О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
480
София, 13.10.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на пети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 1150 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение № 6 от 09.01.2017 г. по в. гр. д. № 321/2016 г. на Габровския окръжен съд е потвърдено решение № 249 от 08.08.2016 г. и допълнителното решение № 4008 от 06.10.2016 г. по гр. д. № 2477/2015 г. на Габровския районен съд, с които е допусната делба на дворно място и двуетажна жилищна сграда в [населено място], между съсобственици и при квоти: 1/6 ид.част за И. С. Ц. и 5/6 ид.части за И. К. Ц.; отхвърлен е искът за делба на гараж и лятна кухня в същото дворно място, както и на избено помещение с площ от 35 кв. м. и таванско помещение с площ от 35 кв. м. в същата жилищна сграда.
Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първата инстанция по фактите и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК. Прието е, че съсобственици на процесното дворно място и на построената в него през 1941 г. двуетажна жилищна сграда са били съпрузите И. Ц. Н. и Т. К. И.. В резултат на наследствено правоприемство и прехвърлителни сделки понастоящем съсобственици на този имот са двама от техните внуци – ищецът И. К. Ц. с квота 5/6 ид.части и ответникът И. С. Ц. с квота 1/6 ид.част. Прието е за неоснователно възражението на ответника И. С. Ц., че е придобил по давност първия етаж от сградата. Независимо от това, че е живял със семейството си повече от 10 години на този етаж, той не е демонстрирал промяна на намерението си да владее само за себе си частите на другия съсобственик, не е отблъснал владението му, затова не може да се позове на последиците на придобивната давност. Въззивният съд се е позовал на показанията на свидетелката В. П., леля на страните, според която всички съсобственици, включително бащата на ищеца, както и самата свидетелка, също наследник, са имали ключ от входната врата на къщата, както и от вратата към първия етаж, където е живяла до смъртта си общата наследодателка Т. Ц. Н.. Поради противоречие в показанията на В.Ц. /майка на ищеца/ и Р.Ц. /съпруга на ответника/, техните показания по този въпрос са игнорирани. Преценено е, че показанията на останалите свидетели също не разкриват данни за отблъскване на владението на останалите съсобственици от страна на ответника. Освен това са споделени и мотивите на първата инстанция, че първият етаж от сградата не представлява самостоятелно жилище и не може да се придобие по давност.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника И. С. Ц.. Жалбоподателят оспорва изводите на съда по направеното от него възражение за изтекла придобивна давност. Твърди, че владее първия етаж от сградата от 1998 г. само за себе си, против волята и съгласието на две поколения наследници /ищеца и неговите родители/, като многократно ги е уведомявал, че е променил държането на техните идеални части във владение. Изводът на въззивния съд, че не е придобил етажа по давност, влизал в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС; ППВС № 6/1974 г.; Р-1738-68-I; Р-70-80- ОСГК; решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр. д. № 91/1996 г. на ВС, I ГО; решение № 216 от 05.04.2002г. по гр. д. № 657/2001 г. на ВКС, I ГО; решение № 508 от 29.07.2003г. по гр. д. № 740/2002 г. на ВКС, I ГО; решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр. д. № 963/92 г. на ВС, I ГО; решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г. на ВКС, I ГО и решение № 1459 от 16.07.2014 г. по гр. д. № 1573/2014 г. на Пловдивския окръжен съд. Въззивният съд нямал правото да коментира показания на свидетели /В. П./, които не са обсъдени от първата инстанция. Освен това въззивният съд не дал отговор на въпроса в коя фаза на делбата следва да се извърши процедурата на чл.202 ЗУТ, а разрешението на първата инстанция, че това следва да се извърши във втората фаза, било неправилно. Налице било основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като било необходимо осъвременяване на съдебната практика предвид действието на З. и изменилия го ЗУТ.
Ответникът в производството И. К. Ц. оспорва жалбата. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВС и ВКС по въпроса за придобиване на идеални части от съсобственик, а от друга страна не е ясно по кой въпрос и с какви съображения се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Въпреки че не са ясно изразени, поставените в изложението към касационната жалба въпроси са два: за условията, при които съсобственик може да придобие по давност съсобствен недвижим имот и за момента, в който съдът изследва предпоставките на чл.202 ЗУТ за обособяване на два самостоятелни жилищни обекта – в първата или във втората фаза на делбата. По първия въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1, а по втория – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
По първия въпрос обжалваното въззивно решение е в съответствие с посочената от жалбоподателя практика на ВС и ВКС, поради което не възниква поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Правните изводи на въззивния съд съответстват на приетата от него фактическа обстановка. Те се основават на преценка на доказателствата по делото. Действително, първоинстанционният съд не е обсъждал свидетелските показания, като е счел, че те са ирелевантни. Решаващо според него е било обстоятелството, че първият етаж от процесната сграда, в който няма изграден санитарен възел, не е самостоятелно жилище и не може да се придобива по давност. Във въззивната жалба обаче се повдига въпросът за осъществяваното от ответника против волята на останалите наследници владение върху първия етаж, т.е. за отблъскване на владението им и завладяването на етажа от ответника. Затова въззивният съд, произнасяйки се по това оплакване и свързаните с него доводи, е изложил свои собствени мотиви. Въззивната инстанция не е контролно-отменителна, а инстанция по съществото на правния спор, затова тя може да извършва самостоятелна преценка на доказателствата по делото, когато се произнася по оплакване във въззивната жалба. При произнасянето си по настоящото дело въззивният съд е изложил съображения кои свидетелски показания кредитира и кои – не, както и по какви съображения. Правните изводи съответстват на възприетата фактическа обстановка и са в съответствие с посочената от касатора практика на ВС и ВКС. Към тези изводи е добавено и второто съображение за отхвърляне на възражението за изтекла придобивна давност – липсата на самостоятелна вещ, която да е обект на давностното владение.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос. Няма колебания в съдебната практика, че предмет на първата фаза на съдебната делба е само установяване наличието или липсата на съсобствевеност, дяловете на съсобствениците, както и свързаните с тези въпроси възражения и оспорвания. Възможността за поделяне на съсобствения имот на самостоятелни дялове при спазване разпоредбите на чл.201 и чл.203 ЗУТ се изследва във втората фаза на делбата, когато се преценява по какъв начин ще бъде прекратена съсобствеността. Този установен от закона ред не може да бъде променен с решение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
За да може да се придобие по давност един недвижим имот, той трябва да отговаря на изискванията за самостоятелна вещ. Преценката дали тези изисквания са налице се прави в първата фаза на делбата, тъй като тогава се решава дали спорният имот е съсобствен или не. Взема се предвид състоянието на имота към този момент. Бъдещата възможност за разделянето му на няколко самостоятелни части не влияе на тази преценка, тъй като последиците на придобивната давност могат да настъпят само при наличие на обект, който вече е самостоятелен, а не на такъв, който тепърва ще се обособява.
В настоящия случай процесната жилищна сграда е строена от първоначалните собственици И. и Т. Н. през 1941 г., преди приемането на § 38 от Строителните правила и норми /ДВ бр.39/1963 г./, като единствената тоалетна се е намирала на междинната площадка на стълбището към сутерена, а банята – в едно от избените помещения. При тези условия сградата е ползвана до 2003 г., когато на втория етаж са обособени баня и тоалетна. По делото няма данни до 1963 г. двата етажа от сградата да са били обособени като самостоятелни жилища, а след това за обособяването им има изискване за наличие на баня и тоалетна във всеки етаж. За първия етаж това изискване не е спазено и понастоящем, затова той не може да бъде обект на придобивна давност. Дори във втората фаза на делбата да се приеме инвестиционен проект, с който да се предвиди обособяване на такова жилище, това няма да рефлектира върху спорния в първата фаза въпрос за изтекла придобивна давност.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допускано.
Ответникът е претендирал разноски за касационното производство, но не е представил доказателство за извършването им, затова разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6 от 09.01.2017 г. по в. гр. д. № 321/2016 г. на Габровския окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: