О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 479
София, 27 април 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 4858/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], [община], приподписана от пълномощника му адвокат А. Г., срещу въззивно решение № 340 от 28.06.2016 г. по гр. дело № 318/2016 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4 от 04.01.2016 г. по гр. дело № 522/2015 г. на Елинпелинския районен съд, в частите, с които е признато за незаконно и отменено уволнението на М. С. Б., извършено със заповед № 84/01.06.2015 г. на управителя на дружеството – работодател, на основание чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ, ищцата е възстановена на длъжността, заемана преди уволнението – “шлайфист”, работодателят е осъден да заплати на ищцата обезщетение в размер на 3 113,10 лв., за времето през което е останала без работа поради уволнението: 03.06.2015 г. – 03.12.2015 г., заедно със законната лихва от 31.07.2015 г. до окончателното му заплащане, както и в частта, с която са присъдени разноски. В останалите части решението е влязло в сила като необжалвано.
Ответницата по касационната жалба М. С. Б., [населено място], общ. Г. М., със съдебен адрес: [населено място], чрез пълномощника си адвокат Р. Д., излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, както и оспорва жалбата по същество. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Въззивният съд е приел за установено по делото, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ са основателни и е потвърдил първоинстанционното решение, с което исковете са уважени. Уволнението на основание чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ е незаконно. Фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 7 КТ включва два елемента: преместване на предприятието в друго населено място, различно от населеното място, в което досега се е намирало и отказ на работника да го последва. Първият елемент предполага преместване осъществяването дейността на предприятието, включваща материално-техническа част /машини, съоръжения и суровини/, както и на работниците и служителите, участващи в извършването и. Това в случая не е налице. Позовавайки се на заключенията на съдебно-счетоводните експертизи, изслушани в първоинстанционното и въззивното производство, писмените доказателства /констатациите в акта за установяване на административно нарушение/, както и на събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че само малка част от използваните от работодателя машини и съоръжения е била преместена в [населено място], а основната част от производствените машини и оборудване е останала в производствената база в [населено място]. Освен това няма преместване в новото населено място на всички работници, с които работодателят е осъществявал дейността си до този момент. Относно втория елемент – наличието на отказ на работника или служителя да последва предприятието. Според въззивния съд е необходимо въз основа на писменото предложение на работодателя да е обективирана от страна на работника ясно изразена воля, че не желае да последва предприятието в новото населено място, като този отказ трябва да бъде изрично изразен, ясен, категоричен и недвусмислен. В случая ищцата не е направила такъв отказ. Тя е изразила съгласието си да последва предприятието, като е поискала от работодателя да уговорят новите условия на труд и социално-битовите условия, но с писмо от 27.05.2015 г. работодателят я е уведомил, че няма да и осигури превоз до новото място на работа и/или жилище, което да обитава в другото населено място, като не и е предоставил възможност изрично да заяви дали при тези условия поддържа съгласието си да последва предприятието в новото населено място. Въззивният съд е приел, че ответникът е упражнил правото си да уволни ищцата, без да е бил налице неин изричен отказ, който да отговаря на описаните характеристики на волеизявлението на работника и който да доведе до извършване на уволнението на посоченото основание.
Касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ какво точно представлява преместването на предприятието – еднозначно ли е с преместването на машините и работниците и дали липсата на изричен писмен отказ е съгласие по смисъла на закона и в какъв срок следва да се даде съгласието да се последва предприятието, т.е. какво означава „изричен отказ“; 2/ защо се счита, че е симулативно преместването на предприятието, след като няма работници на площадката в [населено място], а са назначени други на съществуващата от 2011 год. площадка в [населено място] с цел съсредоточаване на производството за обединяване на дейността на дружеството; 3/ как трябва да се изрази съгласието да се последва предприятието от площадката в [населено място] на съществуващата от 2011 г. площадка в [населено място]; 4/ какъв е разумният срок за изразяване на съгласието да се последва предприятието, след като и самият законодател не е определил нормативен срок; 5/ След като не е уреден в законодателството срок, кои са критериите за определяне на разумния срок и какво означава да има изричен отказ да последва предприятието; как би могло да се принуди работникът да изрази изричен отказ да последва предприятието.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 340 от 28.06.2016 г. по в. гр. дело № 318/2016 г. на Софийския окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Поставените въпроси, касаещи преместването на предприятието от [населено място] в [населено място], като оборудване и машини и персонал, касаят фактите по спора и представляват по своята същност оплакване по съществото на спора и възприетата от съда фактическа обстановка, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване. Възприемането на едни или други факти от съда касаят обосноваността на съдебното решение, но не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Необосноваността не е сред основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, водещи до допускане на касационното обжалване. Изложените оплаквания и твърдения представляват касационни основания, които следва да бъдат разглеждани едва след евентуално допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изложеното, твърденията на касатора, посочени в изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и касаещи фактите по спора, изразяващи се във фактическото преместване на предприятието и твърденията в тази насока на касатора са неотносими към настоящото производство.
Съдът е приел, че липсва съгласие от страна на работника, при новите условия, посочени допълнително от страна на работодателя, като не е обсъждал въпроса относно формата на това съгласие /при наличие на първоначално писмено такова/, както и в какъв срок следва да се даде то. В тази насока, поставените въпроси относно срока на съгласието и формата му, също са неотносими към производството, доколкото на първо място, за да е относим правният въпрос, въззивният съд следва да е формирал правни изводи по него, с оглед възможността на касационната инстанция да прецени доколко са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 т. 1-3 ГПК – дали е налице евентуално противоречие със задължителна съдебна практика, дали правният въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Видно от гореизложеното, така поставените въпроси не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за достъп до касационно обжалване. Освен това относно предпоставките, при които следва да се извърши уволнението по чл.328 ал.1 т.7 КТ /преместване на предприятието и отказ на работника/ – не е налице противоречие в теорията и практиката. Няма „преместване” на предприятието по смисъла на закона, ако не е изцяло преместена осъществяваната дейност, включваща както материално- техническата част /машини,съоръжения, материали/, така и работната сила /работниците и служителите, които осъществяват дейността/. Частичното преместване на незначителна част от съоръженията не е достатъчно, когато то не възпрепятства продължаване на осъществяване на дейността. Само по себе си – преместването в друго населено място – не дава основание на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работника. Той е длъжен да му предложи да го последва и може да уволни работника само ако той откаже да приеме предложението. Отказът трябва да е ясен, категоричен и недвусмислен. Законодателят не е посочил форма и срок за изразяване на отказа. Същият – при спор – подлежи на установяване от работодателя. Тези принципни постановки са напълно ясно и безпротиворечиво установени в закона, практиката по тях не е спорна и не са настъпили промени в законодателството и обществените условия, налагащи други разрешения или осъвременяване на тълкуването, за да се счете, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК /вж. т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
Съобразно изхода на спора на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят 900 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представения списък на разноските и договор за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 340 от 28.06.2016 г. по гр. дело № 318/2016 г. на Софийския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [община], да заплати на М. С. Б., [населено място], общ. Г. М., със съдебен адрес: [населено място], 900 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.