О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 22.12.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 7.10.2015 две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №3684/2015 година
Произовдството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2352/20.02.2015г.,подадена от А. Е. Ч.,чрез пълномощника му адвокат В. И. Г.,против решение №2180/26.11.2014г. на Софийски апелативен съд,го,8 състав,постановено по гр.д.№2156/2014г. по описа на същия съд,с което се отменя решение №382/15.01.2013г.,постановено по гр.д.№8676/2009г. по описа на Софийски градски съд,Іго,12 състав,и допълнително решение,постановено на 19.02.2014г. по същото дело,с което са разгледани субективно съединени искове по чл.59 ЗЗД,като вместо това постановява:
ОСЪЖДА Й. Ч. Ч.,П. Д. Д.,М. Д. Д.,Г. Б. М.,А. Е. Ч.,К. Е. Ч.,да заплатят на [фирма],гр.Б.,сумата от общо 1 259 224 лева,представляваща обезщетение за ползите,от които лишили собственика за периода от 05.10.2004г. до 30.03.2009г. на основание чл.73 ЗС,както и обезщетение за периода от 30.03.2009г. до 05.06.2009г. на основание чл.59 ЗЗД,както следва:
1.Й. Ч. Ч.-сумата от 179 889,14лева
2.П. Д. и М. Д.-наследници на Б. Ч. Д.-общо сумата от 179 889,14 лева
3.Д. Н. Д.-сумата от 179 889,14 лева
4.Г. Б. М.-сумата от 359 778,28 лева
5.А. Е. Ч.-сумата от 179 889,14 лева
6.К. Е. Ч.- сумата от 179 889,14лева
Ведно със законната лихва върху главницата,считано от предявяване на исковата молба-18.09.2009г. до окончателното й изплащане,както и сумата от 111 189,48лв.,направени по делото разноски,на основание чл.78,ал.1 ГПК.Със същото решение се отхвърля иска по чл.73 ЗС за разликата над 1 259 224 лева до пълния предявен размер от 1 266 662,08 лева,като неоснователен.
Предмет на касационната жалба е частта от горепосоченото решение,с което А. Е. Ч. е осъден да заплати на [фирма],Б. сумата от 179 889,14 лева,на основание член 73 ЗС за посочения в решението период от време,както и обезщетение за периода от 31.03.2009г. до 05.06.2007г.,на основание член 59 ЗЗД,ведно със законната лихва от 18.09.2009г. до окончателното й изплащане,както и в частта с която е осъден да заплати сумата от 111 189,48 лева,разноски по делото.
В касационна жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно,постановено при нарушения на съдопроизводствени правила и се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касационната жалба [фирма],гр.Б.,чрез пълномощниците си адвокат В. М. и адвокат М. Р.,в депозирания писмен отговор на касационната жалба №7162/28.05.2015г./лист 120 от делото/,подадена от А. Е. Ч.,считат че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и молят същото да не се допуска,а по същество-считат касационната жалба за неоснователна,като претендира разноски за това производство.
Ответникът по касационната жалба [фирма],Б.,чрез пълномощниците си адвокат В. М. и адвокат М. Р.,е депозирал и писмен отговор №7771/20.03.2015г./лист 155 от делото/,с който моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение,тъй като не са налице предпоставките,предвидени в член 280ал.1 ГПК за това,а по същество счита касационната жалба за неоснователна и моли да се остави без уважение.С отговора си претендира присъждане на разноски за настоящото касационно производство.
Постъпила е и касационна жалба вх.№1191/30.01.2015г.,подадена от Г. Б. М.,чрез пълномощника й адвокат М. И. П. против горепосоченото въззивно решение в частта му,с която е осъдена Г. Б. М. да заплати на [фирма],,Б.,общо сумата от 395 778,28 лева,на основание член 73 ЗС и член 59 ЗЗД,ведно със законната лихва за посочените в решението периоди от време,както и в частта за присъдените разноски на основание член 78,ал.1 ГПК в размер на 111 189,48 лева.
В касационаната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно,постановено при допуснати процесуални нарушения и необосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Постъпила е касационна жалба вх.№2220/18.02.2015г.,подадена от К. Е. Ч.,чрез пълномощника й адвокат М. И. П.,против горепосоченото въззивно решение,като незаконосъобразно и необосновано и се иска неговата отмяна изцяло.
По жалбата на А. Е. Ч.:
С решаващите си мотиви въззивният съд е констатирал,че ищецът [фирма] е предявил срещу наследниците на А. Ч.,обективно и субективно съединени искове, с правно основание член 73 ЗС,с които искове съобразно наследствените на ответниците дялове,се претендира реалното им осъждане,да заплатят на ищеца обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижим имот общо в размер на 1 266 662,80 лева,поотделно посочени срещу всеки ответник в шест пункта от исковата молба-депозирана на 11.11.2005г.,за периода 18.09.2004г.-06.06.2009г.,относно недвижим имот,за който са признати за собственици по постановеното влязло в сила решение от 30.09.2009г.по гр.д.№2237/2008г. по описа на ВКС,Іго,с което е уважен иск по член 108 ЗС срещу същите ответници.Съдът е посочил,че със сила на присъдено нещо между страните по делото е установено както правото на собственост на ищеца [фирма],така и факта,че ответниците са владяли процесните имоти към този момент-от предявяване на исковата молба на 11.11.2005г. до въвеждане на дружеството във владение на 05.06.2009г. на процесните имоти-терен от 12000 кв.м и три сгради/описани в диспозитива на горепосоченото решение,въз основа на което е издаден и изпълнителен лист/.Съдът е приел за установено,че наследниците на Ч.-ответниците по делото,към този момент са се намирали във фактическа власт на процесния имот,въз основа на Заповедта на Министъра на промишлеността от 1998г. и приемо-предавателен протокол,както и че в отговорите си на исковата молба ответниците признават,че са владяли сградите,за които са представили договори за отдаването им под наем при въвода пред 2009г.Съдът е отбелязъл,че с оглед приключилото с горепосоченото решение производство ,с уважаване на иска с правно основание чл.108 ЗС се установява вещното право на собственост на ищеца на посоченото от него придобивно основание и упражняване на фактическа власт върху същата вещ от ответниците,при липса на основание за това,като по това приключило производство последните е следвало да изчерпят всичките си възражения срещу това.В тази връзка съдът е посочил,като неоснователни възраженията на някои от ответниците,че не ползват лично процесния имот,също така че имали право да ползват процесните имоти на основание отхвърлен отрицателен установителен иск,предявен от ищцовото дружество/гр.д.№87/2005г. по описа на Бургаски апелативен съд/,същото се отнася и до възражението,че имота бил собственост за част от периода на трето лице [фирма]-т.к със съдебна спогодба е развален нотариален акт за покупко-продажба на имота между двете дружества,като ищцовото дружество не е преставало да бъде собственик на имота през целия исков период по делото,приключило със спогодбата.Съдът е стигнал до извода,че за периода от 05.10.2004г. до 11.11.2005г./когато е депозиран иска по чл.108 ЗС/ ответниците са били недобросъвестни владелеци,упражняващи владение, въз основа на горепосочената заповед на Министъра на промишелността,приемо-предавателни протоколи и са се считали за собственици въз основа на реституция настъпила по силата на закона.За следващия период от време,на висящото исково производство/по чл.108 ЗС-до 30.09.2009г.-влизане на решението в сила/съдът е посочил,че ответниците са недобросъвестни владелци и дължат ползите ,от които са лишили собственика,съгласно член 73 ЗС,а за времето от 30.03.2009г. до 05.06.2009г. имат качеството на „държател” и от тях може да се претендира обезщетение по чл.59 ЗЗД.С оглед определяне на размера на дължимото обезщетение за тези два периода и предвид качеството на ответниците,задължени тях,съдът е приел,че дължимото обезщетение за първия период: като недобросъвестни владелци дължат на собственика добивите,които е могъл да получи,както и обезщетение за ползите от които ги е лишил,а за втория период/обезщетение по чл.59 ЗЗД/-дължи се обезщетение за обедняването на собственика,което се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи,които би получил при отдаване имота под наем.За конкретния размер на така дължимото общо обезщетение,включващо такова за терена и съответно за сградите,съдът се е позовал на заключението на тройната съдебна експертиза, приета в съдебно заседание на 06.11.2011г.,чийто отговори е оценил като обосновани и ясни,и което общо възлиза според последната на 1 259 224 лева,в който общ размер с постановеното въззивно решение са уважени заявените ищцови претенции.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че съдът е е произнесъл по/цитирам/:
„І.Процесуално-правни въпроси:
1.Формира ли сила на пресъдено нещо по отрицателен установителен иск по отношение принадлежността на правото на собственост,предмет на спора” .
Така формулираният въпрос е неотносим към решаващите мотиви на въззивното решение.Както е прието в последните, решението по гр.д.№87/2005г. по описа на Бургаски апелативен съд от 13.12.2005. е ирелевантно към спора,разрешен с въззивното решение,предмет на касационната жалба.Това е така,защото в последвалия спор, с правно основание чл.108 ЗС,приключил между страните с влязло в сила решение,настоящите ответници/които са били ответници по ревандикационния иск/,е следвало в този процес,да изчерпят всичките си оспорвания против основанията на ищеца относно спорното право,както и да заявят придобивни основания,изключващи правото на ищеца.
В точка втора е посочен като разрешен процесуално правен въпро,а именно/цитирам/:
„При направени във въззивната жалба оплаквания за нарушение на чл.146 ГПК,задължен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по делото и да укаже на страните разпределението на доказателствената тежестта на подлежащите на доказване факти.”
Наведени да доводи,че след като първоинстанционният съд е квалифирцирал заявените искове с правна квалификация член 59 ЗЗД,то въззивният съд, след като е приел нова такава/в случая за първия период от време за търсеното обезщетение-по член 73 ЗС/,то следвало изрично да посочи подлежащите на доказване факти и разпределение на доказателствената тежест.
Видно от заявеното с исковата молба,ищцовото дружество е заявило претенциите си,като предявени искове с правна квалификация член 73 ЗС,като първоинстанционния съд ,с постановеното решение,ги е квалифицирал с правно основание член 59 ЗС.Независимо от промяната,,приета с постановеното възззивно решение,няма изискване за доказване на допълнителни факти по претенциите,както с правно основание член 73 ЗС,така и по член 59 ЗЗД,както е посочено в мотивите на решението.Ето защо,въззивният съд не е задължен при тази правна квалификацията на ищцовите претенции за изготвя нов доклад и да дава задължителни указания на подлежащи за доказване факти и нови доказателства.Хипотезата,цитирана и от касатора,визираща приетото в т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС,е неотносима към даденото с решаващите мотиви на въззивното решение разрешение на спора.
В точка трета от изложението си касаторът,навежда аргументи,че съдът приел за ирелевантни и ненуждаещи се от доказване обстоятелството кой е ползвал процесните имоти/ответниците или част от тях/,в какъв период и в какъв обем,поради което е разрешен правен въпрос,а именно:
„Следва ли ищецът по иск с правно основание чл.59 ЗЗД или чл.73 ЗС да докаже,че ответникът през исковия период е ползвал имотите,за които търси обезщетение?”,в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС.
Касационният съд намира,че приетото с решаващите мотиви по този въпрос е в съответствие с цитираната практика,тъй като видно от изложеното с последните, ответниците са получили владението върху процесния имот, съгласно заповед на Министъра на промишлеността от 1998г. и последвали приемо-предавателни протоколи/виж лист 7 от мотивите/,което продължило до въвеждане във владение на ищцовото дружество в процесния имот-с извършен въвод на 05.06.2009г.,който обхваща целия период за дължимото обезщетение,присъдено с постановеното решение по спора.
В точка четвърта от първо римско на изложението се посочва от касатора като правен въпрос/цитирам/:
„Следва ли решението по чл.108 ЗС да съдържа и установителен диспозитив,и ако липсва такова произнасяне,може ли решението да се тълкува разширително и да се приеме,че е налице СПН в установителната част,която да се изведе от мотивите на решение?”
Очевидно, такъв въпрос не е разрешаван с постановеното въззивно решение.Този въпрос и така изложените доводи в тази връзка,касаторът свързва с едно приключило с влязло в законна сила решение друго производство,различно от настоящото,а именно това с правно основание чл.108 ЗС-по гр.д.№2237/2008г. по описа на ВКС,Іго.
По формулирания в точка пета правен въпрос/цитирам/:
„Следва ли въззивният съд да допусне нови доказателства и да назначи служебно експертиза при допускане на новите доказателства,при липса на доклад,и съдържащо се оплакване в тази насока във въззивната жалба?”
-като се твърди от касатора,че такива доказателства били представени в хода на производството пред втората инстанция,с което евентуално следвало да обори тройната оценителна експертиза,включително и да се назначи нова съдебно-техническа експертиза.Преди всичко,за възможността да се сочат нови доказателства във въззивното производство,процесуалният закон предвижда изрично в член 266 ГПК какви са възможностите да бъдат поискани такива,както и в какви случаи това е невъзможно.Така поставения въпрос е свързан с твърдения на страната,които в едната си част не съответстват на изложеното във въззивната му жалба,а също така и на изложеното с решаващите мотиви на въззивното решение.
Във втората част от изложението на касатора,означена като римско второ,се формулирани като материалноправни въпроси:”1.допустимо ли е чрез съдебна спогодба,когато няма спор между страните да се прекрати договор за продажба на недвижим имот,или прекратяването, за да отговаря на изискванията за форма и ред,следва да се извърши с нотариален акт,2.от кой момент действа съдебното решение по член 108 ЗС-занапред или с обратно действие?,от кой момент държи обезщетение по чл.59 ЗЗД или по чл.73 ЗЗД-от момента на предявяване на иска за предаване на спорните вещи или от момента на преустановяване със СПН за тяхното владение или собственост?3.добросъвестен владелец ли е този,който е получил владението върху имоти на основание съдебна делба-спогодба?”
Преди всичко по така формулираните въпроси,с аргументите посочени в изложението,липсва разрешаване с решаващите мотиви на въззивното решение,тъй като те не обуславят изхода на спора.Първият от тях се отнася за отношенията на между ищцовото дружество и трето на спора лице [фирма] и касае производство по друго дело,между последните,приключило със съдебна спогодба.По втория въпрос,с решаващите мотиви е даден отговор за целия исков период по предявения между страните иск по член 108 ЗС в качеството им на недобросъвестни владелци,и така поставен въпроса за силата на присъдено нещо и нейните предели,с приключването на това производство е неотносима към приетото в тази връзка с мотивите на въззивното решение.Третият въпрос,поставен от касатора,с доводи, свързани с начина на придобиване на собствеността върху процесния имо от ответниците-а именно констативния нотариален акт,издаден на основание съдебна делба-спогодба между ответниците, относно наследственото им имущество,реституирано по силата на закона,също е нотносимо,а и като възражение е преклудирано с приключване на производството по чл.108 ЗС между страните.
Ето защо,касационният съд намира,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
По жалбата на Г. Б. М.:
В изложението си приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че е налице хипотезата на член 280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Навеждат се доводи в тази връзка,както следва/цитирам/:
„Считам,че обжалваното решение се явява частично недопустимо и незаконосъобразно.
На първо място,съдът неоснователно е отхвърлил твърдението на ответниците,в частност на доверителката ми,че липсва активна правна легитимация на ищеца по предявения иск за периода че за периода от 15.12.2006г. до 25.09.2008г.,доколкото собственик на процесния недвижми имот,предмет на ищцовата претенция, е търговското Дружество [фирма], видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №92,т.ІV,рег.№6892,нот.дело №565/2006г.,приет по делото като писмено доказателство.”,както и
„На второ място считам,че съдът незаконосъобразно е определил обезщетение на основание чл.73,ал.1 от ЗС и чл.59 от ЗЗД по отношение на исковата претенция за процесния терен от 12000кв.м,като не е индивидуализирал имота,с оглед неговата допустимост и основателност на исковата претенция,респективно наличие или липса на материалноправни предпоставки на разпоредбите на чл.73,ал.1 от ЗС и чл.59 от ЗЗД.”
В заключителната част от изложението се излагат оплаквания за неправилно определена от съда правна квалификация на заявената претенция от ищцовото дружество.
Съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.Това е този правен въпрос,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело.
Видно от съдържанието на изложението на касатора по член 284,ал.3,т.1 ГПК,в същото липсва формулиран правен въпрос,а вместо това се навеждат от последния касационнни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,като в подкрепа на тези касационни оплаквания се цитира съдебна практика.Това е така защото преценката за правилността на въззивното решение,ще следва да се направи след допускането му до касационно обжалване ,в производството по реда на член 290 ГПК.
Непосочването на правния въпрос,само по себе си,е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение,без да се обсъждат другите основания за това.
По жалбата на К. Е. Ч.:
Изложението по член 284,ал.3,т.1 ГПК,депозирано от касатора К. Ч.,чрез пълномощника й адвокат М. И. П.,е напълно идентично с изложението,депозирано от касатора Г. Б. М.,чрез пълномощника й адвокат М. И. П.,предмет на обсъждане и преценка от касационния съд по жалбата на Г. М..
Поради идентичността на тези две изложения,касационният съд намира,че не следва да се повтаря отново изложеното във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,тъй като това е направено по-горе,по изложението на касатора Г. М..
Ето защ,не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
На основание член 78,ал.3 ГПК,на ответника по касационните жалби [фирма],Б.,следва да се присъдят, поисканото с депозираните писмени отговори на жалбите,разноски по делото за настоящата касационна инстанция,представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат,в размер на 25000 лева,съгласно списък на разноските и молба вх.№11732/3.11.2015г. от адвокат В. М.,с приложена към същото фактура-оригинал от 23.07.2015г.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2180/26.11.2014г. на Софийски апелативен съд,гражданско отделение,8 състав,постановено по гр.д.№2156/2014г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА А. Е. Ч.,Г. Б. М. и К. Е. Ч. да заплатят на [фирма],със седалище и адрес на управление [населено място], [улица],сумата от 25000 лева/двадесет и пет хиляди лева/, разноски по делото,за настоящата касационна инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: