О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№479
гр. София, 27.11.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д.№ 1848 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2255 от 29.11.2016г. по гр.д. № 3314/2016г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4055 от 10.06.2016г. по гр.д.№ 3578/2014г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от М. А. С. и М. М. С. против Я. Л. В. и М. Б. М. иск за установяване на правото на собственост по давност върху апартамент № 48, на четиринадесети етаж в сградата на блок 9 в жк.М.-1 в [населено място] и за уважаване на насрещния иск на Я. Л. В. М. Б. М. против М. А. С. и М. М. С. по чл. 108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху същия апартамент.
Касационната жалба е подадена от М. А. С. и М. М. С. чрез адв. М.. Касаторите намират решението за неправилно. Считат, че съдът едностранно и непълно е обсъдил доказателствата и не е поправил допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения по отношение на заявените оспорвания на частни свидетелстващи документи. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са цитирани пасажи от множество съдебни решения на ВКС, без да са изведени конкретни правни въпроси, разгледани в обжалваното решение, които да са разрешени в противоречие с посочената практика. По-нататък са формулирани следните въпроси: 1/ при изрично волеизявление за прекратяване на облигационното отношение, без предаване на фактическата власт върху имота, намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС; 2/ защитната теза на страната, застъпена в наказателното производство, може ли да се тълкува във вреда на страната в гражданското производство; 3/ може ли собственикът да черпи права от непредприетите правни действия за защита на собствеността си, при положение , че има неформално отдаване под наем и договорът е продължил повече от десет години.
Ответниците Я. Л. В. и М. Б. М. са депозирали писмен отговор чрез пълномощника си адв. А., като изразяват становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявени са установителен иск за собственост по давност и насрещен ревандикационен иск на ответниците против ищците.
Установено е, че жилището е придобито от Я. В. през 1993г. с договор за покупко-продажба от държавата. През август 2000г. В. отдава имота под наем на М. В. С. за жилищни нужди на него, съпругата му М. С. и сина му М. М. С.. Срокът на договора е до края на януари 2003г. С предизвестие, връчено на 10.06.2002г., наемодателят е заявил прекратяване на договора. През 2009г. Я. В. е изпратил нотариална покана до М. С. за освобождаване на имота. По повод подаден от него сигнал в прокуратурата, са взети обяснения от М. С. и М. М. С., които са заявили, че живеят в жилището на Я. В. като наематели от 10 години; наемът е плащан от техен роднина, който починал през юли 2009г.
С договор за покупко-продажба от месец март 2013г. Я. В. продава Ѕ ид.ч. от жилището на М. М.. При предприето принудително изпълнение за въвод в прехвърлената част, в имота са намерени ищците М. и М. С., които са спрели изпълнението и завели настоящето производство.
Събрани са показания на двама свидетели – по един на страните. Според свидетелката Г. М. и сина й живеят в апартамента, до 2002г. били под наем, но повече от 10 години след това никой не ги притеснява и те го владеят. Свидетелката Н. е живяла заедно с Я. В. до 2009г. и контактувала с М. и М. като наематели в апартамент в М.. Те си плащали наема, понякога със закъснение; след 2009г. спрели да плащат. При връчването на нотариалната покана за напускане те заявили, че нямат средства и не могат да напуснат веднага, но не са твърдели, че апартаментът е техен.
При тези фактически обстоятелства въззивният съд е приел, че искът на С. за признаване на собственост по давност, е неоснователен. Ищците са получили фактическата власт върху имота на облигационно основание – договор за наем и имат качеството на държатели. Презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага в случая и тежестта за доказване на субективният елемент на владението тежи на ищците. Не е установено при прекратяване на договора за наем с предизвестието от 2002г. държането да е трансформирано във владение чрез конкретни действия, демонстриращи намерение за своене, достигнали до собственика. Напротив, в писмените обяснения пред прокуратурата двамата ответници са потвърдили, че се намират в имота като наематели, а не като собственици. С тези изявления ищците са направили неизгодни за себе си признания и гражданският съд следва да ги вземе предвид, още повече че те се подкрепят от показанията на свидетелката Н.. В обобщение съдът е приел, че и в периода от юли 2002г. до 2010г. ищците са били наематели, независимо от липсата на писмен договор, а това прави придобиването по давност невъзможно.
Насрещният иск за собственост съдът е счел за основателен. Я. В. е собственик на апартамента по силата на договора за продажба от 1993г., а М. М. е негов частен правоприемник за Ѕ ид.ч. съгласно договора от 2013г. Ответниците по този иск М. и М. С. се намират в имота, но без правно основание /претендираното от тях правно основание давност е отречено по-горе/.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Правните въпроси, доколкото такива са формулирани в изложението, не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито е обосновано значението им за точното прилагане на закона и развитието на правото. Изводите на въззивния съд, че прекратяването на договора за наем по силата на предизвестието от юни 2002г., не поставя началото на владение на ищците, при липса на други действия, с които да са демонстрирали превръщането на държането във владение, са в съответствие с приетото в Решение № 118 от 21.05.2013г. по гр.д. № 1535/2013г. на ІІ г.о. Според него при поето задължение за връщане на имота и при липса на предпоставките за осъществяване на владение до настъпването на падежа на задължението, то след настъпването на падежа на това задължение, държателят ще следва да демонстрира държането на вещта като своя по отношение на лицето, на което ще противопостави давностното владение, като способ за придобиването на правото на собственост върху вещта – нейния собственик, насрещна страна и по облигационното задължение и комуто се дължи връщане на вещта въз основа на това правоотношение. В същия смисъл е и Решение № 41 от 26.02.2016г. по гр.д. № 4951/2015г. на І г.о. На тези решения се е позовал и въззивния съд в мотивите си.
Представеното Решение № 376/12 от 12.03.2013г. по гр.д. № 260/2012г. на Іг.о. досежно действията, с които се смущава владението, е неотносимо към настоящия спор, доколкото съдът е счел, че ищците по установителния иск са само държатели на имота. Доводите във връзка с това решение почиват на погрешното възприятие, че според съда подаването на жалба до прокуратурата е смутило владението на касаторите. Такива мотиви в обжалвания акт не са налице, както вече бе изтъкнато, съдът е приел, че касаторите са държатели на имота и демонстриране на намерение за своене са извършили едва през 2014г. по повод на предприетия срещу тях въвод във владение.
Въпросът за преценката на защитната теза на страната, поддържана в наказателно производство, спрямо гражданските правоотношения на страните, е разрешен от съда в съответствие с посочената в обжалвания акт практика. От страна на касаторите липсва позоваване на съдебни актове в различен смисъл.
Въпросът: може ли собственикът да черпи права от непредприетите правни действия за защита на собствеността си, при неформално отдаване под наем и договор, продължил повече от десет години, не е поставен във връзка с някои от решаващите изводи на съда. Неясно какви непредприети правни действия са визирани, пък и самата му формулировка, включва държане на имота на основание договор за наем и сочи на признаване на развитите от съда съображения за липса на владение върху имота от страна на наемателите.
Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. Ответниците не са направили разноски и не претендират такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2255 от 29.11.2016г. по гр.д. № 3314/2016г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на М. А. С. и М. М. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: