О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 48
София, 15.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, първо отделение в закрито заседание на 7 януари две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от председателя Ж. Силдарева гражданско дело N 1374/2009 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от С. Д. А., Е. Х. А. и Д. С. А. от гр. П.срещу решение от 13.04.2009 г. по гр. д. № 434/2009 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставено в сила решение по гр. д. № 3499/2005 г. Пловдивски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на касаторите, че ищцата В с рожденно име В. М. А. е собственик на ? ид. ч. от УПИ * в кв. 82 по плана на гр. П. и построената в имота двуетажна жилищна сграда и те са осъдени да предадат владение на същия имот на ищцата. Поддържа се довод за необоснованост на решението и неправилно прилагане на материалния закон, което е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос за това дали сключената съдебна спогодба с участието на чуждестранно лице без разрешение на министерство на финансите при действието на чл. 23 ЗСВЦВК е нищожна, който въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Другият материалноправен въпрос от значение за изхода на спора и точното прилагане на закона е формулиран от касатора като такъв за съотношението между привидната и прикритата сделка в случаите когато привидната е съдебна спогодба, а прикритата е продажба на идеална част от съсобствен недвижим имот. Относно предпоставките за допускане касационна проверка касаторът се е позовал на трите визирани в нормата на чл. 280, ал.1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК без да мотивира наличието на нито една от тях с оглед формулираните материалноправни въпроси от значение за изхода на спора, по които съдът се е произнесъл.
Ответницата по касация намира същата за неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което е допустима.
Въззивното решение е постановено след като с решение по гр. д. 51 /2008 г. ВКС е отменил предходното въззивно в частта по иска за ревандикация предявен от В. А. и върнал в тази част делото за ново разглеждане. В останалата част въззивното решение, с което е уважен предявения от Д. А. ревандикационен иск за ? ид. ч. от същия имот е оставено в сила. Касационният съд е намерил за обосновани и законосъобразни изводите на въззивния съд, че по въпроса за валидността на сключен договор за делба на същия имот през 1967 г. има постановено влязло в сила решение по гр. д. № 1884/2001 г. на Пловдивски ОС, потвърдено с решение на ВКС по гр. д. № 1634/2002 г., с което е признато по отношение на С. А. , че съдебната спогодба е нищожна на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД като сключена в нарушение на императивна норма – чл. 23 ЗСВЦВК, поради което не е породила транслативно действие в полза на съделителя Д. К. 2003 г. той е бил носител на правото на собственост само върху ? ид. ч. от имота, поради което алеаторният договор сключен със сина му Д. А. е породил вещни последици само до този обем права. От това е обоснован извод, че имотът е съсобствен между страните по делото, като ответниците владеят притежаваните от ищците идеални части без правно основание.
За да уважи ревандикационния иск предявен от В. А. съдът е приел за установено от фактическа страна, че имотът, предмет на иска, е придобит от наследодателите на страните М през 1947 г. в съсобственост при равни права. През 1963 г. почива М. А. и оставя за наследници В, негови дъщери. През 1967 г. между тях и съсобственика Д. А. , техен чичо, е сключена съдебна спогодба, по силата на която целия имот е възложен в дял на Д. А. Съдът е намерил за основателно възражението за нищожност на спогодбата. Приел е за установено, че тя е сключена в нарушение на чл. 23, ал. 1, б. “а” ЗСВЦВК – без разрешение на МФ, каквото е било необходимо тъй като съделителката Д е имала качеството на чуждестранно лице по смисъла на закона към този момент. Нормата на чл. 23, ал. 1, б. “а” ЗСВЦВК е от императивен характер и неспазването й е основание за нищожност на спогодбата по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поради това спогодбата, която има характер на договор, не е транслирала вещни права в полза на съделителя Д до размер на ? ид. ч. от имота, която част В. и Д. са били придобили на основание наследяване.
През 2003 г. наследникът на Д. А. , сина му С. Д. А. , със съгласието на съпругата си Е. А. е продал на сина си Д. С. А. целия имот, срещу поето от последния задължение за издръжка и гледане. Страните по договора и техните съпруги са ответници по ревандикационния иск .
След като е намерил за нищожна съдебната спогодба от 1967 г. съдът е приел, че имотът е останал съсобствен между наследниците на М. А. и Д. А. Към датата на предявяване на иска ищцата В се легитимират като собственик на ? ид. ч. Тази част от имота ответниците владеят без правно основание, поради което предявеният ревандикационен иск е основателен.
Не е налице предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационна проверка на решението тъй като въпросът за валидността на договора, сключен в нарушение на императивната норма на чл. 23, ал. 1, б. “а” ЗСВЦВК, не е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС. Касаторът не е посочил такава, поради което позоваването на тази предпоставка е формално.
Твърдението, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, не е подкрепено с доказателства за наличието на влезли в сила съдебни актове, в които да са формирани противоречиви правни изводи по разрешени идентични с формулирания по-горе материалноправени въпроси.
Формално е позоваването и на т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато за разрешаването на повдигнатия с касационната жалба материалноправен или процесуален въпрос се налага приложение на правна норма, или съвкупност от норми, уреждащи правен институт, които са непълни, или неясни, което налага тълкуването им с цел разкриване точния им смисъл или (и) по които няма създадена съдебна практика, или постановената такава се налага да бъде изоставена, тъй като не съответства на обществените отношения, които урежда и тяхната динамика.
В случая материалноправният въпрос за валидност на договор сключен в нарушение на императивна норма е решен при прилагане на ясна правна норма – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, по която има многобройна и непротиворечива практика на съдилищата.
Вторият поставен материалноправен въпрос дали спогодбата не е симулативна като с нея е прикрит договор за продажба, не съставлява въпрос от значение за изхода на спора по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по този въпрос съдът не се е произнесъл. Въззивният съд е обсъдил само доводът за нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и е формирал правни изводи за това, които е изложил в мотивите на решението. По вторият наведен при повторното разглеждане на делото от въззивния съд довод за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД съдът не се е произнесъл и не е формирал воля. След като този материалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд той не може да бъде поставен за обсъждане в касационното производство по допускане на касационна проверка на решението тъй като не съставлява въпрос от значение за изхода на спора, по който въззивният съд да е формирал воля.
По изложените съображения ВКС на РБ, ГК, състав на І г. о.
Р Е Ш И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.04.2009 г. по гр. д. № 434/2009 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.