ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 48
София, 24.01.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 987 по описа за 2017г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на Апелативна прокуратура П. чрез прокурор С.Г. и на адвокат Т.Г. като процесуален представител на М. М. Й. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд от 31.Х.2016г. по в.гр.д. № 575/2016г. в осъдителната и отхвърлителната му части.
Страните не са подали отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното решение П. по въззивни жалби и на двете страни е отменил решението на ОС Ст.З. от 04.VІІІ.2016г. по гр.д. № 51/2016г. в уважителната му част за разликата над 3000лв. до 6000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за престъпление и в частта за разноските и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от М. Й. срещу Прокуратурата на РБ иск за посочената разлика, потвърдил е първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата над 6000лв. до пълния предявен размер 35000лв. и в осъдителната му част за 3000лв. и в тежест на Прокуратурата са присъдени 138лв. разноски по съразмерност.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за безспорно от фактическа страна, че с постановление от 06.ІІІ.2013г. по досъдебно производство ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.343 ал.1 б.„б” изр.2 и б.”в” във вр. с чл.342 ал.1 НК и му е взета мярка за неотклонение „подписка”; след приключване на разследването е повдигнато обвинение /със същата правна квалификация/ за това, че на 02.ХІ.2012г. в землището на [населено място] при управление на лек автомобил и в условията на независимо съпричинителство с В. Ст.И. нарушил правилата за движение по чл.20 ал.1 и ал.2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. и двустепенна средна телесна повреда на В. Г.Б., изразяваща се в счупване на лявата и дясната мишнични кости на двата горни крайника, причинило трайно затруднение на движението на тези крайници за срок по-дълъг от 30 дни; по внесен в съда обвинителен акт е образувано НОХД № 376/2013г. по описа на ОС Ст.З., като наказателното производство е приключило с влязла в сила на 26.І.2016г. оправдателна присъда. Взето е предвид, че наказателното производство е продължило около две години и девет месеца. При тези обстоятелства е направен извод за наличие на предпоставките за отговорност на държавата в хипотезата по чл.2 ЗОДОВ и следва да се присъди обезщетение.
Съдът е взел предвид твърдението в исковата молба, че ищецът в резултат на наказателното производство претърпял изключителни болки и страдания, изразяващи се в емоционални и психически терзания, лична чест и достойнство, сринати добро име и авторитет, злепоставяне пред обществото, колегите, околни и близки. Взети са предвид показанията на св.Г., имаща наблюдения върху ищеца по време на наказателното производство, според които през това време ищецът не можел да спи, постоянно се притеснявал да не говорят хората някакви работи за него, не искал да излиза, работел в „Мини М. изток” и учел, сега завършил, много пъти се налагало да отменя изпити, за да се яви на някакво дело, бил притеснен през цялото време, тревожен, изнервен, избухвал бързо, веднъж били на кафе и на съседната маса момчета говорели за него неприятни работи, споменали, че участвал в гонки, което не било вярно.
Съдът е приел, че съобразно установената фактическса обстановка /продължителност на наказателното производство, личните притеснения/ и при приложението на чл.162 ГПК и чл.52 ЗЗД, обезщетение в размер на 3000лв. е най-адекватен паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди.
В изложението на Апелативната прокуратура се сочи наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК /преди последното изменение през 2017г./ поради произнасянето от въззивния съд в противоречие с т.7 и т.8 от ТР № 3/2004г. на ОСГК. От приетото за установено като доказателствен материал по делото не можел да се направи извод, че твърдените вреди са в резултат само на повдигнатото обвинение; обсъждайки всички доказателства, съдът неправилно приел, че душевното състояние на ищеца е в резултат на наказателното производство, като не е отчел времетраенето на досъдебното производство и недоказаната причинна връзка между твърдените вреди и досъдебното производство, нарушен бил принципът на чл.52 ЗЗД. Налице било непроизнасяне по въпроса относно определянето на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на чл.52 ЗЗД. Относно принципа по тази разпоредба атакуваното решение противоречало на ППВС № 4/1968г. и на т.3 и т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК поради липса на мотиви за наличие на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Противоречива била и практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД – използването на различни критерии при еднородни хипотези.
Твърдението на касатора за произнасяне от въззивния съд в противоречие с ТР № 3/2004г. на ОСГК е бланкетно, а и не е във връзка с имащи решаващо значение за изхода на спора по делото изводи в атакуваното решение, нито с наведени от ответника в отговора му възражения и във въззивната му жалба оплаквания, с оглед предмета на разрешените с тълкувателното решение в сочените му части въпроси: по т.3 – относно условията, при които следва да се приеме, че е осъществено допринасяне на вредоносния резултат от пострадалия или увреждане по изключително негова вина; по т.7 – относно отговорността на съответния орган, когато наказателното производство е прекратено поради недоказаност на обвинението /тук следва да се отбележи безмотивното посочване в атакуваното решение, че то се съобразява с тази част от тълкувателното решение/; по т.8 – относно отговорността на съответния държавен орган, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието – амнистирано, и по т.11 – относно дължимостта на обезщетение при няколко деяния, за които лицето е осъдено, и при частично оправдаване за някои.
Действително въззивният съд не е подложил на преценка оплакването във въззивната жалба на ответника, че не следва да отговаря за вредите от цялата продължителност на наказателното производство, а само за тези от досъдебната му фаза, което е произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. То, обаче, не е от значение за изхода на спора с оглед приетото от ОСГК по ТД № 5/2013г., че съдът не е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетения за вреди по чл.2 ал.1 т.3 /и други хипотези/ ЗОДОВ. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че в тази хипотеза държавата се представлява от прокуратурата.
Твърдението на ответника за недоказаност, че неимуществените вреди, в т.ч. душевното състояние, са в причинна връзка само с наказателното производство, представлява оплакване за необоснованост, което е основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК и се подлага на преценка от касационния съд, ако касационно обжалване бъде допуснато.
Не е основание за допускане на касационно обжалване въпросът за определянето на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички установени по делото релевантни обстоятелства. Въпросът не е от значение за резултата по спора, до който е достигнал въззивният съд, защото е невярно обосноваващото го твърдение за неотчитане на времетраенето на наказателното производство и на причинната връзка между вредите и наказателното производство съобразно ППВС № 4/1968г.
Не се обосновава наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД със сочената казуална практика на ВКС. С решенията по гр.д. № 1747/2009г. ІІІ ГО, по гр.д. № 5367/2007г. І ГО, по гр.д. № 1726/2007г. І ГО, по гр.д. № 170/2011г. ІІІ ГО, по гр.д. № 697/2010г. ІІІ ГО и по гр.д. № 1065/2011г. ІІІ ГО размерите на обезщетенията са определени при установени и съобразени различни фактически обстоятелства – относно тежест на обвиненията, продължителност на наказателните производства, мерки за неотклонение, характер, вид и степен на уврежданията, конкретни обществено-икономически условия, с които установените в настоящия случай обстоятелства не са дори сходни.
По изложените съображения касационно обжалване по касационната жалба на АП П. не следва да се допуска.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на М. М.Й. се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроса по приложението на чл.52 ЗЗД, който бил разрешен в противоречие с установените по делото обстоятелства за степента и интензитета на накърнените нематериални блага, респ. с практиката на ВКС /ППВС № 4/1968г., т.11 от ТР № 3/2004г. на ОСГК, решение по гр.д. № 3435/2014г. на ВКС ІІІ ГО/, според която обезщетението следвало да бъде определено при отчитането в пълна степен на причинените увреждания в неимуществената сфера на всяко лице. Сочи се и отклоняване от задължителната практика на ВКС /т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК и решение на ВКС ІІ ТО по т.д. № 674/2014г./ по въпроса относно съдържанието на мотивите към съдебното решение, защото мотивите в случая били схематични и бланкетни, не отразяващи самостоятелна правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, не съдържащи никакви изводи, основани на преценката на доказателствата и фактите, нито произнасяне по съществото на възраженията и доводите на касатора срещу първоинстанционното решение.
Касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроса за непроизнасянето от въззивния съд по оплакванията на касатора във въззивната му жалба за несъобразяването на наложената мярка за неотклонение, на тежестта на обвинението и на степента на уронения престиж и име в обществото, който въпрос е относим към приложението на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ и който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК.
Първият поставен в изложението на Й. въпрос не е правен, а фактически. Това е така, защото той съдържа твърдение за противоречие на изводите на въззивния съд относно размера на обезщетението с установените по делото обстоятелства, т.е. твърдение за необоснованост, което е основание за касационно обжалване, преценка на което се прави, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в производството по допускането. С оглед на това този въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване /виж в тази насока ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
За касационното обжалване М. Й. следва да внесе по сметката на ВКС 5лв. държавна такса.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ІІ граждански състав, № 224 от 14.ХІІ.2016г. по в.гр.д № 575/2016г. по касационната жалба на Апелативна прокуратура П. в осъдителната му част.
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд, ІІ граждански състав, № 224 от 14.ХІІ.2016г. по в.гр.д № 575/2016г. в отхвърлителната му част по касационната жалба на М. М. Й..
УКАЗВА на М. М.Й. в едноседмичен срок от получаването на съобщението да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 5лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще му бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
След провеждане на процедурата във връзка с указанието делото да се докладва за преценка.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: