9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
гр. София, 25.01.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3294 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] представлявано от адв. Е., срещу решение № 36 от 08.05.2014г. по т.д. № 105/2014г. на Бургаски апелативен съд в частта, в която след частична отмяна на решение № 413 от 28.11.2013г. по т.д. № 145/2012г. на Бургаски окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] иск за неустойка за разликата над 3 033,90 лева до 3 563,28 лева, и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на цена по договор за изработка от 16.02.2009г. за разликата над 30 338, 98 лева до 35 632,80 лева, както и по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Н., срещу същото въззивно решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 30 338,98 лева с ДДС, представляваща неизплатена цена по договор за изработка от 16.02.2009г., за която е издадена фактура № [ЕГН]/09.12.2011г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.02.2012г. до окончателното изплащане, и сумата 3 033,90 лева, представляваща неустойка за забава по същия договор в размер на 10% от стойността му за периода от 15.12.2011г. до 27.02.2012г.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон. Поддържа, че изводите на въззивния съд за частична основателност на предявените искове не са съобразени с доказателствата по делото, а извършеното тълкуване на договора противоречи на чл.20 ЗЗД и на формираната по приложението му съдебна практика. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява изпълнение на възложената работа и приемането й от ответника, поради което искът е изцяло доказан по основание и по размер. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава искането си за допускане на касационно обжалване с наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно установяването на действителната воля на страните при спор между тях относно предмета на договора при съобразяване с критериите на чл.20 ЗЗД. Твърди, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 504 от 26.07.2010г. по гр.д. № 420/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 202 от 13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. № 696/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 129 от 12.07.2013г. по т.д. № 558/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 10.03.2006г. по гр.д. № 47/2005г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.
Касаторът – ответник [фирма] не представя отговор на касационна жалба на насрещната страна. В касационната си жалба поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по изложените във въззивната жалба доводи и възражения, а едиствено е препратил към мотивите на първоистанционното решение, които са лаконични и бланкетни. Поддържа, че въпреки липсата на ангажирани доказателства, въззивният съд неправилно е приел за доказано изпълнението на сключения между страните договор. Твърди, че ищцовото дружество не е изпълнило целия обем от договорените дейности и съответно касаторът – ответник по исковете, не е приемал изработеното, тъй като е било започнато изпълнение на договора, но възложената работа не е била завършена. Поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл по възраженията му срещу годността на приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, както и че е допуснал процесуално нарушение, като не е приел представено от страната новооткрито доказателство – протокол за установяване завършването и за изплащането на натурални видове СМР от 18.11.2012г.
В изложението си по чл.284, ал.1 ГПК поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Следва ли в случая, когато заключението е базирано на негодни данни, водещи до неговата необоснованост и непълност, съдът да назначи повторна или допълнителна експертиза и следва ли да вземе отношение по претендираните от страната или констатираните служебно недостатъци на представеното заключение – потиворечие с решение № 20 от 09.03.2011г. по т.д. № 311/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 58 от 13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 267 от 04.03.2014г. по гр.д. № 30/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 542 от 07.02.2012г. по гр.д. № 1083/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.;
2. По какви цени следва да се остойности една доставка при липса на конкретна уговорена цена – противоречие с решение № 121 от 17.06.2013г. по т.д. № 649/2012г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Въпросът за приемане на работата по договора за изработка и приложението на чл.264 и чл.265 ЗЗД и може ли да се приеме, че възложената работа и в случаите на съществено отклонение от поръчката е приета при наличие на простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора – противоречие с решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. № 1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о..
Ответникът по тази касационна жалба [фирма] представя отговор, с който я оспорва. Поддържа, че представените с изложението решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, не касаят предмета на спора– задължение, произтичащо от договор за изработка, поради което не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за безспорно установено възникването между страните на правоотношение по договор от 16.02.2009г., с който ищецът [фирма] е поел задължението да изработи, достави, монтира и въведе в експлоатация вентилационни инсталации на многофункционална жилищна сграда, като съгласно р.III „Плащания” общата стойност на договора възлиза на 29 694 лева без ДДС и е се изплаща авансово. По спорния между страните въпрос за изпълнение на договорената работа въззивният съд е обсъдил становищата на страните и направеното от ответника оспорване на констативния протокол за приемане на работата от 23.03.2009г., както и оспорването на заключението на съдебно-техническата експертиза в частта за определените разценки, а не по отношение на установените количества работа. Приел е за мотивиран и съобразен с доказателствения материал извода на първоинстанционния съд за изпълнение в срок на възложената работа и приемането й с констативен протокол от 23.09.2009г., подписан от лице, което без установени документално отношения с възложителя е осъществявало функции на негов представител на обекта, подписвало е други документи в трайните търговски отношения между страните и е ангажирало отговорността му. Въззивият съд е изложил съображения, че след изпълнението на възложената работа обектът се ползва от възложителя, като впоследствие по него са извършвани и промени, констатирани от вещото лице, без да са направени възражения по отношение на изпълнените въздуховоди, с оглед на което е споделил извода на първоинстанционния съд за приемане на работата.
По въпроса за стойността на извършената работа въззивният съд е приел, че в договора страните изрично са договорили изпълнение на вентилационните инсталации съобразно проект и количествена сметка, представляващи неразделна част от договора, както и че съгласно заключението на вещото лице констатираното изпълнение на вертикалните въздуховодни линии е в съответствие с представения по делото проект на сградата в част „Вентилация”. Предвид липсата на представена по делото количествена сметка въззивният съд е обсъдил и възприел като реално с оглед събраните доказателства извършеното в допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза остойностяване по средни пазарни цени към момента на договора, при информация за цените на труда и транспортните разходи от ищеца, като е приел, че по този начин вещото лице е дало и оценка на извършената работа по средни пазарни цени. Изложил е съображения, че при липсата на количествена сметка към договора, определянето на стойността на извършената работа от вещото лице на база средни пазарни цени, в които са включени стойност на материали, труд, механизация и допълнителни разходи, при съобразяване на извършените разходи от изпълнителя и договореното от него с произодителя на въздуховодите, плюс печалба и ДДС, представлява реален израз на задължението на възложителя, като в тази насока за пълнота на мотивите въззивният съд е посочил, че приложеният към въззивната жалба на ответника Справочник за цените в строителството касае период след изпълнение на договора- цени към м.юли 2010г., и не може да бъде използван по конкретния договор, сключен и изпълнен в предходен период.
По спорния въпрос за изпълнението на договора въззивният съд е приел, че определеният в раздел I предмет е по-широк като общо изпълнение, докато уточненото в раздел III плащане на общата стойност в размер на 29 694 лева е за част от него – за изработка и монтаж на вертикалната част на въздуховодната система, като е изложил съображения, че този извод се подкрепя и от гласните доказателства. Приел е още, че тази възложена работа е изпълнена съгласно проекта, като договорената цена включва доставка, монтаж, пускане в експлоатация, които единствено са оценени от вещото лице в основното и в допълнителното заключение, както и че липсват доказателства за претенцията на ищеца до нейния пълен размер. Въз основа на изложеното съдът е заключил, че е изпълнена договорената работа по обем и съгласно проекта, ползва се от възложителя и той дължи нейното заплащане, остойностена от компетентно вещо лице. Посочил е, че до изпълнение на цялата вентилационна инсталация, предмет на договора по р.I, не се е стигнало поради невъзлагане на останалата част от нея – хоризонталните въздуховоди, след което би следвало и да се въведе в експлоатация цялата система.
Въззивният съд е приел, че размерът на договорената в раздел VI, т.2 неустойка, която се дължи предвид неизпълнението на договора, следва да бъде определен при съобразяване не с общо договорената сума, а със стойността на действително изпълнената и неизплатена работа. Поради това е счел, дължимата неустойка е в размер на 10% от сумата 30 338,98 лева, каквато е дължимата стойност на изпълнената и приета работа, или 3 033,90 лева, като за разликата предявеният иск е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на [фирма]:
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваната от този касатор част от въззивното решение.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос за тълкуването на волята на страните при спор относно предмета на договора съобразно предвидените в чл.20 ЗЗД критерии е важен, но е разрешен от въззивния съд в съоветствие с формираната по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика –решение № 502 от 26.07.2010г. по гр.д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. , решение № 67 от 30.07.2014г. по т.д. № 1843/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167 от 26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т.д.№ 1039/2009 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д.№ 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.. и др. Съгласно тази практика на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, а тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е достигнал до извода, че със сключения между страните договор на ищеца е била възложена изработката и монтажа на вертикалната част на въздуховодната система за договорената цена, след обсъждане на клаузите на сключения между страните договор – раздел I и раздел III, и на събраните по делото гласни доказателства.
По касационната жалба на [фирма]:
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е некоректно формулиран, тъй като е предпоставен от поддържаното от страната твърдение, че изготвените в първоинстанционното производство заключения на съдебно-техническата експертиза се основават на негодни данни – на едностранно посочени от противната страна цени. Въззивният съд е кредититирал заключенията на вещото лице, като е приел, че при липса на представена по делото количествена сметка остойностяването на изпълнената работа е извършено по средни пазарни цени към момента на договора, в които са включени стойност на материали, труд, механизация и допълнителни разходи, при съобразяване на извършените разходи от изпълнителя и договореното от него с произодителя на въздуховодите, плюс печалба и ДДС. С определението за насрочване на делото въззивният съд се е произнесъл по направеното искане за допускане на тройна съдебно-техническа експертиза, като е приел, че не са налице твърдените от въззивника – касатор в настоящото производство допуснати от първоинстанционния съд процесулни нарушения, поради което допускането на такава експертиза във въззивното производство е недопустимо. Поради това следва да се приеме, че при обсъждането на заключенията на съдебно-техническата експертиза въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика, обективирана в решение № 58 от 13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 267 от 04.03.2014г. по гр.д. № 30/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 542 от 07.02.2012г. по гр.д. № 1083/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 58 от 13.02.2012г. по гр.д. № 408/2010г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 267 от 04.03.2014г. по гр.д. № 30/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 542 от 07.02.2012г. по гр.д. № 1083/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., на които се позовава касаторът. Съгласно тази практика заключението на вещото лице трябва да е пълно, ясно и мотивирано. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, но когато го отхвърля, е длъжен да мотивира преценката си, като посочи причините, поради което не възприема това заключение. Съгласно чл.201 ГПК допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно – когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии, като съдът трябва да изрази становище по претендираните от страната или констатираните служебно недостатъците на представеното заключение. Не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение, а такова се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Въззивният съд е обсъдил възраженията срещу приетите заключения и е приел, че са неоснователни, като подробно е мотивирал защо възприема определената от вещото лице оценка на изпълнената работа.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос осносно цените, по които следва да се остойности една доставка при липса на конкретна договорена цена, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно представеното с изложението решение № 121 от 17.06.2013г. по т.д. № 649/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, липсата на доказана конкретна уговорена цена на стоката и на нейната доставка не води до извода за липсата изобщо на договорни отношения, а се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща при сключването за същия вид стока при подобни обстоятелства. В решение № 100 от 17.08.2011г. по т.д. № 597/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че договорът за изработка е действителен, дори и в него стойността на възложената работа да е определена ориентировъчно или да е определима. При отсъствие на изготвена писмена форма, договорът подлежи на доказване с всички допустими от ГПК доказателствени средства, като с оглед принципа за еквивалентност на насрещните престации, дължими от страните за заплащане в посочената хипотеза подлежат фактически извършените работи по действителни цени, стойността на които при необходимост може да бъде установена с помощта на вещи лица. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, че при липсата на количествена сметка към договора, определянето на стойността на извършената работа от вещото лице на база средни пазарни цени, в които са включени стойност на материали, труд, механизация и допълнителни разходи, при съобразяване на извършените разходи от изпълнителя и договореното от него с произодителя на въздуховодите, плюс печалба и ДДС, представлява реален израз на задължението на възложителя.
Вторият материалноправен въпрос, касаещ приемането на възложената работа, е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос е формирана постоянна практика- решение № 65 от 24.04.2012г. по т.д. № 333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 34 от 22.02.2010г. по т.д. № 588/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 94 от 02.03.2012г. по т.д. № 133/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., в които е възприето становището, че съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета работа, като установяването на изпълнената и приета работа може да се извърши с различни доказателствени средства – чрез писмени доказателства /приемо-предавателен протокол за конкретно извършени видове работи, двустранно подписан протокол за изпълнени СМР с посочени видове, количество и стойност и др./, съдебно-техническа експертиза, гласни доказателства. Сред основните задължения на възложителя по договор за изработка е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се открият по-късно. При липсата на такива възражения, съгласно чл.264, ал.3 ЗЗД работата следва да се счита приета. Приемането на работата обхваща както едно фактическо действие – реалното получаване на фактическата власт изработеното, така и правно действие – одобрение на изработеното, т.е. признание, че то действително съответства на възложеното с договора /решение № 231 от 13.07.2011г. на ВКС по т.д. № 1056/2009г., ІІ т.о., ТК, на което се позовава касаторът/. Приемане на извършената работа по смисъла на чл.264, ал.1 ЗЗД е налице както когато възложителят е направил изрично изявление, че счита изработеното за съобразено с договора, така и когато такова одобрение е изразено с конклудентни действия. При положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното от изпълнителя съоръжение и същото функционира по предназначение, без да има възражение за недостатъци от страна на възложителя, то следва, че изработеното е прието от последния чрез конклудентни действия. Съгласно решение №48 от 31.03.2011г. по т.д. № 822/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт, подписан от възложителя/ и са достатъчни конклудентни действия за това, но във всички случаи, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл.266, ал.1 ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място СМР следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв – на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно изискванията на разпоредбата на чл.169 ЗУТ. Въззивният съд не се отклонил от така установената постоянна практика, като изводът му за приемане на извършените от изпълнителя СМР без възражения е основан на всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, както и заключение на съдебно-техническата експертиза. Въззивният съд е взел предвид становището на страните, съобразил е констативния протокол от 23.09.2009г., като е обсъдил и направеното от ответника оспорване на представителната власт на лицето, подписало този протокол, обсъдил е събраните гласни доказателства и заключението на СТЕ, според което е налице изпълнение на вертикалните въздуховодни линии в съответствие с представения проект, съобразил е обстоятелството, че след изпълнението на възложената работа обектът се ползва от възложителя, като впоследствие по него са извършвани и промени, констатирани от вещото лице, без да са направени възражения по отношение на изпълнените въздуховоди, и е достигнал до крайния извод за изпълнение на възложената работа и приемането й без възражения от ответника. Поради това не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания материалноправен въпрос.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 от 08.05.2014г. по т.д. № 105/2014г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: