4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
гр. София, 25.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Н. т. д. N 1922 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото, [фирма], [населено място], срещу решение № 123 от 10.05.2017г. по в.т.д. № 157 / 2017г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след частична отмяна на решение № 96 / 28.10.2016г. по т.д. № 132 / 2015г. по описа на Окръжен съд – Пловдив са уважени предявените от [фирма] срещу дружеството искове по чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 92 198,57 лева, представляваща част от неплатено възнаграждение с включен ДДС, дължимо за извършени строително монтажни работи по сключения между тях договор за строителство от 01.10.2010г., за които работи е издадена данъчна фактура № 466 от 01.10.2012г. на обща стойност 112 198,57 лева с включен ДДС, ведно със законната лихва върху тази присъдена сума от 92 198,57 лева, считано от 28.04.2016г. до нейното окончателно изплащане, като касаторът е осъден да плати допълнителни разноски в размер на 14 116,40 лева.
Касаторът твърди, че с оспорените от него по отношение дата на съставяне, съдържание, подпис представени по делото като доказателства –Акт образец 19 с поредни номера 0,1,2,3,4,5,8,9,10 с приложени към тях фактури, не се доказва наличието на действителен договор по смисъла на чл.258 и сл. от ЗЗД, тъй като липсва постигнато съгласие между страните за извършване на конкретни изчерпателно посочени по вид и обем СМР, от които да се установи степента и обема на задълженията на изпълнителя по договора и степента на тяхното изпълнение. Същевременно в представените фактури не са визирани цени или стойности на дължимо възнаграждение за извършване на споменатите СМР по отделно или като цяло, няма посочен начин на плащане, липсват уговорени срокове за изпълнение. Обяснява липсата на осчетоводяване от дружеството и връщането на изпълнителя на процесната фактура № 466/01.10.2012 г. като недвусмислено посочване, че не е налице приемане на изработеното и не може да бъде прието за доказателство за наличието на сключен търговски договор между страните. На следващо място, заявява, че Н. М. е действала без представителна власт и без одобрение на действията й от управителя на дружеството при приемането на протоколи за извършени СМР – акт образец 19-3 и акт образец 19-4, както и приложените към тях проформи фактури с № 504/04.02.2011г. и № 505/17.02.2011г. С оглед на изложеното иска отмяна на въззивното решение в обжалвана част, като неправилно и незаконосъобразно.
Ответникът по жалбата и ищец по делото, [фирма], [населено място], в представения отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол, а по същество намира жалбата за неоснователна. Претендира направените по делото разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Апелативният състав е посочил, възнаграждението е дължимо на основание приетите от ответника [фирма] строително монтажни работи по двустранно подписания акт обр. 19 с № 3 на стойност 125 539. 68 лева с ДДС и издадена проформа фактура № 504 от 4.02.2011г., както и акт обр. 19 с № 4 на стойност 123 652 лева без ДДС и издадена проформа фактура № 505 от 17.02.2011г. за остатъчна стойност от 118 705.92 лева с ДДС. Претендираният остатък от 112 198.57 лева с включен ДДС е бил формиран като неплатен остатък от сумите, дължими като възнаграждение по посочените актове и точно за този остатък е била издадена данъчна фактура № 466 от 01.10.2012г. Прието е, че на основание чл. 299, ал. 1 ГПК няма спор за 20 000 лева от тази обща сума по фактура № 466, тъй като тази сума е присъдена с влязло в сила решение № 2533 от 18.06.2014г., постановено от Пловдивския районен съд по гр.д. № 13131/2012г. Спорът е за остатъчната част от 92 198.57 лева с ДДС от неплатеното и неприсъдено възнаграждение по фактура № 466/1.10.2012г. За да отмени първоинстанционното решение, с което се отхвърля претенцията за заплащане на тази остатъчна част от възнаграждението, въззивният състав се е мотивирал с формираната сила на присъдено нещо на възникналото заявено от ищеца вземане въз основа на влязлото в сила решение №2533 от 18.06.2014г. на Пловдивски районен съд по гр.д. № 13131/2012г. Съответно възраженията на [фирма] срещу дължимостта на предявеното по делото вземане на [фирма] за остатъчната част от неполучено по договора, които възражения са били основани на липса /възникване/ на правопораждащите вземането факти, са били преклудирани и изобщо не е можело и не е трябвало да бъдат разглеждани. Възраженията са могли да се основава само на новонастъпили правоотричащи или правопогасяващи процесната част от вземането юридически факти, но такива не са наведени.
В приложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които , според касатора, са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда, поради което са от значение за изхода на спора: „1/ Какво е доказателственото значение на фактура, която не е подписана от задължената страна по договора, както и какво е доказателственото значение на фактура, която не е отразена в счетоводните регистри на дружеството? – разрешен в противоречие с решение № 67/31.07.2015г. по т.д. № 631/2014г. на ІІ т.о. на ВКС.; 2/ Каква е доказателствената стойност на фактура, която не съдържа минимално изискуемите по закон задължителни реквизити в своето съдържание?- разрешен в противоречие с решение № 212/07.01.2013г. по т.д. № 696/2012г. на І т.о. на ВКС, решение № 96/26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. на І т.о. на ВКС.”. Заявява, че въззивното решение е постановено в противоречие на достигнатия от съдебната практика извод, че липсва противопоставяне от страна на търговеца на извършените действия без представителна власт, ако в хода на съдебното производство са доказани следните факти: отразяване на издадена фактура за продажба в счетоводството на купувача, включването й в дневника за покупко-продажбите по ДДС, ползването на данъчен кредит по същата. Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като цитира следната практика на ВКС: решение № 30/08.04.2011г. по т.д. № 416/2010г. на І ТО на ВКС, решение № 23/07.02.2011г. по т.д. № 588/2010г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 42/19.04.2010г. по т.д. № 593/2009г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 96/26.11.2009г. по т.д. № 380/2009г. на І ТО на ВКС.
Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационния контрол, предвид следното:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице новеденото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. В настоящия случай, решаващият извод на апелативния съд, въз основа на който е уважен иска по чл.266 ЗЗД, се основава на невъзможността да се пререшава въпроса относно основанието за дължимост на остатъчната част от вземането, предвид формираната сила на пресъдено нещо по частичния иск, във връзка с който решаващ извод не е формулиран въпрос от касатора. Поставените от жалбоподателя въпроси не са разглеждани от въззивната инстанция и същите нямат обуславящ характер спрямо изхода на спора. С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационния контрол не може да бъде допуснат.
Предвид изхода на спора и на ответника в настоящото производство следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4600 лева.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 123 от 10.05.2017г. по в.т.д. № 157 / 2017г. на Апелативен съд –Пловдив в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], разноски за настоящата инстанция, в размер на 4600 лева, заплатено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.