноски за касационното обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: