О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 48
София, 20.01.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 1219/2010 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Пл. Н. в качеството му на пълномощник на Н. А. М., Х. А. М., С. А. М. и Ф. А. М., против решение № 78 от 16.06.2010 г. по гр.д. № 663/2010 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е уважен предявеният против тях иск с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите са извели като съществени за изхода на делото следните правни въпроси: от кога започва да тече двумесечният срок по чл. 33, ал.2 ЗС и чия е тежестта за доказване на факта, че искът е предявен в този срок; допустими ли са свидетелски показания за установяване началния момент на узнаването на продажбата; как следва да се прилага института на придобивната давност в идентични казуси. Твърди се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС/ ВС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация А. Й. К., Г. Ю. Х. и Е. Ю. О. чрез техния пълномощник адв. Г. К. изразяват становище, че не са налице сочените от касаторите предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 28 от 24.02.2010 г. по гр.д. № 511/09 г. на Айтоския районен съд в частта, с която е допуснато А. Й. К., Г. Ю. Х. и Е. Ю. О. да изкупят продадения на 13.03.1997 г. с договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 144, т.І, дело № 353/97 г., от Ф. А. А. на А. М. Х. недвижим имот, а именно 4/8 ид. части от дворно място, цялото с площ 1490 кв.м, с неуредени регулационни сметки за 117 кв.м, съставляващо УПИ VІІІ- 19 в кв.8 по плана на [населено място], ведно с 4/8 ид. части от построените в него паянтова жилищна сграда и стопанска сграда, като заплатят на ответниците Н. М. А., Х. А. М., С. А. М. и Ф. А. М. в едномесечен срок от влизане на решението в сила сумата 130 812 неденоминирани лева/ 130.81 лв. деноминирани/.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 144 , т.І, дело № 353/97 г., ответницата Ф. А. М. продала на А. М. Х. собствените си 5/8 ид. части от дворно място, представляващо парцел VІІІ- 19 в кв. 8 по плана на [населено място], Бургаска област, ведно с намиращите се в него паянтова жилищна сграда и стопанска сграда. Недвижимият имот е бил придобит по давност в режим на съпружеска имуществена общност от продавачката и нейния съпруг Ю. О. А., починал през 1990 г. Освен съпругата си, същият оставил за наследници и три деца- ищците по делото. За да направи извод за основателност на предявения конститутивен иск по чл. 33, ал.2 ЗС въззивният съд е приел, че продажбата е извършена в нарушение на чл. 33, ал.1 ЗС, тъй като продавачката не е предложила на останалите съсобственици да изкупят притежаваната от нея идеална част. Ищците живеят от 1989 г. в Република Турция и едва при завръщането си в България през втората половина на м. юли 2009 г., при опит да влязат във владение на собствения си имот, узнали за извършената продажба по повод възникналия с ответниците спор за собственост. Изводът относно момента на узнаването е направен въз основа на данните от приложените по делото доказателства във връзка с жалба от 22.07.2009 г. до РПУ- А.. Искът е предявен на 02.09.2009 г., поради което е прието, че е спазен двумесечния преклузивен срок по чл. 33, ал.2 ЗС от момента на узнаването. Въззивният съд е приел също, че след като ответниците са се позовали на валидно придобиване на права върху имота на основание договор за покупко – продажба, не могат да се позовават и на придобивна давност, тъй като правото на собственост не може да бъде придобито едновременно на две различни основания.
Решенията на ВКС, на които се позовават касаторите, са постановени по индивидуални правни спорове при действието на ГПК / отм./, поради което твърдението за разрешени в противоречие с практиката на ВКС правни въпроси следва да се преценява в контекста на основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК.
В решение № 100 от 01.03.1995 г. по гр.д. № 1430/93 г. на ВС, ІV г.о., е прието че двумесечният срок за предявяване на иска по чл. 33, ал.2 ЗС започва да тече от датата на узнаването на продажбата в случаите, когато съсобственик не е бил поканен да изкупи продадената от друг съсобственик на трето лице идеална част. В решение № 47 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 690/08 г. на ВКС, ІІ г.о., също е посочено, че когато не е отправено предложение до съсобствениците да изкупят идеалната част, срокът по чл. 33, ал.2 ЗС тече от момента на узнаване от продажбата от страна на съсобственика- ищец, като последният носи доказателствената тежест за доказване на датата, на която е узнал това обстоятелство. Даденото от въззивния съд разрешение на поставените от касаторите правни въпроси от кога започва да тече двумесечният срок по чл. 33, ал.2 ЗС и чия е тежестта за доказване на факта, че искът е предявен в този срок, не е в противоречие с цитираната практика. По делото няма доказателства продавачката Ф. А. да е предложила на останалите сънаследници да изкупят притежаваната от нея идеална част, поради което и въззивният съд е приел, че в този случай срокът по чл. 33, ал.2 ЗС за предявяване на иск за изкупуване тече от узнаването на продажбата. В съответствие с цитираната практика е разпределил и доказателствената тежест между страните за установяване началния момент на този срок, като при липса на други доказателства, доказващи узнаването да е станало в по – ранен момент, е приел, че той е започнал да тече от 22.07.2009 г., когато между страните е възникнал спор за собственост, в който ответниците са се легитимирали като собственици с нотариалния акт, с който техният наследодател е закупил идеална част от имота от Ф. А.. Поради това по тези въпроси не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не е налице твърдяното от касаторите противоречие и по следващия поставен правен въпрос – допустими ли са свидетелски показания за установяване началния момент на узнаването на продажбата. На първо място, въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос, тъй като изводът относно това кога ищците са узнали за продажбата на имота, е направен въз основа на писмени доказателства- преписка № М-287/ 2009 г. на РПУ- А., а не въз основа на свидетелски показания. На следващо място, приетото в решение № 47 от 11.02.2009 г. по гр.д. № 690/08 г. на ВКС, ІІ г.о. относно недопустимостта на свидетелските показания, се отнася до доказване наличието на отправена покана до съсобственици да изкупят имота, а не до узнаването на факта на продажбата, когато такова предложение не е било направено. Неотносимо към поставения въпрос е и решение № 6 от 22.11.1982 г. по гр.д. № 7/82 г. на Пленума на ВС, тъй като в него е направен извод за недопустимост на свидетелските показания за доказване на достоверна дата на предварителен договор.
Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК и по последния формулиран в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК правен въпрос, свързан с приложението на института на придобивната давност. В решение № 1843 от 10.05.1098 г. по гр.д. № 298/83 г. на ВС, І г.о. е прието, че придобивна давност може да се осъществи когато владението е получено без основание, на отпаднало или нищожно основание. Настоящият случай не е такъв – наследодателят на ответниците е придобил правото на собственост върху 5/8 ид. части по силата на договор за покупко- продажба, за който не е установено да не е годен да прехвърли правото на собственост поради наличието на пороци, водещи до неговата нищожност или поради това, че продавачът не е бил собственик на продадения имот. В правната доктрина и в съдебната практика няма колебание по въпроса, че валидното придобиване на право на собственост чрез правна сделка изключва придобиването на собствеността от същия правен субект и по давност, поради което не се налага произнасянето на касационната инстанция с оглед точното прилагане на закона и съответно развитието на правото в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 16.06.2010 г. по гр.д. № 663/2010 г. на Бургаския окръжен съд в обжалваната му част, с която е уважен иск по чл. 33, ал.2 ЗС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: