О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 01.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1731/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Ц. Г. чрез нейния пълномощник адв. М. Р. срещу решение № 826 от 06.02.2018 г. по в.гр.д. № 5984/2017 г. на Софийски градски съд. В жалбата са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката поддържа, че неправилно в случая въззивният съд е преценявал валидността на извършения от ответницата П. Х. отказ от наследство на нейната майка с оглед българското право- чл. 52 във вр. с чл. 49, ал.1 ЗН, макар по делото да е било безспорно установено, че наследството е открито в Германия и отказът бил вписан в Съда по наследствени дела в Б.-Ш..
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Къде следва да бъде вписано заявлението за приемане или отказ от наследство, когато наследството е открито в друга държава и в него се включват недвижими имоти в България – по мястото на откриване на наследството или по местонахождението на имота /имотите/. 2/ За конклудентните действия, които обективират мълчаливо приемане на наследството, съгласно чл. 49, ал.2 ЗС. По първия въпрос се твърди да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като не била създадена съдебна практика, а по втория – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС- основания по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Жалбоподателката се позавава и на основанието по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.
В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация П. Х. изразява становище, че обуславящ изхода на делото е вторият въпрос, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, поради което не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № ІІІ-144-21355 от 20.12.2016 г. по гр.д. № 60 223/2015 г. на Софийски районен съд, с което е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите П. Х., германски гражданин, и В. Ц. Г. на следния недвижим имот: апартамент № 138, находящ се в [населено място],[жк]( бивш[жк]), [жилищен адрес] ет. VІІІ, с площ 75.31 кв.м, заедно с принадлежащото му зимнично помещение и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, при равни права- по 1/2 ид. част за всяка една от съделителките.
Установено е от фактическа страна, че процесният недвижим имот е притежаван в съсобственост при равни права от съделителката В. Ц. Г. и нейната сестра С. Ц. Х.. С. Ц. Х. е починала на 21.06.2012 г. в Б.- Щ.- Ц., Германия, където е бил нейният последен адрес. Наследник по закон на С. Х. е нейната дъщеря П. Х.. С декларация с нотариална заверка на подписа от 30.07.2012 г., извършена от нотариус при Районен съд Шьонеберг – съд по наследствените дела в Б., П. Х. се е отказала от наследството на своята майка.
Въззивният съд е приел, че този отказ не е произвел правно действие, тъй като не е вписан в специалния регистър по чл. 49, ал.1 ЗН при Софийски районен съд. За да обоснове този извод се е позовал на разпоредбата на чл. 89, ал.2 КМЧП, съгласно която наследяването на недвижими имоти се урежда от правото на държавата, в която те се намират, следователно в случая приложимо е българското наследствено право, което урежда времето и мястото на откриване на наследството ( чл. 91,т.1 КМЧП), както и приемането и отказът от наследство (чл. 91, т.6 КМЧП). Съгласно чл. 52 ЗН отказът от наследство следва да бъде вписан по реда на чл. 49, ал.1 ЗН в особената книга на районния съд, в района на който е открито наследството, а съгласно чл. 1 ЗН наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия.
Първият от поставените правни въпроси е некоректно формулиран, тъй като въззивният съд не е приемал, че за да произведе действие, отказът от наследство по българското право следва да бъде вписан в особената книга при районния съд по местонахождението на имота, както се поддържа от жалбоподателката. Напротив, препращайки към мотивите на първоинстанционният съд е направил извод, че отказът от наследство е подлежал на вписване пред Софийски районен съд, в района на който, според него, е било е било последното местожителство на наследодателката.
Въпросът не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като нормата на чл. 52 ЗН е ясна и по приложението й има трайно установена съдебна практика, с която въззивният съд формално се е съобразил, доколкото е приел, че последното местожителство на наследодателката е било в [населено място]. Поради това по първия въпрос не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В действителност въпросът, който повдига настоящото дело, касае тълкуване на понятието „местожителство” по смисъла на чл. 1 ЗН, когато наследодателят е български гражданин, който се е установил да живее постоянно или преимуществено на територията на друга държава, и дали в тази хипотеза местожителството съвпада с адресната регистрация на лицето по реда на Глава четвърта от Закона за гражданската регистрация, но такъв въпрос не се поставя от жалбоподателя, а касационната инстанция не разполага с правомощието да го изведе служебно, съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса за конклудентните действия, които обективират мълчаливо приемане на наследството, съгласно чл. 49, ал.2 ЗС. Този въпрос няма самостоятелно значение за изхода на спора, защото е прието, че отказът от наследство, направен от П. Х., не е породил действие, тъй като не е бил вписан съгласно изискванията на чл. 49, ал.1 ЗН. Дори и да се приеме, че извършените от нея фактически действия не обективират по несъмнен начин намерението й за приемане на наследството, това не би могло да обоснове друг извод относно правното действие на отказа от наследство, а оттук- и до отхвърляне на иска за делба.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и на соченото от жалбоподателката основание по чл. 280, ал.2, предл. посл. ГПК – поради очевидна неправилност. Това основание е налице при порок на въззивното решение, който е установим пряко от неговото съдържание, без да се навлиза в преценка дали на направените от въззивния съд фактически изводи съответстват на доказателствата по конкретното дело и дали приетите за установени факти са подведени правилно под хипотезиса на правната норма. Това е преценка, която касационната инстанция извършва с решението си по същество на спора, след като въззивното решение е било допуснато до касационно обжалване, а не във фазата на селектиране на касационните жалби. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2 ГПК би било налице напр. прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството и др. Твърдението за допуснати от въззивния съд процесуални нарушение във връзка с обсъждането на доказателствата по делото, не обосновава очевидна неправилност на решението.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 826 от 06.02.2018 г. по в.гр.д. № 5984/2017 г. на Софийски градски съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: