4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
София, 16.01. 2017 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов т. дело № 61094/2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. С. и Ж. Е. С., двамата от [населено място], подадена от пълномощника им адвокат П. В.в, срещу въззивно решение №404 от 17.12.2015 г. по търг.дело №418/2015 г. на Пловдивския апелативен съд. С него е потвърдено решение №30 от 12.02.2015 г. по т.д. №378/2013 г. на Кърджалийския окръжен съд. С първоинстанционното решение, в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [фирма] иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за обявяване нищожност на договор за ипотека, учредена с нот. акт.№. от 31.01.2008 г., том ., рег. №., дело №. от 2008 г. на нотариус с рег. №264 от Нотариалната камара, с район на действие Софийски районен съд, върху недвижим имот, представляващ мезонет № 30 с обща застроена площ 109.76 кв.м., изграден в „груб строеж“ в новострояща се жилищна сграда в урегулиран поземлен имот, съставляващ по документ за собственост парцел V-1441, 1449, в кв.1а на [населено място],[жк], заедно с мазе с площ 3.82 кв.м. и съответните идеални части от общите части на сградата, подробно индивидуализиран в нотариалния акт, при съответни граници, за обезпечаване на отпуснат кредит в размер на 153 000 лева от 24.01.2008 г., заедно с лихвите и разноските по него, включително и по принудителното му събиране, като неоснователен.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище.
Предмет на въззивното производство е бил само насрещният иск, предявен от С. Н. С. и Ж. Е. С. против [фирма], приет за съвместно разглеждане по предявения от [фирма] установителен иск по реда на чл. 422 ГПК, с който иск ответниците са поискали договорът за кредит от 24.01.2008 г. и договорната ипотека за обезпечението му да бъдат обявени за недействителни /нищожни/. Като основание за недействителност на договорите за кредит и ипотека те са посочили подписаните две допълнителни споразумения – от 05.05.2010 г. и от 05.05.2013 г., които според ищците по насрещния иск представляват новация на дълга, породен от договора за кредит, която новация водела сама по себе си необходимостта от обявяване на договора за ипотечен кредит и учредената договорна ипотека за нищожни.
Според въззивния съд от представеното по договора допълнително споразумение от 05.05.2010 г. се установява, че условията на договора за кредит от 24.01.2008 г. са променени значително във вреда на длъжниците по него – изготвен е нов погасителен план с по-висок лихвен процент – от 7.29% той е увеличен на 8.79%; главницата от 153 000 лева е увеличена на 159 502 лева, а лихвите от 224 241.91 лева нарастват на 268 495 лева. Практически всички елементи на договора, без срокът за погасяване, са толкова съществено променени, че се обхващат от фактическия състав на новацията по чл. 107 ЗЗД, с която старото задължение по договора за кредит се погасява, заедно с всички акцесорни на него права и задължения – лихви, поръчителства, залози, ипотеки и други и на тяхно място възникват нови, породени от допълнителното споразумение. Новацията има погасително действие по отношение на старите задължения, но сама по себе си не води до нищожност на основанието, което ги е породило, ако самото основание няма пороците на някои от предпоставките за нищожност по чл. 26 ЗЗД.
Касаторите са изложили доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните процесуалноправни въпроси, по които твърдят наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по валидността и допустимостта на обжалваното решение съгласно чл. 269 ГПК; трябва ли въззивният съд да обсъди всички направени доводи и събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да определи обстоятелствата, които подлежат на изясняване; следва ли въззивният съд при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила. Според касаторите обжалваното решение противоречи Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о., определение № 494 от 21.06.2010 г. по ч.т.д. № 43/2010 г. на І т.о., определение № 366 от 10.06.2009 г. по ч.т.д. № 379/2009 г на ІІ т.о., определение № 34 от 23.01.2009 г. по ч.т.д. № 428/2008 г. на ІІ т.о., решение № 1404 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 2511/2012 г. на Русенския районен съд, решение № 1313 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 5617/2012 г. на Русенския районен съд и решение № 59 от 21.03.2008 г. по в.т.д. № 9/2008 г. на Варненския апелативен съд.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение №404 от 17.12.2015 г. по търг.дело №418/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос.
По отношение на поставените от касаторите правни въпроси е налице общото основание, но липсва специфичната предпоставка за достъп до касация. Повдигнатите въпроси са относими, тъй като обуславят изхода на делото, но не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика. Въззивният съд е преценил, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което се е произнесъл по неговата правилност. Обсъдил е всички направени доводи и събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. При преценката на събраните доказателства е съобразил научните, логическите и опитните правила. Вътрешното убеждение по чл.12 ГПК не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Конституционната разпоредба на чл. 121, ал. 2 КРБ постановява, че производството по делото следва да осигури установяването на истината. Гаранцията за това е съобразяване на процесуалните норми, които вменяват на съда да осъществява преценката си на релевантните за спора факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, с което се реализира защитната им функция. В този контекст грешките при формиране на вътрешното убеждение на съда като мисловно логическа дейност представляват нарушение на процесуалните правила, тъй като по същността си се изразяват в превратно интерпретиране на данните по делото поради несъобразяване с посочените неюридически правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното извънпроцесуално положение по спора./т. 12, ТР № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК ВКС/.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №404 от 17.12.2015 г. по търг.дело №418/2015 г. на Пловдивския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.