2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 480
гр. София, 12. ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 122 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба (неправилно наименована „касационна“ – т. 24 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС) на ответника по делото „Престиж-96“ АД срещу определение от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 268/2018 г. на Великотърновския окръжен съд. С обжалваното определение са оставени без уважение исканията по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя за допълване и изменение на постановеното по същото дело въззивно решение № 294/11.07.2018 г. в частта за разноските.
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд (чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК). В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като се излагат подробни съображения и доводи, че въззивният съд неправилно е тълкувал представения по делото договор за предоставяне на юридически услуги относно уговореното с него адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, вследствие на което неправилно не е присъдил на жалбоподателя такива разноски за същата инстанция; както и че неправилно е приел, че в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв съдът не дължи проверка дали е налице съответната хипотеза за безплатно оказаната адвокатска помощ, вследствие на което неправилно е присъдил адвокатско възнаграждение – „произволно“ на единия от двамата процесуални пълномощници на ищцата.
Ответницата по частната жалба – ищцата Л. К. Р. в отговора си излага доводи и съображения за неоснователност на жалбата.
Разгледана по същество, частната жалба е частично основателна.
С първоинстанционното решение, предявените по делото исковете по чл. 200 от КТ са уважени частично: искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за 30 000 лв. и е отхвърлен за разликата до 80 000 лв.; искът за обезщетение за имуществени вреди е уважен за 4 147 лв. и е отхвърлен за разликата до 4 236 лв. С въззивната си жалба жалбоподателят-ответник е обжалвал първоинстанционното решение в осъдителната му част и по двата иска, а ищцата е подала въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение само по иска за обезщетение на неимуществените вреди. С въззивното решение, първоинстанционното решение е потвърдено в така обжалваните части, като този резултат по материалноправния спор е останал непроменен и пред касационната инстанция – с определение № 672/10.09.2019 г. по гр. дело № 1071/2019 г. на друг състав на IV-то гр. отд. на ВКС не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение.
Пред въззивната инстанция ищцата е била представлявана от адв. П. Д. и адв. Н. М., които, видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, са ? оказали безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАДВ – поради материално затруднение на ищцата.
Жалбоподателят-ответник е бил представляван пред въззивния съд от адв. Т. Т.. В клауза 2.2 от представения по делото договор за предоставяне на юридически услуги и правни консултации, адвокатското възнаграждение, дължимо от дружеството-жалбоподател за въззивната инстанция, е уговорено по следния начин: за изготвяне на въззивна жалба/отговор на въззивна жалба, процесуално представителство и защита пред въззивна съдебна инстанция – 4 000 лв. с включен ДДС, като сумата е дължима при получаване на съобщение, от което започват да текат процесуални срокове за подаване на въззивна жалба/отговор на въззивна жалба. Същото по размер адвокатско възнаграждение от 4 000 лв. е уговорено, и за първата, и за касационната инстанция с клаузите 2.1 и 2.3 от договора, като последната е с идентично съдържание на 2.2 (разликата е единствено в прилагателното „касационна“ вместо „въззивна“), а в 2.1 е посочено, че възнаграждението се дължи за изготвяне на отговор на искова молба и процесуално представителство в о.с.з. Пред въззивния съд са представени и фактура и извлечение от сметка, удостоверяващи плащането изцяло на сумата 4 000 лв., като във фактурата е посочено: „чл. 2.2 от договор за процесуално представителство – изготвяне на въззивна жалба“.
При така представените доказателства относно претендираните по делото разноски за адвокатско възнаграждение, в мотивите към въззивното решение окръжният съд е приел следното: На първо място, – че с оглед крайния изход на спора – двете въззивни жалби са неоснователни – няма основание направените от страните разноски по жалбите им да се възложат за заплащане от другата страна, а на присъждане подлежат единствено разноските, относими към защитата срещу подадената от насрещната страна въззивна жалба. Приел е също, че дружеството-жалбоподател, видно от посочената по-горе фактура, е направило разноски само за изготвяне на въззивната му жалба, а не за защита срещу жалбата на ищцата и присъждането им не се следва. Съдът е приел и че по аргумент от чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в хипотезите на предоставяне на безплатна адвокатска помощ размерът на адвокатското възнаграждение не подлежи на договаряне, а се определя от съда, който е обвързан единствено от минималните размери по Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Приел е и че в случая минималният размер е 1 166.03 лв., както и че фактическата и правна сложност на спора е по-висока и с оглед положените усилия за защитата на ищцата е осъдил с въззивното решение ответното дружеството-жалбоподател да заплати на адв. П. Д. сумата 1 200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство на ищцата във въззивната инстанция.
В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е приел за неоснователна молбата по чл. 248 от ГПК на дружеството-жалбоподател, както в частта ? за допълване на въззивното решение чрез присъждане в полза на жалбоподателя на направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение, така и за изменение на решението в частта, с която в тежест на жалбоподателя е възложено заплащането на адвокатското възнаграждение на адв. Д.. Във връзка с първото искане, съдът е приел, че в цитираната по-горе клауза 2.2 от представения по делото договор за предоставяне на юридически услуги и правни консултации, изготвянето на въззивна жалба и изготвянето на отговор на въззивна жалба са уговорени алтернативно, че изпълнението на задължението за заплащане на адвокатското възнаграждение се установява не от договора, а от представените фактура и платежно нареждане, от които е видно, че извършеното плащане е само по едно от алтернативните основания – изготвяне на въззивна жалба. Във връзка с второто искане, възивният съд е приел, че в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв съдът не дължи проверка дали е налице съответната хипотеза за безплатно оказаната адвокатска помощ, в случая – че ищцата е материално затруднено лице, щом от данните по делото не се установява противното.
Настоящият съдебен състав намира, че така постановеното по реда на чл. 248 от ГПК, определение на въззивния съд е неправилно в частта по първото искане на жалбоподателя-ищец за присъждане на разноски в негова полза и е правилно в останалата част, с която в тежест на жалбоподателя са възложени разноски по делото на основание чл. 38 от ЗАдв. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респ. – отхвърлената част от иска (исковете). Това правило се прилага за всяка една съдебна инстанция по делото. Когато искът (исковете) бъде уважен, респ. – отхвърлен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от едната страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение или част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната част, въззивникът няма право на разноски, а дължи заплащане на направените от въззиваемия разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред въззивната съдебна инстанция, която също е уважила/отхвърлила иска (исковете) в същата част (респ. – в частта, с която е сезирана с тях, т.е. – не е уважила изцяло въззивната жалба). В тези случаи приложението на правилото, че разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска (исковете) не създава затруднения. Това правило се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната (цялата или част от нея) за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Когато последното бъде потвърдено (изцяло, респ. – в обжалваните части), искът (исковете) остава уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният съд (респ. – изцяло не са уважени и двете въззивни жалби), поради което всяка от насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената, респ. – на отхвърлената част от иска (исковете), при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната инстанция, което е най-често срещаната хипотеза. Съгласно принципа за свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и тъй като в закона няма императивна забрана за това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското възнаграждение, включително – една част от адвокатското възнаграждение да се дължи и да се плати от страната за оказаната ? адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба, а друга част – по жалбата на насрещната страна. Само в този случай, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното решение (респ. – изцяло не уважи и двете въззивни жалби), съгласно и изясненото по-горе, той следва – съобразно уговореното в договора – да присъди в полза на страната само разноските за оказаната ? адвокатска защита срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и разноските за оказаната адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на гореизложеното е налице и установена практика на ВКС – определение № 336/07.05.2013 г. по ч. търг. дело № 638/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 797/14.12.2015 г. по ч. гр. дело № 5048/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС.
В случая, поради неправилно тълкуване на цитирания по-горе договор за предоставяне на юридически услуги и правни консултации, сключен от дружеството-жалбоподател, въззивният съд неправилно е приел, че е налице последната хипотеза. При тълкуването на този договор съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че макар в клаузите 2.1, 2.2 и 2.3 да са посочени и отделни процесуални действия (изготвяне на отговор на искова молба, на въззивна/касационна жалба, на отговор на въззивна/касационна жалба, процесуално представителство в о.с.з.), адвокатско възнаграждение не е уговорено поотделно за всяко от тези действия, а общо за защитата пред съответната съдебна инстанция – в размер 4 000 лв., което следва както от буквалния прочит на всяка от тези клаузи, така и при тълкуването им във връзка помежду им. Друго не следва и от представените фактура и извлечение от сметка, удостоверяващи плащането изцяло на уговорената сумата 4 000 лв. за въззивната инстанция, макар във фактурата да е посочено: „чл. 2.2 от договор за процесуално представителство – изготвяне на въззивна жалба“. Основателни са доводите в частната жалба, че фактурата е оформена по този начин, предвид уговорката в клауза 2.2 от договора, че сумата (адвокатското възнаграждение) от 4 000 лв. е дължима при получаване на съобщение, от което започват да текат процесуални срокове за подаване на въззивна жалба/отговор на въззивна жалба; като към датата на издаване на фактурата е била налице само първата хипотеза – жалбоподателят е бил получил съобщението с преписа от първоинстанционното решение, но все още не е бил получил към тази дата преписа от въззивната жалба на ищцата. Основателни са и доводите, че при възприетото от въззивния съд тълкуване би се стигнало до извод, че след получаване и на преписа от въззивната жалба на ищцата, сумата 4 000 лв. би следвало повторно да бъде дължима от жалбоподателя – този път за изготвяне на отговор на въззивната жалба, а очевидно, не такава е била общата воля на страните по договора, като това тълкуване противоречи и на принципа за добросъвестност.
От друга страна, настоящата съдебна инстанция намира за основателно своевременно направеното от ищцата възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските от 4 000 лв., направени от жалбоподателя за адвокатското възнаграждение във въззивната инстанция. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ, при материален (обжалваем) интерес пред въззивния съд (общата цена на двата иска, с които той е сезиран) от 84 147 лв., минималният размер на адвокатското възнаграждение в случая е 3 054.41 лв. Предвид действителната фактическа и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, настоящият съдебен състав намира, че съответстващо на положената работа по адвокатската защита на жалбоподателя, е възнаграждение в размер 3 300 лв., до който размер следва да се намалят направените от жалбоподателя разноски за адвокатското възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.
При това положение, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК – предвид изхода на материалноправния спор пред въззивния съд, ищцата дължи на жалбоподателя-ответник разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция, съразмерно на отхвърлената част от исковете по чл. 200 от КТ, с които е бил сезиран окръжният съд, като размерът на тези дължими разноски се определя както следва: Въззивният съд е уважил двата иска общо до размер 34 147 лв. и ги е отхвърлил за разликата до пълния им общ размер, с който е бил сезиран, възлизащ на 84 147 лв., т.е. – отхвърлил ги е общо за сумата 50 000 лв. При това положение, дължимите разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете (50 000/84 147 х 3 300) възлиза на сумата 1 960.85 лв.
Последната сума, съгласно чл. 81 от ГПК е следвало да бъде присъдена в полза на жалбоподателя още с въззивното решение, поради което искането му по чл. 248 от ГПК за допълване на решението в частта за разноските, е основателно за тази сума.
Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите на предоставена безплатна адвокатска помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, но не по-нисък от предвидения в Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ. Получилата безплатна адвокатска помощ страна не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от ЗАдв – че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или друг вид близки отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него – право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на материално затруднено лице, за което на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. За уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана безплатно. Страната по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на делото по правилата на чл. 78 от ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати разноските на насрещната страна или на процесуалния ? представител. В смисъла на гореизложеното е налице и установена практика на ВКС – определение № 1388/05.12.2014 г. по гр. дело № 4139/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 1199/25.10.2013 г. по гр. дело № 4224/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, определение № 224/02.03.2017 г. по гр. дело № 3873/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 353/06.11.2015 г. по гр. дело № 892/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 310/08.01.2019 г. по гр. дело № 915/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. С оглед на това, настоящият съдебен състав намира за неоснователни оплакванията и доводите в частната жалба срещу извода на въззивния съд, че в хипотезите на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв той не дължи проверка дали е налице съответната хипотеза за безплатно оказаната адвокатска помощ.
Видно от изложеното по-горе, въззивният съд е определил по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв възнаграждение, дължимо за един адвокат – съобразно и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. С оглед на това, а и по изложените по-горе съображения, жалбоподателят няма интерес да възразява и относно това, в полза на кой от двамата процесуални пълномощници, оказали безплатната адвокатска помощ на ищцата, съдът е присъдил адвокатското възнаграждение – това касае единствено отношенията между тях двамата. Поради това, напълно несъстоятелно е и оплакването на жалбоподателя, че въззивният съд бил допуснал процесуално нарушение, като присъдил адвокатското възнаграждение „произволно“ на единия от процесуалните представители на ищцата.
В заключение – обжалваното определение на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за допълване в частта за разноските на въззивното решение, като вместо това бъде постановено това допълване чрез присъждане в полза на жалбоподателя разноски в размер 1 960.85 лв. за въззивното производство по делото. В останалата част, с която е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на въззивното решение, обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди в тази част.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определението от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 268/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта, с която е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК на „Престиж-96“ АД за допълване в частта за разноските на постановеното по същото дело, въззивно решение № 294/11.07.2018 г.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 294/11.07.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 268/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта за разноските, както следва:
ОСЪЖДА Л. К. Р. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Престиж-96“ АД с ЕИК 201949546 сумата 1 960.85 лв. (хиляда деветстотин и шестдесет лева и осемдесет и пет стотинки) – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по делото.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 268/2018 г. на Великотърновския окръжен съд, в останалата част, с която е оставено без уважение искането по чл. 248 от ГПК на „Престиж-96“ АД за изменение в частта за разноските на постановеното по същото дело, въззивно решение № 294/11.07.2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: